Определение № 2213 от 17.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2561/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение от 03.04.2023г. по гр.д.№624/2023г. на ОС Пловдив, с което като е потвърдено първоинстанционното определение, е върната искова молба на Г. З. Х.. Жалбоподателят Г. З. Х.,чрез процесуалния си представител поддържа, че в определението са разрешени правни въпроси от значение за спора които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Ответникът Ф. Р. Х., в писмено становище,чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 274, ал3 ГПК, приема за установено следното: Районен съд Пловдив е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ГПК. Ищецът твърди, че срещу него са издадени два изпълнителни листа – изпълнителен лист по влязло в сила решение по гр.д. 11580/2017 г. на ПРС, с което е осъден да заплати частично обезщетение за забава върху вземане, произтичащо от договор за заем, като и изпълнителен лист по същото дело за присъдени разноски в производството, въз основа на които е образувано производството по и.д.755/2019 г. на ЧСИ П. И., № 821, район на действие ПОС. Фактът, на който се основава искът за установяване несъществуването на изпълняемото право, е влизане в сила на решение по в.гр.дело № 2 1593/2019 г. на ОС Пловдив, с което е отменено решение по гр.д. 11916/2017 г. на ПРС, и с което със СПН се отрича съществуването на вземане в размер на 203 500 щатски долара главница по договор за заем, оформен в документ потвърдително писмо от 12.05.1999г. и в документ споразумение от 25.07.2000г. Ищецът е посочил, че фактът на недължимост на вземане за главницата по договор за заем, е настъпил след постановяване на решението по гр.д. 11916/2017 г. на РС Пловдив и приключване на съдебното дирене по в.гр.дело 2022/2018 г. на ОС Пловдив, с предмет дължимоста на лихви за забава по същия договор за заем, поради което има значение за съществуването на изпълняемото право – обезщетение за забава, което е акцесорно на главния дълг вземане, което вземане по главния дълг е отречено със СПН на Решение № 1266/06.11.2019 г., постановено по в. гр. д. № 1593/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Установено е, че К. Т. е цедирал своето вземане за главницата по договора за заем от 12.05.1999г. на П. И. с цесия на 03.05.2016г. и с влязло в сила решение от 06.11.2019г. по гр.д.№1593/2019г. е отхвърлен искът на П. И. срещу Г. З., за сумата 4000 лева, предявен като частичен иск от главница от 297 002,15лева, дължима по договор за заем от 12.05.1999г. Установено е, че К. Т. е предявил частичен иск и е претендирал, че Г. З. не му е върнал предоставен заем за сумата 203 500 щатски долара, поради което е поискал последният да бъде осъден да му заплати сумата 10000 лева лихви за забава. С влязло в сила решение от 16.07.2018г. по гр.д.№2022г./2018г. на ОС Пловдив е осъден Г. З. да му да заплати сумата 10 000 лева по частичен иск за дължими се лихви по договор за заем от 12.05.1999г. Установено е също така, че с цесия от 28.10.2019г. К. Т. е цедирал своето вземане за лихви в размер на за 10 000/установено с влязло в сила решение/ на Ф. Р. и с искова молба от 28.09.2022г. /предмет на настоящето производство/ Г. З. е поискал да се признае за установено, че не дължи на Ф. Р. Х. сумата от 10 000 лева, представляваща част от обезщетение за забава за времето от 30.07.2014г. до 03.05.2016г. върху главница от 297 002,15лева по договор за заем от 12.05.1999г., за която сума е образувано изп.д.№755/2019г. по описа на ЧСИ П. И.,рег.№821, район на действие ОС Пловдив. С определение от 14.02.2023г. по гр.д.№ гр.д.№13732/2022г. РС Пловдив е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото, като е приел също е недопустимо, тъй като ищецът не твърди настъпване на факти след приключване на съдебното дирене, които да не са преклудирани от СПН на решението, по което е издаден изпълнителен лист за оспорваното вземане за лихви. При така установените данни въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, в обжалваното определение е приел, че с иск по чл. 439 ГПК ищецът не може да се основава на факти, преклудирани от СПН на решението, по което е издаден изпълнителен лист за оспорваното вземане. В изложение по чл.274, ал.3 ГПК, вр.чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в определението е дадено разрешение на правни въпроси от значение за спора: налице ли е задължение на съда да спре производството по делото с предмет установяване дължимост на обезщетение за забава, когато има друго производство с предмет установяване съществуването на главния дълг и възможно ли е с иск по чл.439 ГПК да се оспори съществуването на изпълняемо акцесорно задължение ползващо се със СПН, когато новонастъпилия факт е установена с влязло в сила решение недължимост на главното задължение в друго производство.Поддържа, че е налице основание по чл.274, ал.3 ГПК,вр.чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по въпроса: налице ли е задължение на съда да спре производството по делото с предмет установяване дължимост на обезщетение за забава, когато има друго производство с предмет установяване съществуването на главния дълг, тъй като същото не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 за допускане на касационно обжалване, тъй като същият не е обусловил решаващата воля на съда за недопустимост на производството /т.1 ТР№1/2009г. ОСГК ТК на ВКС/. Що се касае до въпроса възможно ли е с иск по чл.439 ГПК да се оспори съществуването на изпълняемо акцесорно задължение ползуващо се със СПН, когато с друго влязло в сила решение е установена недължимост на главното задължение, то и същият не съставлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Целта на иска по чл.439 ГПК е установяване, че изпълняемото право не съществува поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт, т.е установяване недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. От значение за допустимостта на иска могат да бъдат само факти, осъществени след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, включително настъпили до постановяване на решението по него. В конкретния случай жалбоподателят-ищец в производството не се е позовал на нов факт, относим към преценката за дължимост на изпълняемото право за 10 000лева, взискател по което е Ф. Р. Х., поради което преценката на въззивнният съд за недопустимост на производството е правилна и съответства на практиката на ВКС/ в този смисъл определение от 27.02.2012г. по ч.гр.дело № 631 по описа за 2011 г.,четвърто г.о.и определение от 18.10.2016г. по ч.т.№1819/2016г./. В решаващите мотиви на въззивното определение е прието, че предявеният иск от Г. З. против Ф. Р. с правно основание чл.439 ал.1 ГПК е недопустим, тъй като длъжникът-ищец не навежда основания за недължимост на вземането, поради факти настъпили след приключване на производството по което е издадено изпълнителното основание, касаещи отношения с новия кредитор. По изложените съображения съдът,