Определение № 771 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 529/2023 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Н. Р. К., подадена чрез пълномощника му адв. Ю. М. от АК - Д., против определение № 977 от 18.11.2022 г. по в.ч.гр.д. № 723/2022 г. на ОС - Добрич, с което е потвърдено определение от 05.07.2022 г., поправено с определение от 29.09.2022 г., двете по гр.д.№ 2588/2020 г. на РС – Добрич, с което е оставена без уважение молбата на касатора за изменение на решение № 260041 от 03.05.2022 г. в частта за сторените разноски за адвокатско възнаграждение в първата фаза на делбата за горницата от 1000 лв. до 2000 лв., както и в частта за разноските за адвокатско възнаграждение за втора фаза на делбата за горницата от 1400 лв. до 2800 лв. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, иска се неговата отмяна и присъждането на разноски по делото в претенцирания размер. С приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по следните въпроси като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ Въз основа на какви доказателства се преценява съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, които подлежат на присъждане? 2/ Какво включват разноските по делата, които следва да бъдат присъдени на страната по реда на чл. 78, ал.1 ГПК?. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставя въпрос като такъв от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона: Има ли право служебно съдът при липсата на оспорване от страна на ответника във връзка с направените разноски по делото и начина на тяхното удостоверяване, служебно съдът да преценява, че разноски, за които са представени платежни нареждания, не следва да бъдат приемани за реални извършени/ макар да не са били своевременно оспорвани и включени в списъка на разноските/, вкл. и че не се дължат такива, излагайки собствени мотиви, и представлява ли горното нарушение на основни принципи и начала на гражданския процес като състезателност, равенство на страните, диспозитивното и най-вече служебното начало? В изложението по чл. 280, ал.3, т.1 ГПК са релевирани и довови за очевидната неправилност на постановеното въззивно определение. Насрещната страна М. К. оспорва частната жалба с писмен отговор чрез назначения ѝ особен представител адв. И. С. от АК - Д.. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за допустимост на частната жалба. Първоинстанционният съд с определение от 05.07.2022 г., поправено с определение от 29.09.2022 г, двете постановени по гр.д.№ 2588/2020 г. на РС – Добрич, е оставил без уважение молбата на касатора за изменение на решение № 260041 от 03.05.2022 г. в частта за присъждане в полза на ищеца Н. К. на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в първата фаза на делбата за горницата от 1000 лв. до 2000 лв., както и в частта за разноските за адвокатско възнаграждение за втора фаза на делбата за горницата от 1400 лв. до 2800 лв. С определение № 977 от 18.11.2022 г. по в.ч.гр.д. № 723/2022 г. на ОС - Добрич, образувано по частна жалба на Н. К. срещу определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, в частта с която е отхвърлено искането за присъждането на разноски по делото над 1000 лв. и над 1400 лв. за всяка фаза на делбата, е било потвърдено определението на първата инстанция в отхвърлителната част. Въззивният съд е приел, производството по гр.д. № 2588/2020г.на РС -Добрич е образувано по искова молбата вх.No262308/29.09.2021г., на Н. К., с която срещу М. К., е предявен иск за делба на недвижим имот – апартамент № 4, находящ се в [населено място], целият с площ от 86 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, хол, баня-тоалетна, самостоятелен обект с идентификатор *****, попадащ в сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, ведно с две избени помещения, 1/ 4 ид.част от таван, 1/ 4 ид.част от общите части на сградата и 1/ 4 ид.част от правото на строеж, както е уважена и претенцията на ищеца К. по чл.344, ал.2 от ГПК. Установено е, че делбеното производство е приключило и допуснатия до делба апартамент, съсобствен между страните при квоти от по 1/ 2 ид. част, като неподеляем е изнесен на публична продан. Уважен е предявеният във втората фаза на делбата иск по сметки по чл.30, ал.3 ЗС от Н. К. срещу М. К.. Въззивният съд, като е преценил събраните по делото доказателства, е приел, че Н. К. е удостоверил плащането само на част от договореното адвокатско възнаграждение, само за втората фаза на делбата – плащане в брой само на сумата от 1592 лв., с представения договор за правна помощ и съдействие /л.182 от делото на РС - Добрич/. По отношение на уговореното плащане по банков път на адвокатското възнаграждение за първата фаза на делбата (2000 лв. или 1040 евро) и остатъка от адв. възнаграждение за втората фаза на делбата (1208 лв.) е прието, че представените по делото платежни нареждания, и извлечения от банкова сметка на упълномощения адвокат, не могат да удостоверяват плащането им. Прието е, че платежните документи в една част удостоверяват извършване на конкретни разходи - за експертиза и за особен представител, в друга част като основание на преводите е вписано „такси и разноски по дело за съдебна делба“, и последното вписано основание за плащане не дава яснота за какви по вид разходи по делото са превеждани сумите, респ. каква част от тях са за процесуално представителство от адвокат, При отсъствието на конкретно посочено основание за банковия превод, за доказано е пирето да е само плащането във втората фаза на делбата на адвокатско възнаграждение в брой на сумата от 1592лева, при което, дължимите с оглед правилата на чл.355 от ГПК и чл.78 от ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение по делото са по-малко от присъдените от първоинстанционния съд, в която част обаче съдебният акт не е обжалван от имащата интерес от това насрещна страна. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Формулираният от касатора първи въпрос в изложението, се явява обуславящ извода на въззивния съд, но по него не се установява противоречие със сочената от касатора съдебна практика на ВКС, която само се явява критерий за преценка, но не и сочената практика на ВАС- последната не е предвидена в чл.280, ал.1, т.1 ГПК като релевантна съдебна практика. Както е прието с т.1 и т.2 на цитираното от частния жалбоподателя ТР № 6/2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, по правилата на чл.78 ГПК в производството могат да се присъдят разноски, само ако е доказано извършването на разноски в производството, като доказването извършването на разноски е относимо към основателността на искането за разноски, а не към процесуалното въвеждане на това искане в производството. А относно доказване на извършване на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, със същото ТР, а и многобройната съдебна практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, се приема, че в договора на страната с адвоката следва да се посочи начина на плащане. Когато е уговорено плащане в брой, плащането може да се удостовери и със самия договор, имащ така договора и характер на разписка. Когато плащането е уговорено по банков път, следва да бъде удостоверено със съответни банкови документи, удостоверяващи плащането. Именно такава преценка е направил в случая и въззивния съд относно начина на плащане на уговореното адвокатско възнаграждение на ищеца с адвоката, и е подложил на преценка и събраните доказателства за плащане в брой и по банков път и дали същите удостоверяват валидно плащане по посочения начин на адвокатското възнаграждение по това дело. Така изводите на въззивния съд са в съответствие с цитираната съдебна практика от частния жалбоподател-касатор. В случая въззивният съд не е отрекъл възможността да се докаже плащане по банков път на уговореното адвокатско възнагарждение с представени банкови документи- платежни нареждания, извлечение от банковата сметка на адвоката, а е преценил, че посоченото основание за плащане от ищеца към адвоката в представените банкови документи, не установява дали и каква част от платените на адвоката по банков път парични суми, е предназначена за плащане именно на уговорено адвокатско възнаграждение. Нито една от цитираната с изложението съдебна практика на ВКС не дава отговор на въпрос как следва да се преценява посоченото основание на плащането в представените от страната банкови документи, поради което не е налице и противоречие с тях. Оплакването на частния жалбоподател-касатор е насочено към преценка обосноваността на извода на въззивния съд относно доказателствената стойност на представените по делото банкови документи, която преценка е такава по същество и не може да се направи във фазата по селекция за допускане касационното обжалване. Вторият поставен с изложението въпрос не се обусловил изводите на въззивния съд. Изложените от въззивния съд мотиви са само в рамките за предмета на въззивното обжалване с частната жалба срещу определеинето на първата инстанция по чл.248 ГПК, концентрирано върху претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение над придъдените в негова полза такива от първоинстанционния съд, поради което въззивният съд въобще не се е произнасял по въпроса какви по вид разноски се дължат на страна в процеса по реда на чл.78, ал.1 ГПК. Ето защо не е налице общото основание за допускане касационно обжалване по този въпрос съгласно разясненията по т. 1 на ТР №1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изброяването на различните по вид разноски е направено от въззивния съд в мотивите само за нуждите на обосновката, че посоченото основание за плащане в представените банкови документи не позволява преценка за доказателствено значение на същите документи за плащане на адвокатско възнаграждение, защото не съдържа яснота за включване в плащането на сума за адвокатско възнаграждение по това конкретно дело, а не за извод какви по вид разноски се дължат на ищеца в случая. Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по така поставения в тази хипотеза въпрос. Производството по обжалване определенията по чл.248 ГПК се разглежда по реда на чл.274 и сл. ГПК, като в случая касационното обжалване е допустимо съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК (по делба) и ТР № 5/2018 г. по т.д.№ 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС. В ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е изяснен обхвата на дейносттта на въззивния съд в производство по обжалване с частна жалба, а именно, че въззивният съд служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява събраните доказателства и решава въпросите в предмета на производството, без да е обвързан от оплакванията с жалбата. В практиката на ВКС трайно се приема, че липсата на оспорване от страна на ответника на твърденията на ищеца за правнорелевантни факти или на представени от ищеца доказателства, не освобождава ищеца от задължението да докаже осъществяването на тези факти, нито освобождава съда от задължението да прецени допустимостта, относимостта и годността на представените от ищеца доказателства да установят тези изгодни за страната факти. Тези разсъждения са относими и към искането на страна в процеса за възстановяване на сторени разноски. Въззивният съд в случая е изпълнил правомощията си по преценка дължат ли се ищеца поисканите от него за възставовяване разноски за адвокат в обжалваната част, т.е. в частта, в която първата инстанция е отказала да му присъди разноски над 1000 лв. за първата фаза на делбата и над 1400 лв. за втората фаза на делбата, и в съответствие с горецитираното ТР № 5/2018 г. е подложил на самостоятелна преценка събраните по делото доказателства. Ето защо не е налице основания касационния съд в случая да дава отговор на така поставения въпрос, защото той е намерил разрешение в практиката на ВКС, частния жалбоподател-касатор не излага доводи за необходимост от промяна на така установената съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване по поставения въпрос. Не се констатира и твърдяната от частния жалбоподател-касатор очевидна неправилност на въззивното определение. Очевидната неправилност съгласно съдържанието на това понятие, изяснено в практиката на ВКС, предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика при формиране на фактическите изводи. В случая такива пороци не се констатират. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с оплакванията си за неправилност на извода на въззиния съд, че събраните доказателства не установяват плащане в пълен размер на уговореното адвокатско възнаграждение, в частост на плащане по банков път, които оплаквания са такива по същество на изводите на съда и не могат да се преценяват във фазата по преценка по чл.288 ГПК, а и по отношение на който извод не се констатира грубо нарушение на материалния или процесуалния закон или превратното му прилагане. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо приетите за установени факти, не се установяват и признаци на логическо противоречие.. Както е посочено и в т.2 от цитираното с изложението ТР № 6/2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, представянето на списъка по чл.80 ГПК е предпоставка да се разгледа/предпоставка за допустимост/ искането за изменение на решение в частта за разноските, и този смисъл няма отношение към доказване на сторените в производството разноски. При извършената служебна проверка на обжалвания акт от касационната инстанция не се установява нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно определение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: