Определение № 174 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1384/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агролиния“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. С. Н. от САК, срещу решение № 50 от 10.02.2020 г., постановено по в. т. д. № 656/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 369 от 19.07.2019 г. по т. д. № 76/2018 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което по предявен от „Урум и Ко“ ЕООД иск с правна квалификация чл.135, ал.1 ЗЗД е призната за недействителна по отношение на дружеството - ищец сделка за покупко - продажба на 22 бр. недвижими имоти за сумата 86 343 лв. без ДДС, сключена между „Агролиния“ ООД като продавач и А. Н. Т. като купувач, обективирана в нотариален акт за покупко - продажба на недвижими имоти № 120, том 7, рег. № 4174, дело № 916/2013 г. на нотариус М. П. с рег. № 445, и на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски на „Урум и Ко“ ЕООД. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е недопустимо, евентуално - неправилно, и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи за постановяването му в нарушение на правилата за местна подсъдност, при нередовна искова молба и при наличие на две допълнителни искови молби, депозирани от ищеца в първоинстанционното производство. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за нарушение на материалния закон - чл.135, ал.1 и ал.2 ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК и на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Урум и Ко“ ЕООД със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Пловдив е приел, че са осъществени предпоставките на чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване на сключения между „Агролиния“ ООД и А. Н. Т. договор от 23.11.2015 г. за покупко - продажба на 22 бр. недвижими имоти, оформен с нотариален акт № 120, том 7, рег. № 4174, дело № 916/2013 г. на нотариус М. П. с рег. № 445, за недействителен по отношение на „Урум и Ко“ ЕООД в качеството му на кредитор на „Агролиния“ ООД. Преди да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд е разгледал оплакванията във въззивната жалба на ответника „Агролиния“ ООД за недопустимост на постановеното от първоинстанционния съд решение, с което е уважен искът по чл.135 ЗЗД. След като е констатирал, че в отговорите на исковата молба ответниците са направили възражения за родова неподсъдност на делото на сезирания с исковата молба окръжен съд, но не са възразили срещу избраната от ищеца местна подсъдност, въззивният съд е счел за неоснователно оплакването за недопустимост на решението поради нарушаване на правилата за местна подсъдност. Изложил е съображения, че заявеното в първото съдебно заседание пред Окръжен съд - Стара Загора възражение, че постоянният адрес и седалището на ответниците се намират в [населено място] и спорът подлежи на разглеждане от друг местно компетентен съд, е било преклудирано и правилно е оставено без разглеждане от първоинстанционния съд. Като неоснователни са преценени и оплакванията за недопустимост на решението, произтичаща от наличието на две допълнителни искови молби и от нередовност на първоначалната искова молба. Относно двете допълнителни искови молби съдът е посочил, че те са депозирани в съответствие с разпоредбата на чл.372 ГПК по повод на отговорите, с които всеки един от ответниците е упражнил правото си по чл.367 ГПК. Съобразявайки съдържанието на първоначалната и на допълнителните искови молби, въззивният съд е направил извод, че не е налице твърдяната от ответниците нередовност на исковата молба, тъй като ищецът е индивидуализирал достатъчно ясно основанието и размера на вземането, с което обосновава качеството си на кредитор по иска с правно основание чл.135 ЗЗД, и е изложил обстоятелства, определящи правното основание на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че ищецът „Урум и Ко“ ЕООД е доказал качеството си на кредитор, притежаващ към датата на предявяване на иска ликвидно и изискуемо вземане към ответника „Агролиния“ ООД, с представеното по делото влязло в сила решение от 17.02.2016 г. по т. д. № 158/2014 г. на Окръжен съд - Стара Загора. С посоченото решение „Агролиния“ ООД е осъдено да заплати на „Урум и Ко“ ЕООД парични суми в размер на 158 923.07 лв., получени като паричен заем на основание седем договора за заем в периода 01.09.2004 г. - 01.08.2005 г., възнаградителни лихви по договорите в размер общо на 2 989.73 лв., законни лихви и разноски. За обезпечаване на предявените по т. д. № 158/2014 г. осъдителни искове е допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана върху притежавани от ответника „Агролиния“ ООД недвижими имоти, като с определение от 13.06.2014 г. на Окръжен съд - Стара Загора обезпечителната мярка „възбрана“ е заменена по искане на ответника със залог на сумата 163 902.43 лв. След приключване на производството по т. д. № 158/2014 г. внесената като залог сума е преведена по изп. д. № 3174/2016 г. за погасяване на задълженията на „Агролиния“ ООД, произтичащи от влязлото в сила осъдително решение в полза на „Урум и Ко“ ЕООД, и според представената във въззивното производство подробна сметка на дълга към 15.03.2018 г., в резултат на извършеното частично погасяване неудовлетвореното вземане на ищеца - кредитор възлиза на 90 725.76 лв. - главница, и 16 240.63 лв. - лихви /а при вариант погасяване първо на главницата и след това на натрупаната лихва - 34 381.40 лв./. За безспорни от фактическа страна са приети обстоятелствата, че на 23.11.2015 г. - след настъпване на падежите по седемте договора за заем, е сключен оспорваният с иска договор за продажба, с който длъжникът „Агролиния“ ООД е прехвърлил на А. Т. 22 бр. недвижими имоти срещу задължение за плащане на цена в размер на 86 343 лв., погасено изцяло чрез прихващане с насрещно вземане на купувача по договор за заем от 01.11.2013 г. в размер на 86 343 лв.; В деня на сключване на договора „Агролиния“ ООД се е разпоредило и с други свои собствени недвижими имоти и според представените по делото удостоверения не притежава недвижими имоти и превозни средства, върху които може да се насочи изпълнение за събиране на дълга, присъден на ищеца с влязлото в сила решение по т. д. № 158/2014 г. Въз основа на приетите за установени правнорелевантни факти Апелативен съд - Пловдив е формирал извод, че ищецът притежава изискуемата от чл.135 ЗЗД активна материалноправна легитимация и че сключеният на 23.11.2015 г. договор за продажба го уврежда, тъй като чрез този договор и последвалите го други разпоредителни сделки ответникът - длъжник „Агролиния“ ООД е намалил имуществото си и на практика се е поставил в „безимотно“ състояние, осуетявайки пълното удовлетворяване на кредитора. Въззивният съд е преценил като неоснователни доводите на ответниците, че продажбата няма увреждащ характер, тъй като е извършена по реална пазарна цена на имотите, и като последица от сключването й е намален пасива на длъжника чрез прихващане на вземането му за цена срещу задължението към купувача А. Т. по договора за заем от 01.11.2013 г. Като е изходил от съдържанието на разпоредбата на чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е изразил становище, че фактът дали продажбата е извършена по реални пазарни цени и дали престациите на продавача и купувача са еквивалентни не е елемент от фактическия състав на П. иск и няма отношение към увреждането по смисъла на чл.135 ЗЗД. За ирелевантно от гледна точка на обективните предпоставки по чл.135, ал.1 ЗЗД е счетено и учреденото в полза на ищеца обезпечение чрез залог в пари с мотив, че залогът служи като обезпечение, което не е равнозначно на изпълнение, и че въпреки предоставянето му, удовлетворяването в пълен размер на вземането на ищеца е осуетено по причина на извършеното от ответника разпореждане с имуществени права от актива му. Позовавайки се на разпоредбата на чл.133 ЗЗД и на практика на ВКС по приложението на чл.135 вр. чл.133 ЗЗД, въззивният съд е възприел разрешението, че след като в резултат на извършената продажба е намален актива на длъжника и е настъпила промяна в правната му сфера, продажбата уврежда ищеца и поражда потестативното право по чл.135 ЗЗД да иска тя да бъде обявена за недействителна по отношение на него. В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил и оплакванията на ответниците срещу правилността на извода на първоинстанционния съд за осъществяване на субективния елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД - знание за увреждането на кредитора. При разрешаване на спорния въпрос за знанието съдът е изходил от разбирането, че длъжникът знае за увреждането, когато към момента на извършване на разпоредителното действие знае, че има кредитор, а когато длъжникът е юридическо лице - когато знанието е налице у неговия органен представител. Предвид безспорния в процеса факт, че към момента на сключване на договора за продажба управител на „Агролиния“ ООД е бил ответникът А. Т., който в това качество е сключил договорите за заем и е участвал в производството по т. д. № 158/2014 г., съдът е направил извод, че знанието за увреждане по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД е доказано по несъмнен начин. Доводът на ответниците, че при сключване на договора за продажба А. Т. е действал в изпълнение на взетото от общото събрание на „Агролиния“ ООД решение за продажба на имотите и че другият съдружник не е знаел за образуваното срещу дружеството исково производство, са счетени за неоснователни с оглед предпоставките за уважаване на иска. Изводът за наличие на субективния елемент на чл.135, ал.1 ЗЗД е аргументиран и със съображения, че доколкото физическото лице, представлявало дружеството - длъжник при сключване на договора за продажба, и приобретателят по договора са едно и също лице, знанието за увреждане следва да се презумира по силата на чл.135, ал.2 ЗЗД. В зависимост от изводите за осъществяване на кумулативните елементи от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД Апелативен съд - Пловдив е потвърдил решението на Окръжен съд - Стара Загора, с което сключеният между „Агролиния“ ООД и А. Т. договор за покупко - продажба на недвижими имоти е обявен за недействителен по отношение на ищеца „Урум и Ко“ ЕООД в качеството му на кредитор на „Агролиния“ ООД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК е аргументирано с доводи, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като е постановено от местно некомпетентен съд, въз основа на нередовна искова молба и при наличие на две допълнителни искови молби, депозирани от ищеца в първоинстанционното производство. Преценени във връзка с данните по делото, поддържаните доводи не създават предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. Местната подсъдност, обусловена от постоянния адрес или седалище на ответника - чл.105 ГПК, е от категорията на относителните положителни предпоставки за надлежно упражняване на правото на иск, за чието наличие съдът не следи служебно, а се произнася само при надлежно заявено възражение от ответника. По аргумент от чл.119, ал.4 ГПК /доколкото местната подсъдност по чл.105 ГПК не попада в хипотезите на чл.119, ал.2 и ал.3 ГПК/ възражение за неподсъдност на делото на сезирания съд по причина, че постоянният адрес/седалището на ответника се намира в района на друг съд, може да се прави само от ответника и най-късно в срока за отговор на исковата молба. В депозираните отговори на искова молба касаторът и другият ответник по иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД са направили възражения за родова неподсъдност на делото на Окръжен съд - Стара Загора, но не са възразили срещу избраната от ищеца местна подсъдност. Твърдението, че в отговорите е направено искане за изпращане на делото на Районен съд - Казанлък /неясно по какви причини/ е невярно и не кореспондира със съдържанието на отговорите. Възражение, че делото следва да бъде изпратено за разглеждане на родово компетентния съд в [населено място], в чийто район се намират седалището на „Агролиния“ ООД и постоянният адрес на А. Т., е заявено в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд и поради настъпила преклузия - чл.119, ал.4 ГПК, е оставено без разглеждане. Пропускът на ответниците да направят възражение за местна неподсъдност и да се позоват на подсъдността по чл.105 ГПК в срока за отговор на исковата молба е стабилизирал избраната от ищеца местна подсъдност, поради което от гледна точка на процесуалните правила за местна подсъдност въззивното решение не е вероятно недопустимо. В обстоятелствената част на адресираната до Окръжен съд - Стара Стара Загора искова молба ищецът „Урум и Ко“ ЕООД е изложил твърдения, че е кредитор на ответника „Агролиния“ ООД с ликвидни и изискуеми вземания, произтичащи от седем договора за заем и установени с влязло в сила съдебно решение, като е посочил непогасения остатък от вземанията към датата на предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. По повод заявени с отговорите на ответниците възраженията за нередовност на исковата молба, в срока по чл.372, ал.2 ГПК ищецът е конкретизирал актуалния размер на вземанията си и е уточнил каква част от тях е останала непогасена след превеждане на внесената като залог по т. д. № 158/2014 г. парична сума по заведеното срещу „Агролиния“ ООД изпълнително дело. Изложените в исковата молба фактически твърдения и допълнителното пояснение на исковата молба по реда на чл.372, ал.2 ГПК индивидуализират в достатъчна степен основанието и размера на вземанията, с които ищецът се е легитимирал като кредитор при предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. В константната съдебна практика по приложението на чл.135 ЗЗД е възприето разрешението, че вземането на кредитора по иска с правно основание чл.135 ЗЗД не е предмет на делото и че за уважаване на иска не е необходимо ищецът да доказва размера на вземането си. Според мотивите към Тълкувателно решение № 2/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС съдът, разглеждащ иска по чл.135 ЗЗД, изхожда от положението, че вземането на ищеца съществува, ако произтича от твърдените факти, без самото вземане да е предмет на установяване в инициираното с иска съдебно производство. Обстоятелството, че в допълнителната искова молба ищецът е „прибавил“ към вземанията си по договорите за заем и изтеклите в хода на изпълнителното производство лихви, заедно с направените разноски, е ирелевантно за активната му материалноправна легитимация в процеса, а и за определяне на правната квалификация на иска /с оглед доводите на касатора, че „нововъзникналите“ акцесорни вземания предполагат основателността на иска да се преценява в зависимост от разпоредбата на чл.135, ал.3 ЗЗД/, тъй като в исковата молба ищецът се е легитимирал като кредитор с вземанията, възникнали от договорите за заем преди завеждане на делото и установени с влязлото в сила решение по т. д. № 158/2014 г. на Окръжен съд - Стара Загора. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни съображения защо намира исковата молба за редовна и тъй като тези съображения съвпадат изцяло с преценката на касационната инстанция за редовност на исковата молба, няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Доводът, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не е санкционирал наличието на депозирани пред първоинстанционния съд две допълнителни искови молби, е лишен от правна логика. В изпълнение на чл.367, ал.1 ГПК първоинстанционният съд е изпратил преписи от исковата молба на двамата ответници и в предоставения за това срок всеки един от тях е подал самостоятелен отговор. Процедирайки по реда на чл.372, ал.1 ГПК, съдът е връчил преписи от отговорите на ищеца и му е указал възможността да подаде допълнителна искова молба по повод на тях. Ищецът се е възползвал от предоставената възможност и в срока по чл.372, ал.1 ГПК е подал отделни допълнителни искови молби, чието съдържание е съобразено със съдържанието на двата отговора. Депозирането на двете допълнителни искови молби е резултат от подаването на два самостоятелни отговора на първоначалната искова молба и не опорочава извършените от ищеца и от съда процесуални действия, имащи значение за допустимостта на постановените от инстанциите по същество съдебни решения. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай доводите, с които касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение, съвпадат изцяло с развитите в касационната жалба оплаквания за необоснованост на решението и за нарушения на закона при неговото постановяване. Произнасянето по доводите за очевидна неправилност предполага извършване на проверка по реда на чл.290 ГПК от страна на касационната инстанция за правилното формиране на решаващите изводи на въззивния съд, а необходимостта от такава проверка е несъвместима с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обвързал искането си за допускане на касационно обжалване и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като е формулирал следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК: „ 1. Следвало ли е апелативният съд да вземе предвид възражение за местна подсъдност, направено своевременно, когато надлежно компетентният съд е бил погрешно определен от страната, направила възражението; 2. Необходимо ли е вземането на кредитора - ищец по иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, легитимиращо го като кредитор, да бъде ясно дефинирано по основание и размер в исковата молба, за да бъде уважен П. иск; 3. Налице ли е увреждане на кредитора по смисъла на чл.135 от ЗЗД в резултат на възмездна сделка, осъществена по пазарни цени, с която длъжникът е погасил свое задължение към друг кредитор; 4. Намира ли приложение презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД, когато от страна на дружеството решението за сключване на сделката е взето не от представляващия го, а от колективния му орган на управление, в случая - общото събрание на съдружниците му; 5. Налице ли е знание за увреждане на кредитора по смисъла на чл.135, ал.1 от ЗЗД, когато вземането му е обезпечено по реда на чл.180 и чл.181 от ЗЗД“. Първите два въпроса инкорпорират в съдържанието си част от доводите, въведени във връзка с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, а именно - пропуск на съда да се произнесе по своевременно направено възражение за местна неподсъдност на делото и нередовност на исковата молба, с която е предявен искът по чл.135 ЗЗД. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК по съображенията, изложени от настоящия състав при обсъждане на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, поради което не следва да се обсъждат аргументите на касатора за разрешаване на въпросите в противоречие с практиката на ВКС /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ и в условията на евентуалност - за значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. Въпросът по т.3 е насочен към оспорване на правилността на извода на въззивния съд, че извършването на продажбата по пазарни цени на имотите и еквивалентността на насрещните престации на страните в продажбеното правоотношение не са елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, законосъобразното формиране на изводите на въззивния съд не е предмет на производствто по чл.288 ГПК и въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване. Независимо от тва, дори въпросът да се счете за обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не е доказано твърдението на касатора, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 18/04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 566/18.06.2010 г. по гр. д. № 1473/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 35/12.04.2018 г. по гр. д. № 1783/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. В цитираните решения е прието, че увреждане на кредитора като предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД е налице тогава, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т. ч. извършва опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес, прехвърля свой имот с безвъзмездна сделка (договор за дарение) или със сделка, по която не получава насрещна престация (алеаторен договор за издръжка и гледане) и пр. В същия смисъл е и произнасянето в служебно известните на настоящия състав решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 328/23.04.2010 г. по гр. д. № 879/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50/12.05.2017 г. по т. д. № 731/2016 г. на ВКС, I т. о., в които е възприето разрешението, че отчуждаването на имущество от длъжника винаги води до обективно намаляване на възможностите на кредитора да се удовлетвори поради факта, че по силата на чл.133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на кредиторите му и той не разполага с възражение за наличие на друго имущество, различно от обекта на разпоредителната сделка или действие, върху което кредиторът може да насочи принудителното си изпълнение. Постановеното от въззивния съд решение не противоречи на посочената съдебна практика, тъй като уважаването на иска по чл.135 ЗЗД е обусловено от преценката на съда, че в резултат на извършената продажба ответникът - длъжник „Агролиния“ ООД е намалил имуществото си, което в своята цялост служи за обезпечение на всички негови кредитори - чл.133 ЗЗД, и се е поставил в „безимотно“ състояние, осуетявайки по този начин възможността ищецът - кредитор да удовлетвори вземането си, включително като насочи принудително изпълнение върху продадените имоти. Именно резултатът от разпоредителната сделка - намаляване на имуществения актив на длъжника, е мотивирал въззивния съд да формира извод, че сделката попада под режима на чл.135 ЗЗД и че извършването на продажбата по реалната пазарна цена на имотите е факт, ирелевантен за основателността на предявения иск. След като въззивното решение е съобразено с относимата практика на ВКС, няма основание то да бъде допускано до касационно обжалване по третия въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.135 ЗЗД съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, в т. ч. задължителна - Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в която са изяснени елементите от фактическия състав на основанието по чл.135, ал.1 ЗЗД и предпоставките за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Касаторът не твърди, че съществуващата практика е неправилна или че се нуждае от промяна и осъвременяване съобразно разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което касационно обжалване не може да се допусне и на евентуално поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулираният в т.4 въпрос е изведен от разбирането на касатора, че в случаите, когато длъжникът по оспорваната с иск по чл.135 ЗЗД разпоредителна сделка е търговско дружество и сделката е сключена по решение на общото събрание на съдружниците, релевантно за наличието на знание по смисъла на 135, ал.1 ЗЗД е дали лицата, които формират общото събрание на съдружниците, са знаели за увреждането, а не дали знанието е било налице у органния представител/управителя на дружеството. В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено знанието за увреждане по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД, изхождайки от безспорния между страните факт, че към момента на сключване на договора за продажба кпувачът А. Т. е изпълнявал функциите на управител и органен представител на дружеството - продавач „Агролиния“ ООД. Съвпадението между личността на купувача и личността на органния представител на продавача е дало основание на съда да приложи презумпцията за знание, уредена в чл.135, ал.2 ЗЗД. Решаващите изводи на въззивния съд за осъществяване на субективния елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД са съобразени с трайната практика на ВКС по поставения правен въпрос, а позоваването от страна на касатора на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неуместно. Последният въпрос от изложението е обусловен от фактите по делото и касационното му разглеждане би било от значение само за правилното решаване на спора, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За прецизност следва да се отбележи, че въпросът не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е изложил подробни съображения за характера и функциите на предоставеното под формата на залог обезпечение и е отрекъл препятстващото действие на залога както по отношение на самото потестативно право на кредитора по чл.135 ЗЗД, така и на неговото надлежно упражняване в случаите, когато длъжникът уврежда кредитора чрез съзнателно разпореждане с имуществото си. Предвид изложеното, решението по в. т. д. № 656/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 3 510 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено по банков път с преводно нареждане от 27.07.2020 г. на основание договор за правна защита и съдействие от 27.07.2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,