Определение № 2131 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3869/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба Б. Б. Г. против решение №463/13.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 3447/2022 г. от 14-ти състав на САС. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата от 5 000 лева и е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че ДП № 19-П/2010 г., пр.пр. № 4-677/2010 г., СГП, е образувано на 5.07.2010 г. срещу ищеца. Спрямо него е повдигнато обвинение на 28.02.2012 г. за извършване на данъчни престъпления в периода от 2004 г. до 2007 г. (чл. 255, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК), като е взета мярка „парична гаранция“ в размер на 5000 лв., освободена след прекратяване на производството, с постановление от 29.09.2015 г. поради недоказаност на обвиненията. От справка за съдимост, издадена на 03.02.2020 г., се установява, че за периода от 1970-1980 г. ищецът е осъждан – неколкократно за хазартна дейност, за престъпления против транспорта (незаконосъобразно ползване на регитрационна табела за МПС), за обида, за сводничество и пр., като е било определяно и наказание „лишаване от свобода“. От приложената справка от ЕИСПП от 4.02.2020 г. съдът е приел за установено, че срещу ищеца се води наказателно производство по ДП № 102 от 2015 г., 3 ГДБОП, като понастоящем е образувано НОХД № 2117 от 2017 г., СГС, относно престъпление свързано с неразрешена дейност с наркотични вещества. Отразено е, че е налагана и отменяна мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и че в хода на производството пред СГС е депозирана молба, в която ищецът е поискал отлагане на делото, тъй като се намира в Испания с висящо дело и „под гаранция“ и не може да се яви. При определяне на конкретния размер на обезщетението, с оглед спецификите на разглеждания казус, съдът е отчел времето, в което е протекло наказателно производство (граничещо с надхвърляне на разумния срок за предварително разследване), очертания погоре обем на негативни възприятия и ефект на наказателното производство върху ищеца, неговата психика и здравен статус, притесненията от осъждане, разгласяването в близкия кръг на ищеца на данните за разследването, отдръпването на хора от обкръжението му. Съобразени са обществено икономическите условия, съдебната практика, общественото и социалното положение на ищеца, и пр. Изложените по-горе аргументи са довели съда до извод, че обезщетението, определено от първоинстанционния съд за ищеца е завишено, а стойност от 5 000 лв. отговаря на принципа на справедливост с оглед конкретно установените данни за ищеца и неговия статут в обществото, респ. преживените от него негативни емоции. Съдът е посочил, че не се установява от материалите в наказателното производство, че арестът на ищеца е бил проведен във връзка с процесното обвинение, като е отбелязал, че твърдения за наличие на такъв изобщо не са били въвеждани и в самата искова молба, нито са били обсъждани в решаващите мотиви на първоинстанционния съд. В анамнестичните данни снети при изготвянето на СПсЕ самият ищец е посочил, че се касае до транспортиране за даване на показания, за броени часове. Липсват данни по делото, които да обосноват извод, че е било предприето процесуално действие, свързано с арест или принудително довеждане. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС