Определение № 83 от 09.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1952/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. Л. А. и ЗК “Лев инс“ АД срещу решение № 4/12.01.2023г., поправено с решение № 33/10.03.2023г., по гр.д.№ 273/22 г. по описа на АС Велико Търново, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска на А. по чл. 432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Л. Ц. А., настъпила на 23.12.2018г. вследствие на ПТП, до размер от 90 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.07.2019г. до окончателното изплащане на застрахователното обезщетение и е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лева. Касаторът -ищец А. обжалва решението в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска й за разликата над 90 000 лева до 200 000 лева, обосновавайки основанията на чл. 281, т.3 ГПК. В контекста на оплакванията за неправилно приложение на чл. 51, ал.2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД се поставят следните въпроси, за които се твърди да са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с установената съдебна практика - решение № 6/17.07.2015г. по т.д.№ 674/2014, ВКС, ІІ ТО; решение № 581/30.09.2010г. по гр.д.№ 1019/2009 на ВКС, ІІІ ГО; решение № 202/21.12.2013г. по т.д.№ 866/2012г. на ВКС, І ТО; решение № 76/ 12.06.2012 по т.д.№ 377/2011г., ВКС, ІІ ТО; решение № 171/ 10.10.2013г. по т.д.№ 629/2012г., ВКС, ІІ ТО; ППВС № 4/68; решение № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 159/ 24.11.2010г. по т.д.№ 1117/2009г, ВКС, ІІ ТО; решение № 45/15.04.2009г. по т.д.№ 525/2008, ВКС, ІІ ТО; решение № 58/29.04.2011г. по т.д.№ 623/2010г. ВКС, ІІ ТО; решение № 1/26.03.2012г. по т.д.№ 299/2011г, ВКС, ІІ ТО и решение № 72/09.06.2022г. по т.д.№ 1047/21, ВКС, ІІ ТО: 1/ „Следва ли при наведено възражение за съпричиняване да бъде изследвано дали конкретното допуснато от пострадалия нарушение на ЗДвП се намира в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат? Чия е доказателствената тежест? Може ли възражението за съпричиняване да почива на свидетелски показания, събрани в хода на друго производство?“ 2/ „Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“ 3/ „Какви критерии трябва за изследва решаващият съд при определяне на размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховки „гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка?“ Касаторът-ответник Застрахователна компания „Лев инс“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен за разликата над 37 500 лева, като твърди, че справедливият размер на обезщетението следва да е 150 000 лева, а съпричиняването – 75 %. В касационната жалба са формулирани общо 6 въпроса по чл. 280, ал.1 ГПК, първите пет от които съдът обобщава като такъв за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 432 КЗ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Шестият въпрос, прецизиран от съда, е: “Следва ли при заявено възражение за съпричиняване съдът да посочи и обсъди поотделно и в съвкупност обстоятелствата, на които то се основава и да посочи значението им при определяне процентното изражение на приноса?“ Разрешението на посочените въпроси от въззивния съд се твърди да е в противоречие със съдебната практика - ТР № 88/12.09.1962г. на ОСГК на ВС; ППВС №17/63; ТР 1/2014г. на ОСТК на ВКС; ТР № 2/2016 ОСНК и ППВС № 4/68г. Касаторът-ищец оспорва жалбата на ответника. Касаторът-ответник не е депозирал отговор по касационната жалба на ищеца. Третото лице помагач – И. С. Т. не е депозирал отговор на касационната жалба на ищеца. По исканията за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: За да намери основателен и доказан предявения иск по чл. 432, ал.1 КЗ до размер от 90 000 лева, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка относно механизма на настъпване на произшествието и като е приел за спорни пред себе си само въпросите за справедливия размер на обезщетението и за намаляването му по реда на чл. 51, ал.2 ЗЗД, ги е разрешил така: Ищцата е майка на починалия, загубата на дете е най- тежкото преживяване за всеки родител и е довела до опустошителна мъка, отчаяние и безмерна скръб; ищцата е развила смесено тревожно-депресивно разстройство, за възстановяване от което липсва прогноза, нуждае се от подходяща медикаментозна терапия и провеждането на редовни прегледи от психиатър и психологически консултации и сесии; отношения майка-син са били изключително близки, синът и семейството му са живели в съседна къща, намираща се в един двор с тази на родителите му; бил е постоянна опора на майка си и тя е разчитала на него. Изброените обстоятелства, както и младата възраст на починалия–27г., съобразени с лимитите на застрахователно покритие, икономическите условия в страната към датата на деликта – края на 2018г., и съдебната практика за сходни случаи предопределят сумата 180 000 лева като справедлив размер на обезщетението. Същият подлежи на редуциране на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД, тъй като възражението за съпричиняване е основателно, предвид установеното, че пострадалият е управлявал ППС с животинска тяга, което не е било окомплектовано съобразно изискванията на чл. 71 ал.1 ЗДвП ( два бели или жълти светлоотразителя отпред, два червени светлоотразителя отзад, а при движение през нощта, какъвто е настоящият казус, и при намалена видимост – отзад вляво светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима светлина) и не е бил облечен със светлоотразителна жилетка, каквото изискване въвежда чл.106 ал.2 ЗДвП за водачите на ППС с животинска тяга при движение през тъмната част на денонощието. Първото обстоятелство е такова в причинна връзка с настъпилия удар, тъй като, при кредитиране заключението на вещото лице и отговорите му в съдебно заседание, следва да се приеме, че делинквентът, със скоростта, с която се е движил, е имал техническа възможност да възприеме попътно движещата се каруца и предотврати удара, ако каруцата е била окомплектована според изискванията на чл.71 ал.1 ЗДвП. Второто обстоятелство – нарушението на чл. 106, ал.2 ЗДвП, е своевременно изтъкнато от третото лице – помагач и макар вещото лице да не е дало заключение по въпроса от какво разстояние би било възможно възприемането на опасността при носена от пострадалия светлоотразителна жилетка, с оглед предназначението на същата и предвиденото в закона очевидно несамоцелно задължение, несъмнено тя би повишила възможността за забелязване на находящ се на платното за движение обект. Допуснатите от пострадалия нарушения на ЗДвП се намират в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, защото така той сам се е поставил в сериозен риск да не бъде забелязан от другите участници в движението своевременно. Приносът му е равностоен на този на делинквента, независимо от допуснатото от последния нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП, поради което обезщетението подлежи на редуциране с 50%. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият въпрос на касатора- ищец е поставен в контекста на оплакванията му за произволно формиране на извода на въззивния съд за нарушение от страна на пострадалия на чл. 106, ал.2 ЗДвП ( доколкото той не почива на събрани по делото доказателства, а връзката на подобно нарушение с настъпилата смърт е хипотетична), както и с оглед възраженията за необоснованост на заключението за наличие на причинна връзка между нарушението на чл. 71, ал.1 ЗДвП и настъпилата смърт, доколкото изводите за предотвратимост на удара от страна на делинквента са направени в хипотеза на движение на автомобила на къси светлини, а такава не е доказана надлежно по делото. Въпросът, и в трите му подточки, е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд т.е. попада в приложното поле на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, с което е доказана общата предпоставка за достъп до касация. Позоваването по отношение на него на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е основателно, доколкото по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана задължителна съдебна практика (ППВС 17/63), както и постоянна такава, обективирана в сочените от касатора решения, както и в известни на съда такива (решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.), според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. За определяне на степента на съпричиняване следва да бъдат съпоставени тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация по жалбата на ищеца за проверка дали при преценка поведението на пострадалия и съотношението между него и това на водача на увреждащото МПС, решаващият състав на АС Велико Търново се е отклонил от цитираните разрешения на съдебната практика. По касационната жалба на ответника не следва да се допуска касационно обжалване. Процесуалноправният въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваният акт е в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на смърт са родствената връзка с починалия, възрастта му, характеристиките на сложилите се приживе фактически взаимоотношения между пострадалия и починалия; продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи какъв е справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, за които съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането са само ориентир и нямат самостоятелно значение ( така решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.). Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивният съд се е съобразил с установените по делото и възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии. Оплакванията на ответника за неправилна оценка на относителната тежест на тези обстоятелства, довела до завишен размер на обезщетението, са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по свързания с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въпрос, независимо че същият покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на този въпрос не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, въззивният съд е взел предвид събраните по делото доказателства за механизма на процесното пътно-транспортно произшествие и за нарушенията на правилата за движение, допуснати от починалото лице и е извършил преценка доколко конкретното поведение на пострадалия (поставянето в сериозен риск да не бъде забелязан от другите участници в движението своевременно) е съпричинило вредоносния резултат. При определяне процентното съотношение на приноса, въззивният съд е изходил от приетото за установено противоправно поведение на всеки от двамата участниците в произшествието и като го е определил за равностойно е намалил с 50% следващото се застрахователно обезщетение. Несъгласието на касатора – ответник с така приетия процент е довод за неправилност на въззивното решение, който не подлежи на обсъждане в настоящата фаза на касационното производство. В заключение, следва да се допусне касационно обжалване единствено по жалбата на ищеца. На основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК (вж. присъдата на лист 70 от първоинстанционното дело) касаторът-ищец не дължи внасяне на държавна такса за касационното производство, поради което делото следва да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд