Определение № 3770 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3453/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. Д., И. Х. Д. и М. Х. Д., чрез адв. К. Д., срещу решение № 69/16.04.2025 г. по в. гр. д. № 693/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено решение № 120/24.06.2024 г. по гр.д. № 766/2021 г. на Районен съд - Троян в частта му за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС от Р. С. Д., И. Х. Д. и М. Х. Д. против И. М. П. относно недвижим имот, заключен между точки 1,2,3,4,5,6,7 и 8 в скица-проект за имот с проектен идентификатор № * по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18- 24/01.04.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, който имот е идентичен с поземлен имот № * по действалия към 1937 год. кадастрален план на [населено място], област Л.; както и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Р. С. Д., И. Х. Д. и М. Х. Д. против М. И. Х. установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК за същия имот.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Дали с изтичането на сроковете, посочени в пар. 8, ал. 1 ПР ЗУТ, автоматично се прекратява отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях, или за да се прекрати това действие, е необходимо провеждането на административна процедура по пар. 8, ал. 1, изр. 2 от ПР на ЗУТ /сега пар. 8, ал. 2 от ПР на ЗУТ/ за изменение на неприложения дворищнорегулационен план? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение №3/2010 от 28.03.2011 по тълк. д. №3/2010г. на ОСГК на ВКС.

2. Какво е правното значение на неприложен дворищно - регулационен план за правото на собственост, запазва ли се отчуждителното действие на одобрена при действието на ЗТСУ (отм.), но не приложена дворищна регулация и дали при твърдения за грешно заснемане на поземлен имот в кадастралната карта в производство по чл. 54, ал. 2 ЗКИР съдът е задължен да изследва и да обоснове правните си изводи с прилагането на предходни, одобрени преди одобряване на кадастралната карта регулационни планове и трансформацията на регулационните граници в имотни? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 3/1993 г. на ОСГК на ВС; т. 4 от Тълкувателно решение № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС; решение №50008/01.02.2023 г. по гр. д.№1745/2022 г. на ВКС, I г. о., решение №48/16.03.2015 г. по гр. д.№6047/2014 г. на ВКС, I г. о., решение №60112/12.10.2021 г. по гр. д. №1042/2021 г. на ВКС, I г. о.

3. Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства и длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила? Сочи се противоречие с решение №50076/25.05.2023 по гр. д. №527/2022 г.; решение №226/12.07.2011 г. по гр. д. №921/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение №80/03.05.2018 г. по гр. д. №2560/2017г. на ВКС, IV г. о.; решение №75 от 13.04.2021 г. на ВКС по гр. д. №2206/2020 г., IV г. о; решение №80 от 03.05.2018 г. по гр. д. №2560/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение №660171 от 15.07.2021 г. по гр. д. №3277/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение №50054/16.05.2023 по гр. д. №2023/2022 г.на ВКС.

4. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение и в тази връзка длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти? Поддържа се противоречие с практиката на ВКС: решение №60011/16.06.2021 по гр. д. №2852/2019 г. на ВКС; решение №105/14.01.2021 по гр. д №2939/2019 г. на ВКС; решение № 192/29.01.2018 г. по т. д.№44/2017 г. на ВКС, I т. о.; решение №51 от 16.04.2015 г. по гр. д.№5299/2014 г. на ВКС, I г. о.; решение №96 от 18.06.19 г. по т. д. №1962/2018 г. на ВКС, II т. о.

Постъпил е писмен отговор от И. М. П., чрез адв. Г. Г., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата.

В срок е постъпил писмен отговор от М. И. Х., чрез адв. А. Ч., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. Оспорена е и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Производството по делото е образувано по предявени установителен иск по чл.124 ГПК и ревандикационен иск за реална част от имот с идентификатор * по КККР на [населено място], представляваща имот с проектен идентификатор № *, който имот е идентичен с имот № *** по действалия към 1937 г. кадастрален план на [населено място].

В обжалваното решение е посочено, че ищците не се легитимират с нотариален акт за собственост за процесния имот и спорно пред въззивната инстанция е дали Х. И. Д. /първоначалният ищец, починал в хода на производство и заместен от наследниците си по закон Р. С. Д., И. Х. Д. и М. Х. Д./ е станал собственик на имота по наследство от М. И. Д., а при условията на евентуалност по давност чрез владение от него и наследодателите му.

Ответницата М. И. Х. основава правото си на собственост върху ПИ с идентификатор ** по КККР на [населено място] на съставен на 31.07.2020 г. нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 73, н.д. № 237 от 2020 г. На 14.08.2020 г. М. И. Х. е продала имота на ответницата И. М. П. /нотариален акт № 116, н. д. № 276 от 2020 г./.

Въз основа заключението на съдебно- техническата експертиза е прието за установено, че за [населено място] са одобрени кадастрални и регулационни планове, както следва –първите през 1937г., а действащите са от 1977г. През 2009г. е одобрена кадастралната карта. Имот с пл.№ * по кадастралния план от 1937г. попада в имот с идент. * по КККР. По регулационния план от 1937 г. имот с идент. * по КККР е попадал в кв.71, като са били обособени два парцела - * и *, * и *. Имот с пл. № * в кв.71, парцел * е записан в разписния лист на братя П. К., подпис на собственик - „отказва“ свидетели на 23.06.1937 г. Имот с пл. № * по кадастралния план на [населено място] от 1977 съвпада с имот с идент. * по КККР, а по регулационния план от 1977г. имот с идент. № * попада в кв.70, парцел *, отреден за озеленяване. В разписния лист към този план е направен следният запис: пл.№ * - двор, кв.70, парцел * - за озеленяване, собственик П., Д., Л. Л.. Според вещото лице в имот пл.№ * попада част от имот пл. № *, почти целият имот пл.№ *, както и целите имоти с пл.№ * и * по плана от 1937 г. Вещото лице е установило, че на място няма трайни материализирани граници, а имотните граници не съвпадат с тези по плана от 1937 г. Съдът е посочил също, че по делото няма данни за прилагане на регулационните планове от 1937 г. и 1977 г.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка е направен извод за неоснователност на исковете. Изложени са мотиви, че ищецът твърди на първо място, че е придобил собствеността върху спорните 180 кв.м. по наследство от М. И. Д., починал на 27.10.1984 г. и оставил за наследници И. М. Д. - син и М. М. Д. - дъщеря, чиито наследник е първоначалният ищец Х. И. Д.. Съдът е посочил, че имот с пл. № * в кв.71, парцел * по регулационния план от 1937 г. е записан в разписния лист към плана на братя П. К., подпис на собственик - „отказва“ свидетели на 23.06.1937г. От удостоверение № 1181/17.10.1955 г. на Местен народен съвет, с.Бели Осъм е видно, че имената И. М. Д. и И. М. К. са на едно и също лице. Според въззивния съд този факт не може да обоснове категоричен извод, че М. И. Д. е наследник на братя П. К., тъй като към момента на одобряването на регулационния план от 1937 г. същият е бил жив и не е имало пречка да бъде записан в разписния лист като собственик на имот пл.№ *, защото неговият баща И. П. Д. е починал на 28.01.1937 г. Въззивният съд е счел, че при тези данни не може да направи безспорен извод, че праводателят на Х. И. Д. е бил собственик на имот пл. № * по кадастралния план от 1937 г.

За неоснователен е счетен и въведеният в исковата молба довод, че Х. Д. е придобил собствеността върху имота на основание давностно владение. Изложени са мотиви, че от показанията на разпитаните свидетели, преценени заедно с писмените доказателства, не може да се направи извод за необезпокоявано и непрекъснато владение от Х. И. Д. през твърдения от него период след 1991 г. Всички свидетели, вкл. и тези на ищцовата страна излагат, че не са виждали Х. Д. да извършва нещо в имота, да го обработва, като св.Д. Д. твърди, че го е виждал само да минава. Съдът е посочил, че няма основание да не кредитира тези показания, които са непосредствени, обективни и непротиворечиви.

Прието е също, че Х. Д., както и неговият наследодател не са могли да придобият по давност реална част от имот с идентификатор * по КККР, представляваща имот с проектен идентификатор № *, който е идентичен с поземлен имот *** по кадастралния план от 1937 г., предвид действалата законодателна уредба. От 1976 г. до 01.01.2001 г. е действала забраната на чл. 59 ЗТСУ (отм.) за придобиване по давност на реална част от парцел, поради което праводателят на ищеца Х. Д. и самият ищец не са могли да придобият по давност спорната реална част от парцела от 180 кв. От 01.01.2001 г. до 31.03.2001 г. (отмяната на ЗТСУ) и от 31.03.2001 г. (влизане в сила на ЗУТ) до 14.09.2021 г. (предявяване на иска) е в сила идентичната разпоредба на чл.200, ал.1 от ЗУТ, според която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19, за да може да се урегулира самостоятелно. Населеното място е с преобладаващ стръмен терен, поради което при урегулиране на поземлените имоти се спазва изискването на чл. 19, ал. 1, т. 5 ЗУТ за най-малко 250 кв. м. повърхност, а спорният имот е от 180 кв.м. и не отговоря на законовото изискване за минимална площ, дори и с намалението по чл.19, ал.3 ЗУТ. Вещото лице е отбелязало, че за достъп до този имот трябва да се проектира нова улица - тупик, с разширение за обръщане в края на улицата, което ще намали още повече площта на имота.

В заключение въззивният съд е приел, че ищците не са доказали, че са собственици на спорния имот и исковете са неоснователни.

По поставените първи и втори въпрос, които са по приложението на пар. 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, липсва общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не са във връзка с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Въззивният съд е отхвърлил иска с мотиви, че ищците не са доказали правото на собственост върху спорния имот на сочените в исковата молба основания – наследство и давностно владение. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса относно отчуждителното действие на влязъл в сила, но неприложен дворищнорегулационен план.

И третият въпрос, формулиран от касаторите, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като и той не е във връзка с приетото от въззивния съд. Извод, че пълното доказване не може да бъде осъществено с косвени доказателства, не е направен. Въззивният съд не е отрекъл възможността за доказване с косвени доказателства, а е приел, че от събраните в хода на производството доказателства не се установява, че ищците са придобили собствеността по наследство и давност. Несъгласието на касаторите с тези изводи на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае правилността на въззивното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Четвъртият процесуалноправен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въпросът е от обуславящо значение за изхода от спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от тази практика: посочил е каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства, като се е произнесъл по доводите на страните. Касаторите не са посочили кое конкретно доказателство не е обсъдено и по кой довод липсва произнасяне.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.Въззивното решение не е очевидно неправилно. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Доводите, с които е обосновано основанието на чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК по съществото си съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК и не обосновават наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на М. И. Х. и на И. М. П. по 511,29 евро /равностойността на 1 000 лева/, представляващи направени в настоящото производство разноски.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение