Определение № 255 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2830/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 216 от 21.05.2025 год., постановено по в. гр. дело № 296/2025 год. по описа на Окръжен съд – Плевен, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 200 от 17.02.2025 год., постановено по гр. дело № 4004/2024 год. по описа на Районен съд – Плевен, са уважени предявените от Д. Р. Д. срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – [населено място] при условията на солидарност искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 1 200 лв. до размера от 3 500 лв. /т.е. за сумата от 2 300 лв./ – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали в резултат на незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, ведно със законнната лихва върху тази сума, считано от 27.05.20224 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденото от въззивния съд обезщетение от още 2 300 лв. не съответства на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Досъдебното производство било започнало срещу неизвестен извършител, на ищеца не била взета вярка за неотклонение, същият нямал качеството на уличено лице или свидетел. Неправилно въззивният съд бил приел, че спрямо ищеца били извършени определени процесуално-следствени действия, които следвало да бъдат определени като незаконни. Прокуратурата не отговаряла за принудителни мерки, които не били наложени по реда на НПК, а от друг държавен орган по реда на ЗМВР и ЗДвП. Посоченото от ищеца действие по изземване на свидетелството му за правоуправление, регистрационните табели и регистрационния талон било предприето от полицейски служител, различен от разследващ полицай, водещ разследването по проц;есното досъдебно производство, в изпълнение на правомощията му по ЗМВР. Ищецът можел да обжалва съставения срещу него акт за установяване на административно нарушение. Ищецът бил задържан на основание чл. 72, ал. 1, т. 1ЗМВР за срок от 2 часа и 10 минути. Това задържане било извършено от полицейски служител и прокуратурата не носела отговорност за вреди, които са причинени от действията на служител на друг държавен орган. Ищецът можел да обжалва заповедта за задържане, но не се възползвал от тази възможност. Твърденията на ищеца за настъпили неимуществени вреди не били подкрепени с доказателства. Нямало медицински документи, установяващи преживян от него психически и физически дисконфорт. Прокуратурата не била разпространявала информация за разследването и не следвало да носи отговорност за разгласяването му, ако имало такова. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: За определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички устантовени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и за тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинени? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год., Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, решение № 422 от 22.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2407/2015 год., ІV г. о., ГК и решение № 1599 от 22.06.2005 год. на ВКС по гр. дело № 876/2004 год. Ответникът по касационната жалба Д. Р. Д. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на доказателства по делото, че на 30.06.2023 год. в [населено място] ищецът бил спрян за проверка като водач на лек автомобил „” с peг. [рег.номер на МПС]. Бил му съставен акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № 959295 от 01.07.2023 год., в който било посочено, че е извършил нарушения на чл. 5, ал. 3, т. 1, п. 2 ЗДвП и чл.100, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като управлявал посоченото превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установено по надлежния ред с техническо средство Дрегер Дръг Тест 500, като пробата отчела положителен резултат на Амфетамин. На ищеца бил издаден талон за изследване и протокол за извършване на проверка за употреба на наркотични вещества или техни аналози. Отразено било също така, че ищецът не носел контролен талон към свидетелството за управление на МПС или заместващ го АУАН, както и че същият бил изпробван за употреба на алкохол с техническо средство Алкотест, като резултатът бил 0,00 промила; че не направил възражения срещу акта и че било иззето свидетелство му за управление на МПС №[ЕИК]. Със Заповед за задържане на лице № 3391 зз-164 от 01.07.2023 год. ищецът бил задържан от органите на МВР за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР вр. с чл. 343б, ал. 3 НК – задължан бил в 00.05 ч. на 01.07.2023 год. и бил освободен в 02.15 ч. на 01.07.2023 год. При извършения на 01.07.2023 год. личен обиск на ищеца на основание чл. 80, ал. 1 ЗМВР не били намерени и иззети вещи. Издаденият на ищеца талон за изследване му бил връчен в 01.05 ч. на 01.07.2023 год. с указание да се яви в СПО при УМБАЛ „Д-р Г. С.“ ЕАД – [населено място] до 45 минути, за да му бъде взета кръвна проба. От протокол за медицинско изследване от 01.07.2023 год. било видно, че на ищеца била взета кръвна проба в СПО при УМБАЛ „Д-р Г. С.“ ЕАД – [населено място], както и че същият не могъл да даде урина и не пожелал да му бъде сложен уринарен катетър. В предоставената за изследване кръвна проба, иззета от ищеца, не било установено наличие на упойващи лекарствени средства и наркотични вещества, включени в списъците-приложения към чл.3 от Наредба за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични вр. чл. 3 ЗКНВП /протокол за извършена експертиза № 24/ТКХ-148 от 30.04.2024 год./. Според справка за извършено изследване на ищеца в Медико-диагностична лаборатория „ЦибаЛаб – Плевен“ ЕООД от 04.07.2023 год., резултатът на всички изследвани наркотични вещества, вкл. Амфетамин, бил отрицателен. Наказателното производство по ДП № ЗМ 327/2023 год. по описа на Второ РУ – Плевен, пр. пр. № 4141/2023 год. по описа на РП – Плевен, било започнало на 01.07.2023 год. на основание чл. 212, ал. 2 НПК за това, че на 30.06.2023 год. в [населено място] било управляван лек автомобил марка „” с peг. [рег.номер на МПС], след употреба на наркотични вещества – амфетамин – престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК. В хода на разследването било установено, че водачът на лек автомобил марка „” с peг. [рег.номер на МПС] – ищецът, бил извършил нарушение, като управлявал посоченото МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установено по надлежния ред с техническо средство Дрегер Дръг Тест 500, като пробата била отчела положителен резултат на амфетамин, което представлявало нарушение на разпоредбата на чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 ЗДвП. Ищецът не бил привличан в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 343б, ал.3 НК. Според заключението по токсико-химична експертиза, в кръвта на ищеца не било установено наличие на упойващи лекарствени средства и наркотични вещества, включени в списъците-приложения към чл.3 от Наредба за реда за класифициране на растенията. С постановление от 13.05.2024 год. процесното наказателно производство било прекратено. Въззивният съд е счел за установено въз основа на справка за нарушител, наказателно постановление от 07.03.2022 год. и Заповед за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 4 ЗДвП от 28.05.2024 год., че на ищеца била наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС, като водач, на който са отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157 ал. 4 ЗДвП, като свидетелството му за правоуправление било принудително иззето на 31.05.2024 год., а новото свидетелство било издадено на 25.07.2024 год. Приел е за доказано също така, че ищецът работи по трудов договор от 16.07.2022 год. във фирма „Р. Маркет“ ЕООД на длъжност „барман“ в Пицария „Дори“, като с допълнително споразумение от 01.12.2023 год. към трудовия договор бил преназначен от длъжността „барман“ на длъжност „работник кухня“, при запазване на трудовото възнаграждение от 800 лв., което било променено на 933 лв. с допълнително споразумение от 29.12.2023 год. Според длъжностна характеристика за длъжността „Барман“, задълженията на ищеца включвали даването на заявки за доставка на напитки и други стоки, продавани от бара; осъществяване на контакти с ръководители и специалисти от други предприятия и организации по линия на снабдяването на бара. Ищецът бил баща на детето Т. Д. Д., като след развода упражняването на родителските права по отношение на детето било предоставено на майката и било определено местоживеенето му при нея /решение № 949 от 23.05.2019 год., постановено по гр. дело № 2874/2018 год. по описа на Районен съд – Плевен/. Постоянният адрес на детето бил в [населено място] /удостоверение за постоянен адрес/. Според представената по делото резервация № от 22.06.2024 год. и проформа фактура, ищецът бил направил резервация за двойна стандартна стая в хотел „Б – Б.“, [населено място], за периода от 21.08.2022 год. до 28.08.2022 год. Въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е частично основателен. Позовал се е на чл. 7 от Конституцията на Република България и на нормите на ЗОДОВ и е посочил, че държавата отговаря за причинените вреди, т.е. тя е длъжник, а ответник по делото е органът по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ – процесуален субституент на държавата. При иск по чл. 2 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е легитимирания процесуален субституент на държавата във всички случаи, за които не е посочен изрично друг огран. Въпреки това, ако увреждането е причинено едновременно от незаконни действия и актове на повече от един правозащитен държавен орган и вредата следва да се обезщети глобално, то e възможно всички те като посочени от ищеца ответници да представляват държавата в качеството им на процесуални субституенти. Ако Прокуратурата на Република България и Областната дирекция на МВР са привлечени от ищеца да отговарят солидарно за незаконно обвинение, положението им като процесуални субституенти на държавата е различно от това на солидарно отговорните в материалноправните отношения, които съгласно чл. 216, ал. 1 от ГПК действат самостоятелно и процесуални действия и бездействие на един от тях нито ползват, нито вредят на останалите в процесуално отношение. Поради това е счел за допустимо предявяването на иска срещу двамата ответници по делото при условията на солидарна отговорност. Изложил е съображения, че в настоящия случай, осъществяването на наказателната репресия спрямо ищеца в хода на досъдебното производство съставлява съчетание на действия и актове, както на органите на Прокуратурата, така и на полицейските органи и макар тези органи да имат различна компетентност, те са взаимосвързани и в своята съвкупност са довели до причиняването на вреди на ищеца. Отговорността по ЗОДОВ е обективна и възниква при наличие на сочените в закона предпоставки. Отговорността на Прокуратурата като процесуален субституент на държавата по предявен от пострадалото лице иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обхваща всички онези вреди, които са търпени от ищеца от момента на образуваното наказателно досъдебно производство до окончателното му прекратяване. Въззивният съд е посочил, че полицейските органи могат да отнемат временно свидетелство за управление на МПС за 18 месеца до решаване на въпроса за отговорността, но образуваното досъдебно производство е условие за прилагането на такава принудителна административна мярка. Солидарната отговорност на органите на досъдебното производство и органите на прокуратура произтича пряко от разпоредбите на НПК, според които служебните им правомощия са част от единна и взаимносвързана държавна дейност за разкриване на престъпления и правилно прилагане на закона, като на прокурора е вменено задължението да ръководи разследването, осъществявано от органите на МВР и да упражнява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане, съответно, въз основа на извършените от разследващите полицаи и ръководени от него действия, да прецени налице ли са основания за повдигане и поддържане на обвинение срещу уличеното и привлечено като обвиняем лице или не. Отговорността на тези държавни органи за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ не би могла да е разделна, и претърпените от ищеца вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от образуваното и водено срещу него наказателно преследване, следва да бъдат определени глобално. В частност наказателното производство било прекратено поради липса на извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК. Изразът в нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ „обвинение в извършване на престъпление“ трябвало да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. Когато наказателното производство било образувано срещу определено лице, а впоследствие било прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, бил осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Лицето, срещу което било образувано наказателно производство, търпяло вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството било прекратено, без да му е повдигнато обвинение /решение № 50009 от 08.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 932/2022 год./. В тази връзка въззивният съд е счел за неоснователно възражението във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България, че досъдебното производство било започнало срещу неизвестен извършител, в хода на разследването не била ангажирана наказателната отговорност на ищеца и същият нямал никакво качество, регламентирано в НПК. Посочил е, че когато досъдебното производство било образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпление, което единствено ищецът би могъл да извърши, в този случай той търпял вреди от момента, в който бил узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние. Видно било от данните по досъдебното производство, че именно ищецът бил лицето, което би могло да извърши деянието, за което било образувано производството, поради което за отговорността на Държавата било без значение дали той е привлечен в качеството на обвиняем. Този извод се основавал на съставените от съответните компетентни полицейски органи на актове спрямо ищеца, включително и съобщението по чл. 212 НПК. Започването на досъдебно производство с един единствен възможен извършител само по себе си било увреждащо действие, тъй като засягало неговия личен живот, авторитет и достойнство на гражданин, а при доказване на увреждащите последици от незаконното наказателно преследване, съдът следвало да присъди обезщетение за причинените вреди при съобразяване на релевантните за спора обстоятелства от значение за определяне на конкретния размер, като ищецът не бил длъжен да твърди и доказва преживения обичаен страх от наказателната отговорност и получения обичаен дискомфорт от упражнената принуда, тъй като те следвали от закона, но за всички останали болки и страдания /ако са над обичайните/ било необходимо да има твърдения и доказателства. Въззивният съд е приел за установена причинно-следствената връзка между воденото наказателно преследване и състоянието на ищеца по време на досъдебното производство, които вреди били обичайни за такива случаи, а освен това и търпените от него неудобства и ограничения, свързани с това. Това били вредите, посочени в съдебната практика /решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год./, което се изразявали в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Нормално било да се приеме, че през периода на наказателно производство лицето изпитвало неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, да са накърнени моралните и нравствените му ценности, да е нарушено социалното му общуване. По отношение на твърдяните от ищеца неимуществени вреди въззивният съд е счел за установено въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Б. П. Д. /приятел на ищеца/ и С. Д. Д. /майка на ищеца/, че до момента той не бил преодолял притеснението от това, че го били изкарали наркоман, той бил от малък град и всичко това се говорило. Ищецът бил възпрепятстван да се вижда със сина си, както и във връзка с работата си. Работата му като барман била свързана и с шофиране, като след отнемане на свидетелството за правоуправление бил преназначен на друга длъжност, като пицар. Въпреки, че работил като барман, се налагало да ходи да доставя някои неща и това било свързано с транспорт. Налагало се свидетелят Д. да вози ищеца до [населено място], за да вземе сина си, а за почивка в Слънчев бряг ищецът бил пътувал с автобус. Осъществяването на всички пътувания било трудно, тъй като трябвало да търси човек, който да го вози. След отнемане на свидетелството за правоуправление, начинът на живот на ищеца бил затруднен. Той и родителите му били притеснени от случая. Въззивният съд е намерил, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се ръководи от принципите на справедливостта. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 год., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. В тази връзка е взел предвид продължителността на воденото досъдебно производство около 10 месеца, постановеното задържане на ищеца за срок от 24 часа /макар и да се твърди, че реално не е изпълнено/, както и обстоятелството, че по отношение на същия не била взета мярка за неотклонение. Обвинението в употреба на наркотици било тежко, изключително притеснително и се отразявало негативно върху психиката на човека, неминуемо са накърнява неговата чест, достойнство и добро име в обществото. В случая този факт бил станал достояние на работното място на ищеца, което нямало как да не предизвика чувство на неудобство, унижение и притеснение. Отнемането на свидетелството за правоуправление на ищеца било предизвикало промяна в начина му на живот, създало било проблеми в социалното му общуване, както и проблеми в работата му. То създало и пречка за ищеца да изпълнява личните си ангажименти, свързани с придвижване до [населено място], където същият осъществявал срещи с детето си, предвид неговото местоживеене. Същевременно ищецът не бил останал без работа вследствие на воденото досъдебно производство и отнемането на свидетелството му за правоуправление. Той бил уважаван човек в [населено място], където живеел със семейството си, имал авторитет, включително и на работното си място, с добро отношение от страна на колегите му, като нямало данни за промяна в отношението към него вследствие на воденото досъдебно производство. Също така нямало данни и за здравословни проблеми на ищеца, свързани с воденото досъдебно производство, които да са наложили провеждане на лечение и които да са се отразили на емоционалното и психично състояние на същия. Срокът, за който на ищеца било отнето свидетелството за правоуправление във връзка с досъдебното производство, бил с продължителност от около 10 месеца. Срокът на временното отнемане на свидетелството за правоуправление на ищеца, иззето на 31.05.2024 год. със Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП от 28.05.2024 год. бил ирелевантен и не следвало да бъде взет предвид, тъй като не касаел отнемането на свидетелството за правоуправление с АУАН GA № от 01.07.2023 год. във връзка с установено нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 ЗДвП, респективно образуваното по този повод досъдебно производство. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че предявените искове за солидарно осъждане на двамата ответници са основателни за сумата от 3 500 лв., ведно със законната лихва от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство – 27.05.2024 год.. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение в частта му, в която исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са отхвърлени за разликата над 1 200 лв. до размера от 3 500 лв., като претенциите са уважени в посочената част. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 6 от 08.02.2017 год. на ВКС по гр.дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение /предхождана от изрично изясняване между кои от твърдените от ищеца вреди, които са определени като обичайни, и незаконното обвинение е налрице причинно-следствена връзка/ – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Отчел е и икономическите условия в страната към момента на увреждането, като се е позовал на ППВС № 4/1968 год. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Цитираните в изложението на касатора решение № 422 от 22.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2407/2015 год., ІV г. о., ГК и решение № 1599 от 22.06.2005 год. на ВКС по гр. дело № 876/2004 год., с които в други случаи, при други конкретни относими обстоятелства, различни от тези по настоящото дело, са присъдени по-ниски размери на обезщетение за неимуществени вреди, не обосновават противоречие на въззивното решение със съдебната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с доводи си в касационната жалба, че предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е установен в своето основание, тъй като прекратеното наказателно производство е било образувано срещу неизвестен извършител и ищецът не е имал процесуалното качество на обвиняем. Само за пълнота следва да се посочи, че Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Плевен не са подали касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, в която са осъдени солидарно да заплатят на Д. Р. Д. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 200 лв. От това следва, че решението на Окръжен съд – Плевен в тази му част е извън предмета на касационното производство, като същото е влязло в сила /чл. 296, т. 2 ГПК/ и съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК е задължително за страните в настоящото производство и за съда. Спорът в тази му част не може да бъде пререшаван – чл. 299, ал. 1 ГПК. Т.е. със сила на пресъдено нещо е установено основанието, въз основа на което ответниците дължат на ищеца обезщетение за претерпените от него неимуществени вреди вледствие на незаконното обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК /при частично обжалване на решението само по отношение на размера на дължимото обезщетение положението е сходно с това при уважен частичен иск и предявена впоследствие претенция за остатъка до пълния резмер на задължението – т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2016 год., ОСГТК/. Ето защо не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,