Определение № 60273 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2018/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 56/23.02.2021 г. по в. гр. д. № 1373/2020 г. Благоевградският окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав, е потвърдил решение № 3344/10.08.2020 г. по гр. д. № 507/2019 г. на Районния съд - Р., с което е признато за установено по отношение на „Варнафарма - М“ ООД, Й. Г. Р., Б. Ц. Б., А. Г. Р., Б. Г. Р., Г. К. Р. и Община - Б., че И. Г. К., И. Д. К. и Р. Д. К. като наследници на А. Г. К. са собственици на ПИ ......... по кадастралната карта на [населено място] с площ от 799 кв. м. в местността „О.“, с номер по предходен план .........., който е част от имот с проектен идентификатор ............ с площ от 2.651 дка.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от „Варнафарма - М“ ООД с искане то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ищците И. Д. К. и Р. Д. К., както и от процесуалните правоприемници на починалия в хода на делото ищец И. Г. К., а именно Е. М. К., К. И. П. и С. И. К., е подаден писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Ответниците по иска Й. Г. Р., Б. Ц. Б., А. Г. Р., Б. Г. Р., Г. К. Р. и Община - Б. не са обжалвали въззивното решение и не са взели становище по касационната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Ищците И. Г. К. /починал в хода на процеса и заместен от процесуалните си правоприемници Е. М. К., К. И. П. и С. И. К./, И. Д. К. и Р. Д. К. са наследници по закон на А. Г. К., починала на 27.08.2002 г., в полза на които с решение № 858/25.06.2018 г. общинската служба по земеделие възстановила правото на собственост в стари реални граници върху имот .......... с площ от 2.651 дка в м. „О.“. Имотът е възстановен, след като с решение № 466/15.12.2003 г. по гр. д. № 529/2003 г. на Разложкия районен съд, постановено в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, е признато правото на наследниците на А. К. да възстановят собствеността си върху нива в м. „О.“ с площ от 2.315 дка, при съседи: М. Д., Г. С., Г. С., Г. Д. и пасище.

На 26.02.2003 г. е сключен договор за замяна, по силата на който Общината - Б. е прехвърлила на Г. К. Р. правото си на собственост върху недвижим имот № ......... с площ от 0.820 дка в м. „О.“, срещу правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от имот № ........ с площ от 1.379 дка в м. „Г. л.“. От приетата по делото техническа експертиза, се установява, че общината не е подавала в поземлената комисия заявление за възстановяване на право на собственост върху имот № ......... по картата на възстановената собственост, съответно ПИ с идентификатор .......... по кадастралната карта, не е притежавала документи за собственост на имота към момента на сключване на договора за замяна и не е издавала акт за частна общинска собственост за имот № ........... Обстоятелството, че общината няма документи за собственост на ПИ с идентификатор ..........., се установява и от писмо изх. № 94-20-297-1/31.01.2020 г. на общинската администрация.

С н. а. № .../11.12.2003 г. ответникът Г. К. Р. продал имота на ответника А. Г. Р..

Впоследствие с н. а. № ...30.08.2006 г. ответниците А. Г. Р. и Б. Г. Р. дарили имота на ответника Б. Ц. Б..

С н. а. № .../20.01.2017 г. ответникът Б. Ц. Б. дарил имота на ответницата Й. Г. Р..

С н. а. № .../06.02.2017 г. за прехвърляне на недвижими имоти вместо плащане на парично задължение ответницата Й. Г. Р. и Г. К. Р. прехвърлили на ответника „Варнафарма - М“ ООД процесния имот.

По делото е прието заключение на техническа експертиза, което въззивният съд кредитирал като пълно, ясно и обосновано. От него се установява, че към 20.11.1998 г. - датата на обявяване в „Държавен вестник“ на картата на възстановената собственост, в масив 160 е заснет имот № ........, представляващ нива /орна земя/, с площ 3.185 дка, по-късно възстановен на А. К. с решение на поземлената комисия № 1Б/05.01.1999 г. в стари реални граници в м. „О.“. Източно от имота се намирал имот № 160054 с площ от 0.165 дка с ползвател общината. Във връзка с решение № 535 по протокол № 39/28.03.2002 г. на общинския съвет за заменки на земеделски имоти между общината и частни лица, извършили благоустрояване върху земеделски земи - частна общинска собственост, е извършено ново заснемане на място, при което на 24.01.2003 г. в картата на възстановената собственост е нанесен имот № ........ с площ 0.820 дка в м. „О.“, записан на Община - Б. без документ за собственост, разположен изцяло в границите на имот № ..........., като отнема част от площта му. Имот № ..........е предмет на договора за замяна между общината и Г. Р.. Във връзка с желанието на Г. К. Р. и А. Г. Р. /последният също получил имот по замяна/ двама имота, получени по замяна, да бъдат съседни и да имат обща граница, е извършено допълнително заснемане и на 21.04.2003 г. е извършена корекция в картата на възстановената собственост, като имот № ............ се е преместил на север и е с нова площ от 0.799 дка.

От заключението на техническата експертиза е установено, че възстановеният на ищците ПИ с проектен идентификатор ............ с площ от 2.651 дка попада в ПИ с идентификатор ........... /стар № ............ по картата на възстановената собственост/, като отнема цялата му площ от 799 кв. м. Тъй като към решение № 466/15.12.2003 г. по гр. д. № 529/2003 г. на Разложкия районен съд, с което в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е признато правото на възстановяване на наследниците на А. К., няма скица на имота с площ от 2.315 дка, имотът е заснет от фирмата по поддръжка на картата на възстановената собственост след като е показан и идентифициран на място от И. Г. К. - наследник на А. К.. При това положение вещото лице е дало заключение, че имотът по решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и ПИ с проектен идентификатор ............не са идентични.

При проверки в „Държавен архив“ [населено място] и Общинската служба по земеделие вещото лице е открило документ, според който като земя, внесена от А. К. в ТКЗС „Л.“ през 1957 г., са описани три ниви с различни категории, без посочени местности и съседи, с площи от 2.1 дка, 5.0 дка и 2.1 дка или общо 9.2 дка, като от тях са извадени 2.6 дка. Според вещото лице този документ не е послужил на поземлената комисия при възстановяване на земята.

Въззивният съд посочил, че с писмените отговори на исковата молба ответниците А. Р. и „Варнафарма - М“ ООД са въвели възражение за упражняване на косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване на правото на собственост, обусловено от твърдението, че наследодателката на ищците не е била собственица на имота към момента на образуване на ТКЗС и липсват доказателства за включването на имота в ТКЗС или за отнемането му в хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ. Съдът счел, че следва да се произнесе по това възражение, тъй като същото се поддържа от страни, които не са участвали в процедурата по възстановяване на собствеността и така са били лишени от правото да обжалват същото. След като ищецът черпи права по спора за собственост от административния акт за възстановяване, то единствената защита на подалите възражението е по реда на косвения съдебен контрол върху акта за реституция. Въззивният съд намерил възражението за материална незаконосъобразност на решението за възстановяване на собствеността за неоснователно. Приел, че решението е валидно и законосъобразно, тъй като е издадено в надлежна процедура пред общинската служба по земеделие, при наличие на предпоставките за реституция по ЗСПЗЗ и разполага със съдържането, предвидено в закона. Приел, че от писмените доказателства, приложени в преписката на общинската служба по земеделие, се установява, че наследодателката на ищците е притежавала процесната земеделска земя преди образуването на ТКЗС, като по аргумент от чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ е без значение дали земята е била включена в стопанството. От друга страна общината няма документи за собственост на имота, предмет на договора за замяна, в резултат на който Г. Р. е придобил имот № .......... по картата на възстановената собственост, или имот с идентификатор .......... по кадастралната карта, поради което и не е могла правновалидно да прехвърли собствеността. Това обстоятелство опорочава последващите разпоредителни сделки с имота от страна на ответниците А. Р., Б. Б. и Й. Р. и същите не са породили вещно-прехвърлителен ефект. По тази причина и ответникът „Варнафарма - М“ ООД не се легитимира за собственик на основание договора за прехвърляне на недвижими имоти вместо плащане на парично задължение.

Въззивният съд намерил за неоснователно и следващото възражение на „Варнафарма - М“ ООД, че ищците не се легитимират за собственици, тъй като площта на процесния имот варира в различните административни и съдебни актове, на които се позовават. Според заключението на вещото лице промяната от 165 до 799 кв. м. е станала на основание протокол на Общинския съвет от 2002 г., въпреки че общината не е имала право да се разпорежда с имота. Освен това възстановеният с решението от 2018 г. имот с площ от 2.651 дка попада изцяло в процесния имот.

Възражението на ответника „Варнафарма - М“ ООД да е придобил процесния имот на основание давностно владение, включително при присъединено владение на неговите праводатели, също е намерено за неоснователно. Въззивният съд посочил, че за придобиването по давност е необходимо на първо място да бъде установено владение върху имота, а от събраните по делото гласни доказателства не е установено ответникът, както и неговите праводатели, изобщо да са упражнявали владение върху процесния имот след сключване на договора за замяна през 2003 г., посочена като начален момент на владението; още по-малко може да се приеме за установено да е упражнявано непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително владение с намерение вещта да се държи като своя.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Следва ли съдът да се позове на конкретни документи или други доказателства за правото на собственост на наследодателя на ищеца и за факта на включването на имота в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях кооперативна организация, за да уважи иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 752/28.04.2011 г. по гр. д. № 1624/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 441/08.06.2009 г. по гр. д. № 5273/2007 г. на ВКС, I-во г. о., определение № 992/04.11.2010 г. по гр. д. № 511/2010 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;

2. При установителен иск за собственост върху възстановени по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи и заявено пред първоинстанционния съд оспорване от страна на ответника на материалната законосъобразност на решението на поземлената комисия за възстановяване на процесния имот, следва ли въззивният съд да направи пълна и обстойна проверка на целия фактически състав, от който възниква правото на собственост върху възстановения по ЗСПЗЗ земеделски имот, и по-конкретно - трябва ли въззивният съд обстойно на база приетите по делото доказателства да изследва факта дали наследодателят на ищците е бил титуляр на правото на собственост върху земеделската земя към момента на включването на имота в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях кооперативна организация - по този въпрос касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 490/16.06.2010 г. по гр. д. № 1225/2009 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 222/16.03.2010 г. по гр. д. № 489/2009 г. на ВКС, I-во г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;

3. Длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по същество на спора, след като подложи на самостоятелна преценка всички относими обстоятелства и доказателства, както и защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивно производство; длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по същество на спора след преценка на всички относими доказателства по делото - по този въпрос касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 190/07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на ВКС, IV-то г. о., и посочената в него многобройна практика на ВКС, решение № 490/16.06.2010 г. по гр. д. № 1225/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 97/02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I-во г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че поставените въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

На последно място касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като счита, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Първият въпрос е неотносим към хипотезата, пред която страните са изправени - предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с предмет право на собственост на възстановена по реда на ЗСПЗЗ земеделска земя. Предпоставките за уважаване на такъв иск са различни от предпоставките за уважаване на иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за който е посоченото питане. Ето защо този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Предметът на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е спор за право на собственост върху земеделска земя към момента на обобществяването ѝ. Затова в производството по такъв иск ищецът следва да установи по безспорен начин, че наследодателят му е бил собственик на земята при внасянето /обобществяването, завземането/ ѝ в ТКЗС, както е прието в решение № 752/28.04.2011 г. по гр. д. № 1624/2009 г. на ВКС, I-во г. о., на което касаторът се позовава. В производство по спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е постановено и решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., според което, когато в такова производство се претендира възстановяване на един и същ имот в лицето на различни лица, всяка от страните следва да докаже претендираното право на собственост към момента на обобществяването. Определение № 992/04.11.2010 г. по гр. д. № 511/2010 г. на ВКС, I-во г. о., е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради което същото не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо не е налице и специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, на която касаторът се позовава. Не е налице и другата поддържана от касатора специална предпоставка - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид констатацията, че въпросът е неотносим към предмета на производството.

По втория въпрос касаторът се позовава на решение № 490/16.06.2010 г. по гр. д. № 1225/2009 г. на ВКС, I-во г. о., според което при спор за материално право към времето на образуването на ТКЗС имотът следва да се индивидуализира към този момент, а съдът да търси установяване на собствеността също към този период от време и в съществуващите тогава граници. Това решение, като постановено в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е неотносимо към разглеждания по настоящото дело иск, който е предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, поради което не обосновава наличие на специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният втори въпрос е намерил разрешение в практиката на ВКС, обективирана в решение № 26/12.06.2013 г. по гр. д. № 12/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 237/16.01.2014 г. по гр. д. № 5/2013 г. на ВКС, I-во г. о., и цитираното в него решение № 1082/05.12.2008 г. по гр. д. № 2570/2007 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 161/29.07.2014 г. по гр. д. № 6153/2013 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 111/21.06.2017 г. по гр. д. № 3709/2016 г. на ВКС, I-во г. о. Прието е, че при иск за собственост, основан на реституция по ЗСПЗЗ, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на общинската служба по земеделие, към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху същия имот към релевантния за реституцията минал момент. Ответникът по такъв иск може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделските земи, които изключват правата на ищеца. Това становище е подкрепено и с позоваване на ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по пар. 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие /ОСЗ, ОСЗГ, ПК/, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по пар. 4а или 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове; той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Посочената по-горе съдебна практика на състави на ВКС приема, че разрешението, дадено с тълкувателния акт, поради своето принципно значение, е приложимо и по отношение на всички трети лица - ответници по иск за собственост, на които се противопоставя административен акт за възстановяване на собственост върху земеделски земи. Прието е, че ако с акта за възстановяване на собствеността се засягат права на трето лице, което не претендира връщане на имота в своя полза, то няма правен интерес да повдига спор за принадлежността на правото на собственост към релевантния за реституцията минал момент чрез иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ или чрез възражение в производство по иск за собственост, в което този акт му се противопоставя, защото не заявява свои права върху възстановения имот към същия този момент. В тази хипотеза неговата правна защита срещу вещноправните последици на административния акт за реституция е на плоскостта на оспорване наличието на отрицателните материалноправни предпоставки, с които законът свързва възможността за реално възстановяване на собствеността върху земеделските земи или чрез позоваване на нищожност на административния акт.

С оглед така установената трайна практика на ВКС следва да се приеме за преодоляна практиката по решение № 441/08.06.2009 г. по гр. д. № 5273/2007 г. на ВКС, I-во г. о. /посочено във връзка с първия поставен въпрос/, с което за правилно е прието въззивно решение за отхвърляне на иск по чл. 108 ЗС по съображения, че не е доказано наследодателят на ищците да е бил собственик на възстановения имот към момента на кооперирането му и е установена липса на идентичност между същия и описания в нотариалния акт от 1919 г. и заявен за възстановяване имот. За преодоляна следва да се приеме и практиката по решение № 222/16.03.2010 г. по гр. д. № 489/2009 г. на ВКС, I-во г. о. /посочено във връзка с втория поставен въпрос/, в което е прието, че в тежест на ищците е да докажат, че тяхната наследодателка е била собственик на имота към момента на обобществяването му; че възражението на ответниците не е недопустимо с оглед обстоятелството, че правото на собственост на наследодателката на ищците е признато в административна процедура, в която те не са участвали, независимо че не заявяват свои права върху имота по земеделската реституция.

Данните по настоящото дело сочат, че както ответникът по иска „Варнафарма - М“ ООД /сега касатор/, така и неговите праводатели не заявяват и не установяват свои права върху възстановения имот към момента на обобществяването му. Този извод се отнася и за Община - Б., която не е доказала свои права върху имот № ........... по картата на възстановената собственост към посочения момент /общината е записана като ползвател на имота/. При тези данни и съобразявайки посочената по-горе трайна съдебна практика на ВКС, следва извод, че касаторът не е имал правен интерес да повдига чрез възражение спор за принадлежността на правото на собственост към релевантния за реституцията по ЗСПЗЗ минал момент и за идентичността между притежавания и възстановения имот. А след като този въпрос не може да бъде включен в предмета на спора, то не може и да се допусне касационно обжалване по втория поставен въпрос при специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На същото основание не може да се допусне касационно обжалване и при предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният трети въпрос е за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички относими доказателства по делото и заявените от страните доводи и възражения. Значението му за изхода на настоящия спор е изведено от оплакването на касатора за необсъждане на становището му, че ищците не са успели да докажат наследодателката им да е била собственица на земята при внасянето ѝ в ТКЗС, както и че земята е била включвана някога в ТКЗС; изведено е и с оглед кредитиране заключението на техническата експертиза, според което липсва идентичност на имотите, както и че откритият в „Държавен архив“ документ за притежавани от наследодателката на ищците земеделски земи не е послужил на поземлената комисия за възстановяване на процесния имот. По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид приетото при отговора на втория въпрос, че принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяването на земеделските земи и идентичността между притежавания и възстановения имот е извън предмета на настоящото дело.

В касационната жалба касаторът се позовава още на определение № 192/12.03.2009 г. по гр. д. № 245/2009 г. на ВКС, I-во г. о. То е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради което същото не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът се позовава и на решение № 47/02.02.2010 г. по гр. д. № 1529/2008 г. на ВКС, III-то г. о., което, като постановено в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, няма касателство с разглеждания по настоящото дело положителен установителен иск за право на собственост, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК се поддържа с оглед кредитирането от въззивния съд на заключението на вещото лице и в частта, според която откритият в „Държавен архив“ документ за притежавани от наследодателката на ищците земеделски земи не е послужил на поземлената комисия за възстановяване на процесния имот и формираният в противоречие на тази констатация извод във въззивното решение, че наследодателката на ищците е притежавала процесния имот преди образуването на ТКЗС. Д. за очевидна неправилност се поддържа и с оглед препращането от въззивния съд към мотивите на първоинстанционното решение, в което обаче въпросът за наличието или липсата на право на собственост на наследодателката на ищците не е обсъждан.

Във връзка с това основание за допускане на касационно обжалване следва да се посочи, че при преценката дали въззивното решение е очевидно неправилно трябва да се изхожда от предмета на делото. А щом въпросите относно принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяването на земеделските земи и идентичността между притежавания преди колективизацията и възстановения имот не са включени в предмета на настоящото дело, то и последната поддържана от касатора предпоставка за допускане на касационно обжалване не е налице.

С оглед изхода на спора на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 300 лева по договор за правна защита и съдействие от 22.04.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.