Определение № 2876 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1806/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. А. Х., подадена чрез адв. П. Х. от АК – П., срещу въззивното решение № 77/04.03.2025 г. по в. гр. д. № 59/2025 г. на ОС – Пазарджик. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, поради съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се оплаквания за недопустимост, за допуснати съществени процесуални нарушения по реда на разглеждане на подадените от него въззивна жалба и въззивни частни жалби, за необоснованост, неправилно приложение за закона. Моли въззивното решение да се обезсили в частта по произнасяне по подадените от него две частни жалби поради недопустимостта на производствата по чл. 64 от ГПК и делото да бъде върнато в тези му части за произнасяне по същите от друг състав на въззивния съд, и да се отмени въззивното решение по чл. 251 ГПК и бъде постановено ново същество на спора, с което да се даде тълкуване на влязлото в сила решение по чл.33, ал.2 ЗС относно незаконосъобразния начин за неговото изпълнение. Насрещната страна Е. Д. К., лично и със съгласието на своя баща Д. Д. К., оспорва жалбата с писмен отговор чрез адв. Е. П. от АК - П.. Насрещната страна А. А. Д. не е взела становище по жалбата. Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценка за наличие на предпоставки за допускане касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба е допустима, подадена в указания от въззивния съд срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, отговаря на изисквания за редовност по чл. 284 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: В първоинстанционното гр.д.№ 500/2023 г. на РС-Велинград, по подадени, след влизане в сила на решението по делото по чл.33, ал.2 ЗС, молби от страни по делото, са постановени следните съдебни актове: 1/ определение по чл.66, ал.2 ГПК от открито съдебно заседание по протокол № 673/12.11.2024 г. с което е оставена без уважение молба вх. № 5853/23.08.2024 г. от К. А. Х. за възстановяване на срока за внасяне на дължимата поради изкупуването сума въз основа на влязло в сила решение № 4/08.01.2024 г. по гр.д.№ 500/2023 г. на РС-Велинград, 2/ определение от същото открито съдебно заседание по протокол № 673/12.11.2024 г. с което е оставено без разглеждане искане на Е. Д. К. и А. А. Д. с вх.№ 7564/05.11.2024 г. и вх.№ 7566/05.11.2024 г. за обезсилване на решение № 4/08.01.2024 г. по гр.д.№ 500/2023 г. на РС-Велинград, 3/ определение № 1082/10.12.2024 г. от закрито заседание постановено по чл. 248, ал.1, вр. чл. 67 ГПК, с което е допълнено протоколното определение от 12.11.2024 г. в частта за разноските, като К. А. Х. е осъден да заплати на Е. Д. К., действащ лично и със съгласието на баща му Д. К., сумата 450 лв. разноски, 4/ решение № 437/10.12.2024 г. постановено в закрито заседание, с което е оставена без уважение молба по чл.251 ГПК вх.№ 7824/15.11.2024 г. на К. А. Х. за тълкуване на решение № 4/08.01.2024 г. по гр.д.№ 500/2023 г. на РС-Велинград. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба на ищеца К. А. Х. срещу първоинстанционното решение по чл.251 ГПК, с две отделни частни жалби от К. А. Х. срещу определението по протокол № 673/12.11.2024 г. в частта, в която искането на същия по чл.64 ГПК е оставено без уважение, и срещу определението по чл.248 ГПК, и с частна жалба от Е. Д. К., действащ лично и със съгласието на баща му Д. К., срещу определението по протокол № 673/12.11.2024 г. в частта, с която е оставено без разглеждане искането за обезсилване на решение решение № 4/08.01.2024 г. по гр.д.№ 500/2023 г. на РС-Велинград. Всички тези въззивна и частни жалби са разгледани в едно въззивно гражданско производство по гр.д. № 59/2025 г. на ОС-Пазарджик, приети са за допустими, и по тях е постановено от въззивния съд, в закрито съдебно заседание, едно общо решение № 77/04.03.2025 г. С това въззивно решение, което е и предмет на настоящето касационно обжалване, въззивният съд е постановил следното: 1/ оставил е без уважение направеното с частната жалба на К. Х. срещу първоинстанционното определение по чл.66 ГПК, искане за спиране производството по тази частна жалба до приключване на това по чл.251 ГПК, 2/ обезсилил е определението по протокол № 673/12.11.2024 г. в частта, в която е оставено без разглеждане искане на Е. Д. К. и А. А. Д. с вх.№ 7564/05.11.2024 г. и вх.№ 7566/05.11.2024 г. за обезсилване на решение № 4/08.01.2024 г. по гр.д.№ 500/2023 г. на РС-Велинград, и е върнал делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд след влизане в сила на окончателен съдебен акт в производодството по чл.64 ГПК, инициирано от К. Х., 3/ потвърдил е решение № 437/10.12.2024 г. по чл.251 ГПК, 4/ потвърдил е определение № 1082/10.12.2024 г. по чл. 248 ГПК за осъждане на К. Х. да заплати на Е. К. 450 лв. разноски. По жалбата срещу решението по чл. 251 ГПК, въззивният съд, воден от изложеното разбиране каква е целта на това производство, е приел, че в случая се иска тълкуване и прилагане на нови правни способи и нови срокове за плащане на задължение от длъжника Х. на кредитора К., различи от установените с влезлия в сила съдебен акт. Посочено е, че постановеното решение по чл.33, ал.2 ЗС по делото е напълно ясно, като е налице формирана и изразена правна воля от съдебния състав постановил процесния акт, която не се нуждае от тълкуване за да бъде разбрана. Има пределна яснота по предмета на спора, по страните, по правата и задълженията на всяка една от тях и по начина и сроковете за изпълнението им, както и за правните последици при неизпълнение. Прието е, че страната-искаща тълкуване, цели да вмени на съда несъществуващи по закон допълнителни процесуални задължения, които той от своя страна да прехвърли на кредитора и чак след изпълнението им длъжникът да плати като това плащане да не бъде обвързано с началото на срока за плащане предвидено по закон, а именно считано от влизане на решението в сила, а от друга много по-късна начална дата, което е недопустимо и променя по същество начина и целите, които се преследват с тълкуването на съдебния акт, като исканията в това отношение нямат нищо общо с изпълнението на съдебното решение. По частната жалба на К. Х. срещу определението по чл. 66 ГПК за възстановяване срока по чл. 33, ал.3 ЗС, въззивният съд се е солидаризирал с изводите на първоинстанционния съд, че молбата е неоснователна. За този извод въззивният съд се е позовал на цитирана практика на ВКС, според която срокът по чл. 33 от ЗС има материално правно значение, и с плащането на сумата настъпват целените последици при изкупуването, докато възстановяването на срок по чл. 37 от ГПК (отм.), сега чл. 64 от ГПК има отношение към процесуални действия на страните. Посочено е, че срокът по чл. 33, ал. 3 от ЗС започва да тече от момента на влизането на решението по чл. 33, ал. 2 от ЗС в сила, и това е и моментът, към който изкупуващият не само встъпва в правата на купувача, а и замества последния като страна по договора и трябва да изпълнява онези негови задължения към продавача, които не са изпълнени към момента на заместването, т.е заместването в дълг и има действие за в бъдеще. Направено е и тълкуване на нормата на чл. 64 ГПК, в светлината и на цитираната практика, и на Определение № 355 от 13.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1950/2013 г., II т. о., ТК, като е прието, че с чл. 64 от ГПК е предвидена възможност за страната, която е пропуснала установения от закона или определен от съда срок за извършване на процесуално действие, да поиска неговото възстановяване, а последното се постановява, ако страната докаже, че пропускането му се дължи на особени непредвидени и непреодолими за нея обстоятелства. Посочено е, че законът не посочва изрично процесуалните действия, спрямо които е приложимо производството по чл. 64 ГПК за възстановяване на срок, но доколкото всяко процесуално действие по смисъла на чл. 64, ал. 1 ГПК предполага висящ съдебен процес, то производството по чл. 64 ГПК следва да се разглежда като уреден от законодателя способ за възстановяване на срокове, които са започнали да текат при наличие на вече образувано дело, по което съдът е бил сезиран с иск или молба за защита на лични и имуществени права /чл. 2 ГПК/. Всички други срокове, установени в процесуалния закон или в други закони като предпоставка за иницииране на нов съдебен процес, респективно като условие за валидно сезиране на съда с иск или молба за защита на накърнени граждански права и интереси, не могат да бъдат предмет на възстановяване по реда и при предпоставките на чл. 64, ал. 2 ГПК. Това разрешение е прието да се отнася не само за преклузивните срокове за предявяване на искове /например по чл. 33, ал. 1 ЗС, чл. 694, ал. 1 ТЗ, чл. 74, ал. 2 ТЗ, чл. 58, ал. 3 ЗК и други./, но и за установения в чл. 305 ГПК тримесечен срок за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение. Аргумент в подкрепа на извода за неприложимост на производството по чл. 64 ГПК към сроковете по предходното изречение, е изведен от текста на чл. 59 ГПК, посочващ изрично, че правната уредба в Глава VII от Общата част на ГПК, се отнася до сроковете в процеса, тоест до сроковете, чието начало е поставено в рамките на висящ процес, в който контекст се е позовал въззивния съд и на разпоредбата на чл. 65, ал. 3 ГПК, според която подаването на молба за възстановяване на срок не спира хода на делото, както и тази на чл. 66, ал. 1 ГПК, изискваща молбата да бъде подадена с препис за насрещната участваща в делото страна. В заключение е прието, че доколкото срокът по чл.33 ал.3 от ЗС няма и никога не е имал характер на процесуален срок по смисъла на ГПК, в светлината и на цитираната практика на ВКС, за него не е приложим реда за възстановяване на срока по чл. 64 от ГПК. Изложени са и евентуални мотиви, с които са разгледани посочените от молителя Х. особени непредвидени обстоятелства, и е прието, че такива не са налице. Прието е, че няма основание за спиране на производството по чл. 64 от ГПК до приключване на производството по чл. 251 от ГПК, тъй като не е налице преюдициалност между двете производства предвид различния характер и естество на споровете, които се разглеждат и които са без такава връзка помежду си. По втората частна жалба на К. Х. срещу определението по чл. 248 ГПК, въззивният съд, като е установил, че то е постановено по повод молба на ответната страна в производството по чл. 64 ГПК- Е. К. - лично и със съгласието на баща си Д. К., че първоинстанционният съд, постановявайки протоколното определение по чл. 66, ал. 1 ГПК, не се е произнесъл относно разноските, при което списък по чл. 80 ГПК не се изисква при искане за допълване с произнасяне относно разноски, е приел, че молбата на Е. К. е била правилно уважена и е допълнено определението по чл. 66 ГПК с осъждане молителя по него Х. да заплати на Е. К. направените от последния разноски за адвокат в това производство по чл. 64 ГПК в размер на 450 лв., доказани с приложения към отговора на молбата по чл. 64 ГПК договор за правна защита и съдействие и пълномощно с адвокат Е. П., с който отговор ответникът изрично е поискал и присъждане на разноските му при условията на чл. 67 от ГПК. Съобразено е още, че в проведеното открито съдебно заседание по реда на чл. 66 ал.1 от ГПК, от молителят К. Х. няма постъпило възражение за прекомерност на възнаграждението или за други пороци на искането. За опровергано от фактите по делото е прието и оплакването на частния жалбоподател Х., че тези разноски не са за производството по чл. 64 ГПК, тъй като е установено, че платеното адвокатско възнаграждение касае защита срещу инициираното от Х. производство по чл.64 от ГПК, а не това по чл.33 ал.3 от ЗС за обезсилване на съдебното решение, съгласно презставения редовен документ- договора за правна помощ с адвоката. В заключение обжалваното определението по чл. 248 ГПК е потвърдено. По частната жалба от Е. Д. К., лично и със съгласието на своя баща Д. Д. К., против протоколното определение от 12.11.2024 г. В ЧАСТТА с която е оставено без разглеждане искането за обезсилване на решението по делото по чл. 33, ал.2 ЗС, направено от Е. Д. К. и А. А. Д., инкорпорирано в искане с вх.№7564 от 05.11.2024г. и молба с вх.№7566 от 15.11.2024г., въззивният съд е приел, че това определение е недопустимо, като постановено по време на висящо производство по чл.64 от ГПК, инициирано от длъжника К. Х.. Прието е, че произнасяйки се по молбата на К. и Д. преждевременно и без да е приключило окончателно производството по чл.64 от ГПК по възстановяване на срока за плащане при изкупуване с влязъл в сила окончателен съдебен акт, макар и да оставена на този етап без разглеждане, първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили и делото в тази част ще следва да се върне обратно на РС-Велинград за преценка и за ново произнасяне след приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по чл. 64 от ГПК. При направената преценка дали е налице основание за допускане касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: Въззивното решение инкорпорира произнасянето на съда с решение по чл. 269 ГПК по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по чл. 251 ГПК, като в останалата си част е с характер на въззивно определение по чл. 278 ГПК с произнасяне по три частни жалби. Оплакването на касатора, че обжалването на въззивните определения на окръжния съд се осъществява пред Апелативен съд-Пловдив, е неоснователно. В частта по произнасяне по решението по чл. 251 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 251, ал.5 ГПК, вр. чл. 69, ал.1, т. 4 ГПК, вр. чл.280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената му е над 5 хил. лв. В частта му с характер на определение, въззивното решение също подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по обжалване на първоинстанционни определения, всяко от които подлежи на касационно обжалване по чл. 274, ал. 3 ГПК: в частта по определението по чл. 66 ГПК - съгласно ТР № 5/12.07.2028 г. по тълк.д. № 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК, р.І, в частта по определението по чл. 248 ГПК, като свързано с това по чл. 66 ГПК – съгласно чл.248, ал.3 ГПК, в частта по определението за без разглеждане молбите на ответниците по чл. 33, ал.3 ЗС - съгласно чл. 274, ал. 1, т.1 ГПК, вр. чл. 69, ал.1, т. 4 ГПК, вр. чл.280, ал. 3, т. 1 ГПК, като преграждащо. Ето защо по направеното от касатора Х. обжалване в цялост на въззивното решение, компетентен е ВКС, като касационното обжалване на въззивното решение във всичките му части се осъществява според изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. и чл. 284, ал.3 ГПК, към които препраща и разпоредбата на чл. 274, ал.3 ГПК, и преценката на касационната жалба се извършва от ВКС по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо не е налице процесуална пречка в настоящето касационно дело да се разгледа в цялост подадената касационна жалба на К. Х. срещу посоченото въззивно решение, като произнасянето по допускане на касационното обжалване е обусловено от представяне от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (каквото е налице) и от служебна проверка за пороци в кръга на тези по чл. 280, ал.2 ГПК. Извършената от касационния съд служебна преценка за валидност и допустимост (каквато е длъжен да прави първо, независимо дали има такова оплакване от касатора - т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК на ОСГТК на ВКС), сочи, че обжалваното въззивно решение е валиден съдебен акт. Произнасянето с него и по разгледаните с него от въззивния съд три частни жалби, не води до съмнение за нищожност или недопустимост, тъй като е спазен процесуалния ред за разглеждането на части жалби по реда чл. 274 - чл. 278 ГПК, и съдебната практика е приела за допустимо със съдебно решение съдът да се произнася и по нито същество на въпроси, по които се постановява определение. Констатират се обаче данни, повдигащи съмнение за недопустимост поради друго, на обжалваното въззивно решение в следните части: в частта по произнасяне по първоинстанционното решение по чл. 251 ГПК - за преценка съответствие със залегналото в чл. 268 ГПК основно съдопроизводствено правило, и в частта по произнасянето по първоинстанционното определение за оставяне без разглеждане по молбите на ответниците по чл. 33, ал.3 ЗС - за преценка наличието на пречка за постановяването му в тази част по смисъла на чл. 229, ал. 1, т.4 ГПК, различна от посочената от въззивния съд. Това обуславя извод за допускане касационното обжалване на въззивното решение само в тези две посочени части в хипотезата на чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК- вероятна недопустимост, което изключва преценката дали в тези части е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК, респ. формулиран въпрос. Поради връзката между тези две части на въззивното решение, за които касационното обжалване се допуска, касационната жалба на К. Х. срещу тези две части на въззивния съдебен акт ще се разгледа по реда на чл. 290 ГПК, за което няма процесуална пречка, по арг. от чл. 278, ал. 1, изр. второ ГПК. По обжалване на останалите части на въззивното решение, не се установява основание за допускане касационното обжалване, по следните съображения: С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, се сочи процесуално-правен въпрос: Дали исканото от мен /т.е. молителя/ тълкуване е допустимо. Поддържа се и че въззивният съд е пропуснал да си зададе въпроса, а е бил длъжен, но не му е дал отговор: Налице ли са „особени непредвидени обстоятелства, които не съм могъл да преодолея“ по смисъла на чл.64, ал.2 ГПК, заради които съм пропуснал едномесечния срок да платя сумата. По така поставените въпроси не е посочено към в коя от специфичните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК са относими, като по отношение на въпрос № 1 изрично се сочи, че въззивният съд неправилно е приложил цитираната от него съдебна практика, защото касаторът не е искал от районния съд чрез тълкуване да измени решението в негова полза, но и защото тази съдебна практика е по казуси, които не са идентични с настоящия, т.е. не е относима. Първият въпрос е относим към въззивното решение в частта му по чл. 251 ГПК, но същият не следва да се обсъжда, тъй като касационният съд вече прецени, че допуска касационно обжалване в тази част на основание чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК. Вторият въпрос не обуславят допускане касационното обжалване на нито една част от въззивното решение. Както е разяснено с т. 1 от ТР по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационното обжалване на първо място е предпоставено от наличието на въпрос, чиято цел е да се даде общо, принципно разрешение на конкретен правен проблем, като формулирането на въпрос е задължение на касатора. Въпросът следва да е свързан с предмета на делото, да е определящ изхода му и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както по въпроса следва да се обоснове от касатора и някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общата и допълнителната предпоставка (основание) за селекция са кумулативно изискуеми. Материалноправният или процесуалноправният въпрос не може да се отнася към правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая вторият въпрос по начина на формулирането му не притежава белезите на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С него не се търси принципен отговор по приложението на правна норма или правен институт, а съставлява обобщение на оплакванията срещу правилността на въззивния съдебен акт в частта по проверка на определението на районния съд по чл. 66 ГПК, развити и в касационната жалба, и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивния съдебен акт в посочената част по чл. 66 ГПК, като отказът по въззивното решение за спиране на производството по чл. 64 ГПК не подлежи на самостоятелно обжалване, а е по пътя на обжалване на постановеното определение по чл. 66 ГПК по делото. Следва да се отбележи, че противно на поддържаното от касатора, въззивният съд си е задал, макар и в преценка по евентуалност, въпроса дали са установени особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.64, ал.2 ГПК, които молителят Х. не е могъл да преодолее, и попречили му да плати в срока по чл. 33, ал.2 ЗС посочената в съдебното решение цена. Не се констатира и порок от кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК, защото преценката на въззивният съд какъв е характера на срока по чл. 33, ал. 2 ЗС е такава по същество на молбата на К. Х. по чл. 64 ГПК, а не по допустимостта на същата молба. По втория въпрос не е посочено в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към коя от специфичните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се отнася, което е самостоятелно основание да не се допусне касационното обжалване по него на основание чл.280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не повдига съмнение за очевидна неправилност в останалите части, извън тези, за които вече се прецени, че се допуска касационно обжалване. Касаторът дължи внасяне на държавна такса на ВКС по частичното допускане на касационно обжлаване, в размер на 40лв. (25лв.+15лв.) превалутирана сумата на 20,45 евро съгласно ЗВЕРБ. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК: