Определение № 1172 от 12.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. К. и А. Г. П. срещу решение № 354 от 03.10.2023 г. по в.гр.д.№ 369 от 2023 г. на Пернишкия окръжен съд, първи въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 809 от 17.07.2022 г. по гр.д.№ 5035 от 2020 г. на Пернишкия районен съд за отхвърляне на предявения от В. Г. К. и А. Г. П. срещу Е. В. С.- Г. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на ищците, че ответницата не е собственик над размера на притежаваните от нейния праводател А. Й. С. 1/90 ид.ч., придобити по наследство, от ливада с площ от 1,487 дка, находяща се в [населено място], м.“М.“, [община], област П., представляваща поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-1170 от 28.05.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, както и за отхвърляне на искането за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание давностно владение и наследство № 51 от 25.06.2020 г., издаден в полза на А. Й. С..

В касационната жалба се твърди, че решението на Пернишкия окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички изложени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, като изложи конкретни съображения по тяхната основателност ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 169 от 02.10.2017 г. по т.д.№ 1672 от 2016 г. на ВКС, ТК, І т.о.

2. Допустимо ли е въззивният съд да вземе предвид, акредитира и обоснове решаващите си изводи с изслушаните пред първа инстанция при нарушение на съдопроизводствените правила свидетелски показания, при условие че същите са допуснати на ответника по заявено с отговора на исковата молба доказателствено искане, който отговор е депозиран след изтичане на преклузивния срок по чл. 133 ГПК ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. В отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от юридическия факт на наследяването, съставлява ли упражняването на фактическа власт в срока по чл.79, ал. 1 ЗС от страна на един от сънаследниците върху целия наследствен имот действие, с което същият обективира спрямо останалите съсобственици намерение да владее техните идеални части за себе си ? По този въпрос се твърди противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Освен това се твърди, че произнасянето на ВКС и по трите поставени въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 12.02.2024 г. ответницата по жалбата Е. В. С.- Г. оспорва тази жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените разноски за делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. Г. К. и А. Г. П. против Е. В. С.- Г. отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: По силата на решение № 03000 от 18.10.1999 г. на ОСЗ- гр.Перник на наследниците на С. А. М. е било възстановено правото на собственост на ливада с площ от 1,487 дка, десета категория, в местност „М.“ в землището на [населено място], представляваща имот № ***. От удостоверение за наследници на С. А. М., починал на 02.01.1963 г., ищците В. Г. К. и А. Г. П. и третото лице- помагач А. Й. С. се легитимират като наследници на този имот. С нотариален акт № 51, том І, рег.№ 1048, дело № 46 от 25.06.2020 г., третото лице- помагач А. Й. С. е признат за собственик на процесния имот на основание наследство и давностно владение. Впоследствие, с нотариален акт № 57, том І, рег.№ 1268, дело № 54 от 14.07.2020 г., имотът е продаден от А. Й. С. на ответницата Е. В. С.-Г. за сумата от 20 000 лв. Във връзка с ползването на имота след възстановяването му на наследниците на бившия собственик, от представените по делото удостоверения е установено, че за периода от 2015 г. до 2020 г. в Общинска служба земеделие- Перник са били регистрирани едногодишни договори за наем на процесния имот с наемател В. Р. и наемодател- М. А., а за стопанската 2015- 2016 г. за същия имот е бил регистриран и друг едногодишен договор за наем със страни В. Р. и Д. С.. От показанията на свидетелите Р. К. и И. Д. е установено, че процесното място е било обработвано и почиствано от дядото, бащата и чичото на А. С., като след смъртта на баща му единствено А. С. по два пъти в годината е почиствал мястото и само той е осъществявал фактическа власт върху него. Свидетелите са категорични, че друг не е полагал грижи за имота, нито е идвал или е оспорвал владението на посочените лица, както и че никога процесният имот не е бил отдаван и реално ползван от трети лица под наем или аренда.

При така установената фактическа обстановка съдът е достигнал до следните правни изводи: Тъй като ищците не разполагали с документ за собственост върху процесния имот, но оспорват легитимиращия нотариален акт на ответника и този на третото лице - помагач, съгласно приетото в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, в качеството си на оспорваща страна те не носeли тежестта да докажат несъществуването на признатото от нотариуса право. Предвид характера на предявения установителен иск- отрицателен, ответницата и третото лице- помагач следвало да докажат претендираните от тях и отричани от ищците самостоятелни права върху процесния имот, породени от наследствено правоприемство и изтекла давност. Според съда от показанията на разпитаните свидетели се установявало по категоричен начин, че за период над 10 години А. С. е упражнявал фактическа власт върху имота, като го е поддържал и подобрявал, присъединявайки и продължавайки владението на своите праводатели, като обективно и демонстративно го е своил. Това владение не е било обезпокоявано или оспорвано от ищците или трети лица. Поради това въззивният съд е стигнал до извода, че е осъществен фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС за А. С.. С. е станал собственик на целия имот на основание придобивна давност и впоследствие, с нотариалния акт № 54 от 14.07.2020 г. надлежно го е прехвърлил на ответницата. Ето защо съдът е приел, че целият имот, включително претендираната с исковата молба част от него е собственост на ответницата, поради което искът по чл.124, ал.1 ГПК, както и искането по чл.537, ал.2 ГПК, са неоснователни.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение налице е основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички изложени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, като изложи конкретни съображения по тяхната основателност ? По този въпрос е налице противоречие на обжалваното решение с посочената от касаторите практика на ВКС, както и с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите на въззивното решение, в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд не се е произнесъл по съдържащия се във въззивната жалба довод на ищците за неправилност на първоинстанционното решение поради конкретно посочено в жалбата нарушение на съдопроизводствените правила- обсъждане и обосноваване на решението със свидетелски показания, които са допуснати по преклудирано искане на ответницата /искане в отговор на исковата молба, подаден след изтичане на преклузивния срок за подаване на отговор и за ангажиране на доказателства по делото/.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение