Определение № 810 от 01.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 503/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Юробанк България „ АД против определение № 808/16.11.2023 г. по ч.д.н.№ 544/2023 г. на Апелативен съд – Варна, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на определение № 147/08.06.2023 г. по дело по несъстоятелност № 8/23 г. на Окръжен съд - Търговище, като краен резултат е отхвърлена молбата на „Юробанк България“АД, предявена на основание чл. 248, ал.1 ГПК, за изменение на постановеното от ОС – Търговище решение по чл. 630 ТЗ, в частта му с характер на определение по възмездяване на разноски, като в полза на жалбоподателя се присъди допълнително адвокатско възнаграждение над присъденото от 1 500 лева, за разликата до претендирания размер от 120 209,38 лева. Жалбоподателят изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че минималните размери на дължимо адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, във фазата по установяване неплатежоспособността и откриване производство по несъстоятелност на търговец / чл. 630 ТЗ, чл. 632 ТЗ / се определят по реда на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / насетне в текста сочена като Наредбата /, като по неоценяеми искове. Счита, че приетото в този смисъл, с решението по т.д. № 3560/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, по аргумент от предходната редакция на чл. 7, ал. 3 от Наредбата, не е актуално, с оглед изменението на разпоредбата / обн. ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. /, в който смисъл са и съображенията на член на състава, изразил особено мнение. Страната изрично сочи, че чл. 7, ал. 3 от Наредбата е ясна и точна разпоредба, но не е приложена от съда с безспорния й смисъл. Ответната страна – „ Реди Гърмънт Технолоджи България „ ЕООД – не е депозирала отговор на частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството по дело № 8/2023 г. на Окръжен съд Търговище е образувано по молба на „Юробанк България„ АД, за установяване неплатежоспособността и откриване производство по несъстоятелност на длъжника му „ Реди Гърмънт Технолоджи България„ ЕООД. С решение № 31/30.03.2023 г. е обявена неплатежоспособността на това дружество и открито производство по несъстоятелността му. В полза на молителя, с оглед изхода на делото съдът е възмездил разноски от адвокатско възнаграждение, в размер на 1 500 лева, като определено на основание чл. 7, ал. 3 от Наредбата. С молба, по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК „Юробанк България „ АД, позовавайки се на размера на установените си вземания от несъстоятелния длъжник, съгласно заключение на ССЕ - 5 157 760, 81 лева, е поискала изменение на решението, в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, като се възмездят допълнително разноски от адвокатско възнаграждение до размера от 120 209,38 лева. С определение № 147/08.06.2023 г. съдът по несъстоятелността частично е уважил молбата, присъждайки допълнително 14 000 лева, като е приел за основателно възражението на противната страна за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, предвид ниската степен на правна и ффактическа сложност в конкретната фаза на производството по несъстоятелност, липсата на оспорване от страна на длъжника, сам подал молба за откриване производство по несъстоятелността му / образувано т.д. № 1/2023 г. на Окръжен съд – Търговище /, вкл. относно началната дата на неплатежоспособност, освен оспорването размера на вземанията на молителя. Срещу така постановеното определение частни жалби са подали и двете страни. Въззивният съд е отменил определението на съда по несъстоятелността, за присъждане в полза на „Юробанк България„ АД на разноски за платено адвокатско възнаграждение, в размер на допълнителни 14 000 лева и потвърдил същото в отхвърлителната му част. Мнозинството от състава е приело, че независимо от изменението на чл. 7, ал. 3 от Наредбата / обн. ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г./ следва да се съобрази с формираната практика на ВКС, намерила израз в решение по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о. на ВКС, според която, във фазата по разглеждане молбата по чл. 625 ТЗ вземанията на кредитора, респ. на присъединения кредитор, не се установяват със сила на пресъдено нещо, тъй като не са предмет на спора, а такъв е установяването или отричането на състоянието на неплатежоспособност, респ. на свръхзадълженост на длъжника. Поради това, минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита в такова производство се определят като за неоценяими искове – по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата. Съдът е посочил, че изменението на чл. 7, ал. 3 от Наредбата - съответно подмяната на израза „ стойността на предявените вземания „ с израза „ стойността на вземанията, въз основа на които се претендира откриване на производството по несъстоятелност „, не променя предмета на делото – липсата или наличието на състояние на неплатежоспособност / свръхзадълженост - съответно и неговата неоценяемост. Член на състава е изразил особено мнение, в защита на приложимостта на чл. 7, ал. 3 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, изхождайки от буквалното съдържание на нормата. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят формулира въпроса: Приложима ли е разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / редакция обн. ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. / в хипотезата на постановяване на решение по чл. 630 ТЗ и чл. 623 ТЗ / първа фаза на производството по несъстоятелност / ? Допълнителният селективен критерий се сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Страната се позовава и на очевидна неправилност на въззивното определение, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, по чл. 280, ал.2, пр. трето ГПК. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към решаващия извод на мнозинството от състава на въззивния съд, което – независимо от конкретните съображения – очевидно изключва приложението на чл. 7, ал. 3 вр. с ал. 2 от Наредбата, в актуалната й редакция. Не се обосновава, обаче, допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза. Съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата предполага наличието на непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно посочена или обосноваването на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначно и непротиворечиво тълкуване на такава норма, поради изменение на обществените условия или промяна в законодателството. Противно на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, самият жалбоподател отрича необходимостта от тълкуване на разпоредбата, предвид яснотата й – след изменението й, обн. ДВ бр. 88/2022 г. – като относима и към началната фаза на производството по несъстоятелност, за разлика от предходната й редакция, с която е съобразено решение по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о. на ВКС, предвид което и неотносимо. Независимо от поддържаната от страната яснота на разпоредбата, касационното обжалване не може да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното определение. Последната следва да е изводима единствено от мотивите на атакувания съдебен акт, без проверка и преценка на осъществените процесуални действия и съдържанието на събраните доказателства. При противопоставено от ответната страна възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнагражедение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, преценката за адекватността му се основава на цялостен анализ на делото – предмет, съдържание на осъществяваната от страните защита, продължителност, фактическа и правна сложност и др. Тези обстоятелства не са коментирани в мотивите на въззивното определение. Преди всичко, обаче, съдът не е обвързан с размерите на адвокатските възнаграждения, вкл. минималните, определими съгласно Наредбата, която има единствено инструктивен, незадължителен за съда характер. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието: „ …наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл.101, пар. 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Чл. 101, пар.1 ДФЕС във връзка с чл.4, пар.3 ДЕС трябва да се тълкува в слисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговия клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита ограничение на конкуренцията „ с оглед на целта „ по смисъла на тази разпоредба. При наличие на такова ограничение е невъзможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба пресдледва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики „. Следователно, дори да би бил формално обоснован допълнителния селективен критерий по формулирания въпрос, отговорът на същия не би бил от значение за правния резултат, предвид необвързаност на съда с предвидените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, което лишава въпроса от характеристиката му на правен, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, конкретна преценка, за действително дължимото за възмездяване възнаграждение, е невъзможна само въз основа мотивите на атакувания въззивния акт, за преодоляване фазата по селекция, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение