Определение № 3426 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2707/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от "Роса Фероса" ЕООД, ЕИК 202865866 против въззивно решение № 17 от 12.02.2025 г. по гр.д.№ 272/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което потвърдено решение № 1505 от 18.12.2023 г., постановено по гр.д. № 1350/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд. С последното е признато за установено, на основание чл. 108 ЗС, по отношение на касатора, че ищецът Р. Д. Я. е собственик на

1.самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, представляващ ателие, находящо се в [населено място], [община], [улица], разположено на първи партерен етаж, с площ от 41.40 кв. м, състоящ се от гараж, баня-тоалет, ателие, ведно с 3.6523 % ид. ч., равняващи се на 9.19 кв. м ид. ч. от общите части на сградата с идентификатор *и от правото на строеж, както и съответните 10 кв. м ид. ч. от мястото върху което е построена сградата, представляващо поземлен имот идентификатор ***,

2. реална част с площ с площ 1061 кв. метра от ПИ *, при граници на реалната част границите на имот стар идентификатор *, очертани по скицата на л. 17 от делото, ведно със сгради идентификатори *и *, придобит чрез договор с нотариален акт № 116, том X., дело № 5833/1993 год. на нотариус О. С.. Потвърдено е решението на първата инстанция и в частта, с която -"Роса Фероса" ЕООД е осъдено да заплати на Р. Д. Я. обезщетения за лишаване от ползването на имотите: по т. 1 за периода от 16.05.2014 г. до 22.06.2022 г. в размер на сумата от 29 568 лв.; по т. 2 за периода от 13.01.2014 г. до 22.06.2022 г. – в размер на сумата от 51 018 лв., на основание чл. 73, ал. 1 ЗС, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковете 23.06.2022 г. до окончателното изплащане на сумите.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението поради наличие на отвод за присъдено нещо и липса на предпоставки за предявяване на нов иск между същите страни и за същите имоти. Твърди се и неправилност на решението, тъй като когато са издадени постановленията за възлагане от публична продан все още не е отпаднало изпълнителното основание и не е установено, че взискателката няма вземания към длъжника. Касаторът счита, че длъжникът е изгубил правото си на собственост независимо от посочените като нови обстоятелства в исковата молба - решението, с което е установено, че взискателят няма вземане, че не е било преюдициално и е неотносимо това обстоятелство. Направено е оплакване, че съдията-докладчик не се е отвел без да излага мотиви, въпреки изразените съмнения за предубедеността му от дружеството. Оспорват се изводите, че постановленията за възлагане не са произвели действие и необсъждане на доводи на дружеството. Счита, че прогласяване на договорите за замени е следвало да се предяви в първия процес по чл. 108 ЗС, а и че това обстоятелство няма значение за настоящото производство, включително и за иска по чл. 73 ЗС.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като са формулирани общо 26 въпроса. По въпроси № 3 и 4 се сочи само основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. По въпрос № 15 се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпрос № 19 се поддържа едновременно наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите са следните:

1. Несъстоятелни ли са съображенията, че в нов процес за собственост между същите страни, ищецът може да се позове само на ново придобивно основание (по чл. 77 ЗС), тъй като правото му на собственост на вече позованото такова придобивно основание в предходния процес е било отречено?

2. Допустимо ли е повторно предявяване на иск по чл. 108 ЗС между същите страни за същите имоти въз основа на нови факти, които не съставляват придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС?

3. Допустимо ли е предявяване на нов иск, ако новите обстоятелства са от фактическо, а не от правопораждащо естество? – * поддържа се само хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК по въпроса.

4. Недопустимо ли е въззивното решение, което е постановено по нередовна искова молба? – сочи се основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, за което се сочи, че ВКС се е прознесъл в решение № 139 от 14.03.2018 г. по гр. дело № 456/2017 г. на ІІ г.о.

5. Допустимо ли е въззивният съд вместо да изложи собствени мотиви, да цитира мотиви на тълкувателно решение?

6. Може ли съдебен акт, постановен в нарушение на СПН да се приеме за очевидно неправилен по чл. 280, ал. 2 ГПК?

7. Към датата на исковата молба следва ли да се установява владението на имотите, предмет на ревандикация, за преценка на основателността на осъдителния диспозитив или следва да се съобрази настъпилото в хода на делото влизане във владение на ищеца?

8. От кога възниква вземането на собственика за обезщетение за лишаване от ползите срещу недобросъвестния владелец?

9. Представлява ли позоваването на незнанието на съдържанието на публикации в интернет медии, съдържащи обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в безпристрастието на членовете на съдебния състав, съгласно чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, обоснован отказ от направен отвод?

10. Свързан с предходния въпрос е въпросът – представлява ли съществено процесуално нарушение и нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6 ЕКПЧ, неуважаването на искането за отвод на съдия, когато са налице обективни обстоятелства, пораждащи съмнение в неговата безпристрастност?

11. Представлява ли съществено процесуално нарушение приемането на експертиза, без в мотивите да се обсъдят направените възражения относно нейната достоверност и методология?

12. Може ли съдът да се позове само на заключението на експерт, без да съпостави оценката с доказателства за пазарни аналогии и стойности?

13. Допустимо ли е въззивното решение да не се произнася по всички релевантни възражения на страните?

14. Съставлява ли непълнота на мотивите основание за касация при неизследване на представени документи?

15. Представлява ли решение по чл. 55 ЗЗД нов факт, който създава ново основание за предявяване на повторен иск за собственост? – по въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът е от значение за развитието на правото. Твърди се липса на ясна съдебна практика.

16. Наличието на ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ВКС, ОСГТК, означава ли, че съдът може да прецени последиците на възлагателното постановление в противоречие с приетото предходно решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо?

17. Може ли съдът по иск по чл. 108 ЗС да преценява действителността на постановление за възлагане без същото да е атакувано с иск по чл. 496, ал. 2 ГПК?

18. Кой носи доказателствената тежест за установяване на владението към момента на предявяване на иска по чл. 108 ЗС?

19. Може ли нищожността на сделка поради явно несъответствие между престациите (чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД), да се счита за нов юридически факт, на който трето лице, което не е било страна по сделката да обоснове нова (повторна) ревандикация на имота по чл. 108 ЗС, след като вече е предявявало такъв иск и същият е бил отхвърлен. – по въпроса се твърди едновременно наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

20. Допустим ли е повторен иск по чл. 108 ЗС, когато новото обстоятелство, на което се основава, е твърдение за нищожност на сделката на ответника поради липса на реален еквивалент на престациите (чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД), което не е било предмет на първия иск?

21. Съставлява ли нищожността на сделка, на която се позовава ищеца по иск по чл. 108 ЗС, основание за повторно предявяване на иска между същите страни и относно същите имоти, при условие че тя не е била наведена в предходния процес?

22. Допустимо ли е съдът да уважи изцяло иск по чл. 73 ЗС за обезщетение за лишаване от ползване за период, надхвърлящ пет години назад от датата на предявяване на иска, при наличие на своевременно направено възражение за изтекла погасителна давност?

23. Приема ли се в практиката на ВКС, че обезщетението по чл. 73 ЗС е периодично вземане и подлежи на петгодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, започваща да тече от падежа на всяко месечно вземане? От кой момент се дължи такова обезщетение по чл. 73 ЗС?

24. Представлява ли неправилно приложение на материалния закон уважаването на иск по чл. 73 ЗС за период, по-дълъг от пет години назад от предявяване на иска, при наличие на надлежно въведено възражение за погасителна давност?

25. Дължи ли се обезщетение по чл. 73 ЗЗД на ищеца, когато той не е бил страна по сделка, която е обявена за нищожна поради неравностойни престации между ответника и трето лице – страна по сделката?

26. Дължи ли се обезщетение по чл. 73 ЗЗД на ищец – бивш длъжник, чиито имоти са били продадени на публична продан, след което са заменени между купувача от публичната продан и ответника, като сделката между тях е била обявена за нищожна по иск на ищеца, при положение, че срещу ищеца има влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, с което искът му срещу същия този ответник е отхвърлен?

Ответникът по касация Р. Д. Я. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване с доводи, че не е налице противоречие със съдебната практика по въпроси № 1, 3 защото представените решения са неотносими или ако са относими, изводите на съда са в същия смисъл /по въпроси № 2/ или въпросите са бланкетни, неясни или неотносими /въпроси 4, 5, 6, 9, 10, 11,12,13,14/ или не кореспондира на установените факти /въпрос 7, 8, 22, 23, 24, 26/ Допускането по въпрос 15 се оспорва, защото не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по въпрос 16 и 17 - защото вече е постановено ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк.д.№ 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС и не то е прието за нов факт, а новия факт е отхвърляне на осъдителния иск, предявен от кредитора взискател, с което е установява, че той е мним кредитор, който не може да черпи права от изпълнението на несъществуващо задължение и това е последица, която не следва да се установява в последващ процес. Поради това, че въпроса за това дали ответника е във владение на имота не е разрешен въз основа на доказателствената тежест, а от доказателствата, включително и представени от ответника, се оспорва допускането до касация по въпрос 18. Тъй като нищожността на двата договора за замяна е относима към предмета на настоящия иск по чл. 108 ЗС във връзка с възражението за придобивна давност и преценка наличието на третата предпоставка на ревандикациония иск, се оспорва допускането до касация по въпроси 19, 20 и 21. Допускането до касация по въпроси 25 и 26 се оспорва, защото обезщетението по чл. 73 ЗС е дължимо на извъндоговорно основание.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

На 16.06.1993 г. с нот. акт № 116, том X., дело № 5833/15.06.1993 год., ищецът е купил реалната част от обединения имот и постройките по т.2 от решението, а с нот. акт № 109, т. III от 18.09.2007 г. 2007 год. на нотариус Т. М. е придобил имота по т.1.

На 07.05.2013 г., въз основа на неприсъствено осъдително решение от 10.04.2013г., постановено по гр. д. № 12015/2012г. на СГС, В. Б. Н. се снабдила с изпълнителен лист срещу Р. Я. за сумата 131800 евро. Въз основа на този изпълнителен лист, по искане на Б. е образувала изп. дело № 20137190400154 по описа на ЧСИ С. Я., с район на действие Окръжен съд Варна, по което изпълнение е насочено срещу посочените процесни имоти на ищеца – длъжник. Имотите са изнесени на публична продан и с две постановления за възлагане от 01.08.2013 г., в сила от 03.12.2013 г., те са възложени на взискателя Б..

С два договора за замяна срещу ценни книжа, сключени съответно с нот. акт № 178 т. II per. № 4571, д. №172/2014г. от 16.05.2014 г. на и с нот. акт № 8, т. I, per. № 261, д. № 1 от 13.01.2014 г., и двата на нотариус Св. Д., В. Б. прехвърля процесните имоти на ответника „Роса Фероса“ ЕООД, представлявано от управителя Д. И. З..

С влязло в сила на 26.06.2014 г. решение № 1314 / 26.06.2014г. по гр. д. № 4066/2013г. на Апелативен съд - София е отменено неприсъственото осъдително решение от 10.04.2013г. по гр. д. № 12015/2012г. на СГС, въз основа на което е издаден изпълнителния лист срещу Р. Я., образувано е изпълнителното дело изп. дело № 20137190400154 и процесните имоти са възложени на В. Б..

На 19.11.2014 г. са предявени от Р. Я. срещу „Роса Фероса“ ЕООД, искове по чл. 108 ЗС за процесните имоти по които е образувано гр.д. № 882/2015 г. по описа на ВОС, приключило окончателно с влязло в сила на 06.01.2017 г. решение №105 по гр.д. № 1091/2016 г. на ВКС, с което исковете са отхвърлени.

След отмяната на неприсъственото решение, по което е бил издаден изпълнителния лист в полза на Б. срещу Я., делото по осъдителния иск на В. Б. за вземането срещу ищеца е било изпратено по подсъдност на Варненския окръжен съд, където е образувано гр.д. № 2840/2015г. С влязло в сила на 29.01.2019 г. решение № 28 от 13.03.2018г., поправено с решение № 48 от 23.04.2018г., по в.гр.д. № 434/2016 г. на ВАпС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 70 от 29.01.2019 г. по гр. д. №3774/2018 г., ВКС, ГК, III отд., осъдителният иск на В. Б. срещу ищеца Р. Я. за вземането от 131800 евро е отхвърлен. На 09.12.2019 г. е издаден и обратен изпълнителен лист на Я. срещу Б. за връщане на полученото от нея в изпълнителното производство, включително и за предаване на процесните имоти. Изпълнението е спирано неколкократно и спирането е отменяно.

С влязло в сила на 18.06.2020 г. решение от 28.02.2018, по т. д. № 123/2017 г. на Варненски окръжен съд, потвърдено с решение № 287 от 05.12.2018 г. по в.т.д. № 388/2018 г. на Варненски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 417 от 18.06.2020 г. по т.д. № 2003/2019 г, ВКС, т.к., I отд., договорите за замяна между Б. и ответника "Роса Фероса" ЕООД в частта досежно процесните имоти са прогласени за нищожни на осн. чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави

По възражението за недопустимост на иска по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че не е налице отвод за присъдено нещо, тъй като макар иска да е основан на същите придобивни основания за ищеца, в исковата молба се твърдят и нови факти относно това, че ищецът не е изгубил правото си на собственост, настъпили след приключване на устните състезания пред първата, респективно въззивната инстанция, когато се преклудират новонастъпилите факти. Посочил е, че основанието на иска не е само придобивното основание, а и фактите, които се отнасят до придобиването или до изгубването му. Не е възприета тезата на ответното дружество, че е недопустим иска, защото в нов процес може да се предявява само ново придобивно основание по чл. 77 ЗС, а на посоченото в настоящия процес придобивно основание за всеки от имотите искът вече е разгледан и отхвърлен. Нови юридически факти са двете съдебни решения, влезли в сила на 29.01.2019 г. и на 18.06.2020 г., т.е. години след постановяване на окончателното решение №105 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 1091/2016 г. на ВКС, с което отхвърлен иска по чл.108 ЗС, предявен от Р. Я. срещу "Роса Фероса" ЕООД. С първото е отречено вземането на взискателката Б., за което тя се е снабдила с изпълнителен лист, провела е изпълнение срещу ищеца и са й възложени процесните имоти, при което тя е мним взискател, който не може да придобие право на собственост върху имотите и съответно – да го прехвърли. С второто решение е прогласена нищожността на сделките за процесните имоти, сключени между мнимия взискател – прехвърлител и ответното дружество- приобретател. Тъй като и двата юридически факта имат отношение към придобивното основание на ищеца, защото включват твърдения, че не е изгубил правото си на собственост и не е могло да бъдат включени по предходното дело, защото са възникнали след влизане в сила на предходното решение по чл. 108 ЗС, съдът е приел, че няма идентичност между приключилото дело с предмет иск по чл. 108 ЗС и производството но настоящия спор, че не е налице отрицателната абсолютна процесуална предпоставка по чл. 299 ГК, поради което иска е допустим.

По същество въззивния съд е приел, че ищецът е придобил процесните имоти по силата на двете сделки от 16.06.1993 г. и от 18.09.2007 г., че В. Б. се е снабдила с изпълнителен лист срещу Я. без да има изпълняемо право, тъй като с влязлото в сила на 29.01.2019 г. решение № 28 от 13.03.2018г., поправено с решение № 48 от 23.04.2018г., по в.гр.д. № 434/2016 г. на ВАпС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 70 от 29.01.2019 г. по гр. д. №3774/2018 г., ВКС, ГК, III отд. осъдителният й иск срещу него за вземането от 131800 евро е отхвърлен и като резултат принудително изпълнение, проведено от нея срещу него е лишено от материално правно основание, поради което и прехвърлянето с постановленията за възлагане в полза на мнимата взискателка, като лишено от правно основание, е недействително и не прехвърля вещни права, съгласно приетото в ТР№ 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Удовлетворяването на мним взискател е лишено от правно основание и недължимо полученото подлежи на връщане. Несъществуването на изпълняемото право може да бъде установено и след приключване на изпълнителния процес. При възлагане на имота, върху който е насочено изпълнението в полза взискател и отпадане на изпълнителното основание, въз основа на което е предприето принудителното изпълнение върху имот, този имот се счита собственост на длъжника поради липса на изпълняемо право, което да оправдае прехвърлянето на собствеността. Привидният кредитор в такъв случай не запазва никакви права, придобити от материално- незаконосъобразния изпълнителен процес (злоупотребата с право винаги има за последица порок на придобиването) и дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан, тъй като е получено без основание. Въззивният съд се е позовал и на втория твърдян нов факт – това, че прехвърлянето на имотите от мнимата взискателка – на ответното дружество е по нищожни сделки, които поради това те не са породили правни последици. Съдът е отбелязал, че е без значение, че ТР № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС е постановено след влизане в сила на решението по първия иск за собственост по чл. 108 ЗС (06.01.2017 г.), защото с него се изяснява по задължителен начин съществуващото съдържание на тълкуваните разпоредби, а не е дадено ново повторно тълкуване. Позоваването на ТР № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК, е прието за неоснователно, тъй като то е неотносимо - не се касае за отмяна поради постановяване на ново тълкувателно решение.

Относно това дали ответника владее процесните имоти, съдът се е позовал на отразеното в договорите за замяна от 16.05.2014 г. и 13.01.2014 г., че владението е предадено от Б. – на "Роса Фероса" ЕООД, и че от тези дати дружеството осъществява фактическа власт и държи имотите като свои, от двата протокола за принудително отнемане от 23.07.2021 г. за ателието-гараж и от 27.08.2024 г. за дворното място с постройките, от твърденията за владение от дружеството в молбата му за спиране по чл. 524 ГПК от 30.08.2024 г., от възлагането от дружеството на проект за разрушаване на сградите, одобрен на 01.02.2021 г. За недоказано и поради това неоснователно е прието твърдението на ответното дружество, че е предало на трето лице – купувач по предварителен договор владението.

По възражението на ответника за придобиване на имотите по давност, въззивният съд е посочил, че предвид установеното, че владението е установено на нищожно основание /договорите за замяна/, ответното дружество не е добросъвестен владелец и не може да придобие имота при кратката давност. Като обикновен владелец също не може да придобие собствеността, тъй като, дори да се приеме, че дружеството е присъединило владението на праводателката му от 03.12.2013 г., то до датата на подаване на исковата молба 23.06.2022 г. не е изтекъл десет годишен срок.

По исковете за обезщетение, съдът е приел, че правилната квалификация е по чл.73, ал.1 ЗС, защото претенцията е от собственика на имотите срещу недобросъвестния владелец за обезщетение за ползите от които го е лишил, че е неприложима общата норма - чл. 59 ЗЗД, поради наличие на специална такава и чл.31, ал.2 ЗС, защото имота не е съсобствен между страните. Установено е от СТЕ и свидетески показания, че ателието е преустроено, има ток и вода, напълно е оборудвано и се ползва като жилище, както и че двете постройки в поземления имот, функционално свързани помежду си, са били оборудвани и обзаведени за живеене и са отдавани под наем от ищеца на две двойки в периода преди отнемане на владението му, т.е., че ищецът е извличал доходи от процесните имоти. Не са кредитирани, като противоречащи с писмените доказателства и становищата на ответника, показанията на свидетеля В., че още през лятото на 2013 г. (преди ответникът да придобие владението), Б. му отключила имота, огледал постройките във вилното място отвътре и установил, че били негодни за ползване (с провиснал покрив, теч и счупени стъкла) Б. е въведена във владение след 13.01.2014 г. Затова въззивният съд приема, че иска по чл. 73, ал.1 ЗС е доказан по основание, а за присъденият размер на обезщетението се позовава на приетото от него повторно заключение на в.л. О., защото предходните заключение са изготвени съответно без оглед отвътре и при неяснота какъв метод е използван. Експертизата е назначена от въззивния съд поради изричен довод в този смисъл във въззивната жалба. Затова е присъдено обезщетение в по-малък от присъдения от първата инстанция.

Относно възражението за погасителна давност за претендираното парично обезщетение, е прието, че ищеца е могъл да се легитимира като собственик и да защити правото си едва след отхвърляне на осъдителния иск на Б. срещу ищеца за паричното вземане - на 29.01.2019 г., от който момент е установено, че тя е мним кредитор и мним взискател, а от този момент до датата на исковата молба 23.06.2022 г. не е изтекла пет годишната погасителна давност.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Затова не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане до касация. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Неоснователни са твърденията за недопустимост на обжалваното решение, като постановено при наличие на отвод за присъдено нещо, т.е. по недопустим иск

По първи въпрос съдебната практика приема, че силата на пресъдено нещо установява съществуването или несъществуването на спорното право към момента на приключване на устните състезания пред първоинстанционния, съответно пред въззивния съд. Това е моментът, до който съгласно чл. 235, ал.3 ГПК / чл. 188, ал.3 ГПК- отм./ най - късно страните могат да изнасят настъпили след предявяване на иска факти от значение за спорното право, които да бъдат взети предвид от съда. /Решение № 871/22.02.2011г. по гр.д.№ 1285/2010г. І гр.о./ За да се приеме, че е основателен отвод за присъдено нещо следва да се прецени дали в исковата молба няма позоваване на нови факти, настъпили след приключване на съдебното дирене, към който момент се преклудират всички възражения. В този смисъл Р № 541/2010 от 19.01.2011г. по гр.д.№ 1364/2009г. ІІ гр.о. Р № 142/30.05.2011г. по гр.д.№ 1471/2010г. ІІ гр.о.

Цитираните от касатора решения не доказват противоречие на възивното решение с тях. Решение № 78 от 20.01.2021 г. по гр. дело № 3642/2019 г. на ІІ г.о. се отнася до спор по чл. 32, ал.2 ЗС, решението по който не формира сила на пресъдено нещо, дори в мотивите на решението съдът да е разгледал възражения във връзка със собствеността. Решение № 147 от 28.12.2018 г. по гр. дело № 429/2018 г. на ІІ г.о. се отнася до обективните предели на силата на пресъдено нещо на решенията по допускане на делбата и това, че отхвърлянето на този иск не доказва наличие на права на никой от участниците в производството. В решение № 55 от 22.02.2012 г. по гр. дело № 812/2011 г. на ІІ г.о. е прието, че, „когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по отхвърлен установителен иск и е обхванато от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение“. Видно е, че съдебната практика приема, че нов иск е допустим не само при предявяване на иск на друго основание между същите страни и за същия имот, но и когато е основан на нови обстоятелства или правоотношения. Решението не доказва противоречие на възивното решение със съдебната практика, защото за разлика от разгледания в него казус, в настоящия случай новите факти и обстоятелства са: формираната сила на присъдено нещо с две решения по относими към спора факти години след влизане в сила на първото решение по иска по чл. 108 ЗС. Решение № 133 от 14.03.2011 г. по гр. дело № 2020/2009 г. на І г.о. също посочва, че при преценката дали е формирана сила на пресъдено нещо по по-късно предявен иск следва да се изхожда от „материално право, с неговите индивидуализиращи белези - юридическият факт, от който е възникнало“, но от преценката не е изключено дали са реализирани ЮФ за неговото изменение или погасяване, поради което на това решение не противоречи приетото от въззивния съд. Решение № 50088 от 12.07.2023 г. по гр. дело № 2862/2022 г. на ІІІ г.о. и разясненията по т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК разглеждат обективните предели на СПН по облигационен иск и по установителен иск за установяване на вземането след издадена заповед за изпълнение, когато правото е отречено. И това решение обаче не изключва възможността да се предяви последващ иск ако е основан на обстоятелства, които не са преклудирани с постановяване на влязлото в сила решение. По изложените съображения не е доказано противоречие на въззивното решене със съдебната практика по първия поставен въпрос, поради което по него не се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По втори въпрос, цитираната съдебна практика дава положителен отговор, както е приел и въззивния съд. По този въпрос възивното решение не е в противоречие с цитираното от касатора решение № 201 от 20.04.2011 г. по гр. дело № 1547/2010 г. на ІV г.о., в което също е прието, че решението, с което се отхвърля ревандикационен иск отрича правото на собственост на ищеца в отношенията му с ответника, ползва се със сила на присъдено нещо и е задължително. „Въпросът за собствеността, при същите факти, не може да се пререшава“, а в настоящия случай въпроса за собствеността е пререшен въз основа на новите факти. Затова и по този въпрос не се допуска касация. Тъй като цитираната съдебна практика не посочва изискване новите факти и обстоятелства да са от фактическо, а не от правопораждащо естество, не се констатира противоречие със съдебната практика и по трети въпрос.. Цитираното от касатора определение № 337 от 15.10.2017 г. по гр. дело № 3999/2015 г. на ІІ г.о. е по чл. 288 ГПК и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280,, ал.1 ГПК. С него е допуснато касационно обжалване и в постановеното решение, в което е посочено, че „обективните и субективни предели на СПН се преценяват само на основа обективираната в диспозитива на съдебното решение воля на съда“, но е коментиран въпроса относно това, че по възражението за прихващане също се формира СПН. Приетото в това решение не доказва противоречие с въззивното решение, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Тъй като по трети въпрос е посочено основание за допускане – чл.280, ал.2, но не е посочено кое предложение, съдът отбелязва, че нито доктрината, нито съдебната практика изискват новите факти и обстоятелства да са правопораждащи или да са фактически, а се изисква те да са нововъзникнали след приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество и да са от значение за изхода от спора. При наличие на такива факти не може да се иска отмяна по чл. 303, ал.1, т.1 ГПК, поради което е допустим нов процес между същите страни, със същото искане. Новият иск може да е основан както на нови факти, така и на друго правопораждащо основание, в какъвто смисъл е цитираната съдебна практика по първи въпрос. Тъй като двата нови факта, твърдени в исковата молба по настоящия спор са формирана СПН с две решения, влезли в сила след постановяване на решението по чл. 108 ЗС от ВКС и са от значение за изхода от спора, не е налице нито недопустимост на възивното решение, нито очевидна неправилност. Обжалваният съдебен акт не е постановен в нарушение на СПН и не е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване по шести въпрос.

Съдът не констатира нередовност на исковата молба. Въззивният съд е изложил свои мотиви и това, че е цитирал в решението си и мотиви от тълкувателно решение, не прави обжалваното решение нито недопустимо, нито неправилно, поради което не се допуска касационно обжалване по въпроси 4 и 5.

Въззивният съд е изложил мотиви защо приема, че иска следва да се уважи и в осъдителната му част, като се е позовал на писмени доказаелства, включително и изходящи от ответното дружество. Тъй като седми въпрос не кореспондира на установените факти по делото, по него не се допуска касационно обжалване.

По осми въпрос съдебната практика приема, че недобросъвестният владелец дължи на собственика плодовете от както ги е получил без покана и които е получил, могъл е да получи и ползите, от които е лишил собственика ./чл. 73 ЗС/ Р № 66/19.06.2012 г. по гр.д.№ 19/2011 г. ІV гр.о., Решение № 9 от 24.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 301/2012 г., I г. о. Същият извод е направил и въззивния съд, за да уважи претенцията по чл. 73 ЗС, ал.1, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр. дело № 2014/2009 г. на І г.о. не е в противен смисъл, а с него е направено разграничение между правата на добросъвестния владелец, който има право на плодовете и добивите и се превръща в недобросъвестен с предявяване на иска за собственост и обикновения владелец, който дължи доход от веща от реализирането му. Тъй като ответното дружество основава правата си на договори за замени, които са прогласени за нищожни, съгласно ПП-6-74, то е недобросъвестен владелец още от установяване на владението. /Решението за прогласяване нищожност на сделка е установително, а не конститутивно/. Ответното дружество не е станало недобросъвестен владелец от предявяване на иска за собственост, а е такъв от установяване на владението със сключване на ни6щожните договори за замяна. Владелецът по предварителен договор също е недоросъвестен. Решение № 50082 от 19.01.2024 г. по гр. дело № 3502/2022 г. на ІІ г.о. разглежда общо претенция за подобрения срещу собственик и не е в противен смисъл на приетото от въззивния съд. Определение № 286 от 25.03.2010 г. по гр. дело № 1419/2009 г. на ІІІ г.о. е по чл. 288 ГПК и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Наличието на непротиворечива и актуална съдебна практика, цитирана от съда по-горе, изключва допускането до касация и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и поради очевидна неправилност, защото извода е съобразен с правната норма.

Постановяването на съдебно решение при заявено и неуважено искане на отвод на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК не е основание за нищожност на съдебното решение, съгласно ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т. 11 от ПП-1-85. Дори да е било налице някое от основанията за отвод по чл. 22, ал. 1 ГПК, респективно чл. 12 ГПК /отм/, това не обуславя нищожност или недопустимост на съдебния акт, а може да бъде основание за незаконосъобразност, ако в резултат на това е постановено незаконосъобразно решение. /В този смисъл Решение № 168 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ВКС, ІV гр. о., Решение № 505/16.11.2011 г. по гр. д. № 1590/2010 г. на ВКС, ІV гр. о., Решение № 634/02.07.2009 г. по гр. д. № 327/2009 г. на ІV гр. о. В този смисъл са и мотивите към ТР № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В случая изложените основания за отвод не са свързани с процесния казус – публикацията се отнася за кадрови въпрос /За определяне на зам. председател ЗСВ не предвижда конкурс/, а изложението в останалата част, касаещо председателя на съда няма никакво отношение към настоящия казус и твърденията за предубеденост на състава на съда. От тези твърдения не може да се направи извод, че поради неприет отвод от съда е постановено неправилно решение. Затова по въпрос 9 и 10 не се допуска касационно обжалване – те са неотносими към изхода от спора. Неприложими са и цитираните решение № 50 от 29.04.2022 г. по гр. дело № 3559/2021 г. на І г.о., решение № 73 от 11.07.2019 г. по гр. дело № 2069/2018 г. на ІV г.о. и решение № 120 от 13.04.2011 г. по гр. дело № 1333/2010 г. на ІІІ г.о. в което е разгледан въпроса за отвод, когато един и същ съдебен състав разглежда по две дела пред него еднакви доказателства между същите страни. Съдебната практика по този въпрос обаче е обобщена с ТР № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС.Следователно, въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика - искането за отвод и отказа да се приеме не е абсолютно основание за нищожност, недопустимост или неправилност на постановения съдебен акт. Определение № 50189 от 24.11.2022 г. по гр. дело № 1228/2022 г. не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.

Съгласно приетото по т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени, на които е основано първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за прилагане служебно на материалноправна норма. Видно от съдържанието на подадената от дружеството въззивна жалба, то е посочило, че иска за обезщетение не е доказан по размер и е възразило срещу метода, по който е определено обезщетението. При това оплакване, възивният съд е имал основание да назначи СТЕ относно размера на средния пазарен наем. Следователно въззивния съд е действал в съответствие със задължителната съдебна практика, а не в противоречие с нея, поради което по 11 въпрос не се допуска касационно обжалване. Действията на съда във връзка с назначената СТЕ от въззвния съд не са се отразили неблагоприятно на касатора, а напротив - намален е размера на обезщетението, което е осъден да плати. Следващият въпрос 12, по начина по който е формулиран, също показва необходимостта от специални знания и назначаване на експертиза. Поради изложеното, не са налице основания за допускане до касация по 11 и 12 въпрос. Решението е в съответствие със задължителната съдебна практика.

Касаторът не посочва кои релевантни възражения и доказателства не е обсъдил въззивния съд, поради което не може да се установи противоречие с цитираните решение № 148/2019 г. по гр. дело № 460/2018 г. на І г.о. и решение № 47 от 19.06.2019 г. по гр. дело № 1012/2018 г. на ІІ г.о. по въпрос 13 и решение № 112/2016 г. по гр. дело № 987/2015 г. на І г.о. по въпрос 14 и по тях не се допуска касация.

По въпрос 15 се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание е налице, когато за разрешаване на правен спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точният им смисъл, или когато по тях е формирана съдебна практика, която е противоречива или непълна и е необходимо уеднаквяването й.

Дали решение по чл. 55 ЗЗД представлява нов факт, обосноваващ право за предявяване на нов иск за собственост изисква конкретна преценка във всеки конкретен случай. По така общо зададен въпрос не може да се обобщава и уеднаквява съдебната практика. За преценката, която въпросът изисква, определящо е не какъв е предмета на решението /т.е. дали е по чл. 55 ЗЗД или е отхвърлен осъдителен иск, предявен на друго основание или е установено несъществуване на вземане чрез установителен иск по чл. 422 ГПК/, а каква е връзката и взаимната зависимост между преклудираните факти с влязлото в сила решение и фактите, послужили като основание, по които се формира сила на присъдено нещо с решението по чл. 55 ЗЗД. В случая не се касае за ново основание за предявяване на нов иск за собственост, а за нови обстоятелства, установени със задължителна сила между страните, които са настъпили след формиране силата на пресъдено нещо по приключилия спор за собственост и които са от значение за резултата по него, защото имат отношение към въпроса дали е изгубено правото на собственост от ищеца. В случая установеното, че взискателката не притежава вземане към длъжника е нов факт и основание тя да се счита привиден кредитор, а възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект, т.е. няма првопогасяващо действие по отношение правото на собственост на длъжника. Взискателката, на която са възложени имотите не е трето лице за изпълнителното производство, поради което не може да се позовава на чл. 433, ал.5 ГПК. Правата й не се запазват. В случая и сделките, с които привидният кредитор се е разпоредил в полза на дружеството- касатор са прогласени за нищожни поради противоречие с добрите нрави, поради което то не е придобило вещни права и на основание нищожните сделки. Установяването нищожността на тези сделки е втория нов факт, на който се позовава ищеца при предявяване на нов иск за собственост.

Съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ, тълкувателните решения са задължителни за прилагане от съдилищата. След постановяване на това тълкувателно решение е било висящо делото по предявения нов иск за собственост и съдът е задължен да съобрази по него както влезлите в сила решения, установяващи липса на вземане в полза на взискателката, така и установената нищожност на двата договора за замяна и да приложи приетото тълкувателно решение. Цитираното по този въпрос решение № 105/2016 от 06.01.2017 г. по гр. дело № 1091/2016 г. на ІІ г.о. е решението, постановено по първоначално предявеният иск по чл. 108 ЗС от ищеца против ответника по настоящия спор. Относно отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване в това решение, то не съставлява задължителна съдебна практика съгласно чл. 290, ал.3 ГПК. Към момента, когато въззивният съд е постановил обжалваното сега решение, решенията по чл. 290 ГПК не са били задължителна съдебна практика, каквато са тълкувателните решения, съгласно чл. 130, ал.2 ЗСВ. Затова по въпрос № 16 въззивния съд не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, а въпроса е неотносим за изхода от спора, поради което по него не се допуска касационно обжалване.

Въпрос № 17 е некоректно поставен. Нормата на чл. 496, ал.2 ГПК предвижда защитата на трети лица, ако публичната продан е проведена срещу имот, върху който те притежават вещни права, които могат да бъдат противопоставени на взискателя. От тази норма се извежда деривативният характер на публичната продан на недвижим имот по ГПК. Тази защита се осъществява чрез иск за собственост. Нормата е неприложима по отношение на длъжника. Отговор на въпрос № 17 е даден в т.3 от ТР № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства. Цитираните от касатора решение № 240 от 13.07.2012 г. по гр. дело № 858/2011 г. на ІІ г.о., решение № 357 от 06.11.2015 г. по гр. дело № 1162/2015 г. на І г.о. и решение № 475 от 28.07.2010 г. по гр. дело № 1421/2009 г. на ІV г.о. са постановени преди приемане на ТР № 4/2017 г. от 11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС и не съставляват актуална съдебна практика по поставения въпрос. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тълкувателното решение, поради което по 17 въпрос не се допуска касационно обжалване.

Дали ответникът е във владение или държане на имота, предмет на иска по чл. 108 ЗС е в доказателствена тежест на ищеца. Правилата за доказателстевната тежест обаче се прилагат, когато подлежащият на доказване факт не е установен от страната, в чиято полза е установяването на този факт. В случая този въпрос не е разрешен с прилагане правилата за доказателстевата тежест, а е изяснен от писмените доказателства по делото, включително и изходящи от ответника. Затова въпрос 18 не кореспондира на доказателствата и по него не се допуска касационно обжалване.

Цитираните решения по въпрос № 19 не се намират с посочените номера и номер на дело, а не са представени. Ако се приеме, че съществува решение с цитираното от касатора съдържание, то въззивното решение не е постановено в противоречие с посоченото съдържание на решение № 105 от 10.02.2012 г. по гр. дело № 778/2011 г. на ІV г.о. /с каквото номер не съществува/, защото след влизане в сила на първото решение по чл. 108 ЗС е установена с влязло в сила решение нищожността на двата договора за замяна, на които ответното дружество се позовава, т.е. има нов ЮФ, каквото е влязлото в сила решение. По приключилото производство по чл. 108 ЗС, Я. е бил ищец и като такъв не е длъжен да изчерпа всичките си искания и възражения, както това е задължително за ответника. Затова обстоятелството, че в първия иск по чл. 108 ЗС той не е релевирал искане за прогласяване нищожност на договорите за замяна не го лишава от възможността да предяви отделно такъв иск, а постановеното по него решение не може да бъде игнорирано от съда, решаващ последващия спор по предявен от същия ищец иск за собственост, по който постановеното решение съставлява нов ЮФ. Въпросът за правен интерес се поставя при предявяване на установителен иск, а предявения иск е по чл. 108 ЗС. Постановеното решение, с което е прогласена нищожност на двата договора за замяна е факт, който не може да бъде игнориран, а правният интерес от предявяването на иск за прогласяване на нищожност на сделка, в която ищеца не е участвал не може да се преценява в настоящото производство. Затова решение № 56 от 21.07.2011 г. по гр. дело № 1040/2010 г. на І г.о. и решение № 501 от 10.11.2011 г. по гр. дело № 1582/2009 г. на ІV г.о. са неотносими към изхода от спора.

По въпрос № 19 не се допуска касационно обжалване както защото не е доказано противоречие със съдебната практика, така и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по изложения вече аргумент, че в настоящото производство не може да се преценява допустимостта на иск за прогласяване на нищожност, а постановеното вече и влязло в сила решение е задължително за съда и за страните, съгл. чл. 297 ГПК и не може да се игнорира като твърдян и доказан факт. Същото се отнася и за въпрос № 20 и 21, като и по тях са относими съображенията, изложени по въпрос 19, че Я. е бил ищец и по предходното дело и не е бил длъжен да изчерпа всичките си доводи и основания, а постановеното, влязло в сила решение по иска по чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е задължително за съда и за страните. Допустимостта на повторния иск по чл. 108 ЗС се определя от наличието на нов ЮФ, какъвто е постановеното съдебно решение по иск по чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, а не на какво основание е прогласена сделката за нищожна. Затова въпрос № 20 както е формулиран, е неопределящ изхода от спора. Отделно от това, по гр. дело № 778/2011 г. на ІV г.о. на ВКС е постановено само определение по чл. 288 ГПК, не е постановявано решение а определенията по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика.

По 21 въпрос се твърди противоречие с решение № 16 от 07.02.2019 г. по гр. дело № 1279/2008 г. на ІV г.о., но този номер дело е на 3-то гр.о. и по него не е постановено решение, а само определение по чл. 288 ГПК, поради което не се доказва противоречие със дебната практика. Отделно от това по въпроси 19, 20 4 21, новото обстоятелство не е само прогласяването за нищожни на двете сделки, а и отхвърляне на осъдителния иск и уставновяването с това, че изпълнителният процес е проведен от привиден кридитор, постановлението, с което са му възложени имотите от публичната продан нямат вещно транслативно действие. Това решение формира правен интерес за ищеца да предяви и иск за нищожност на договорите за замяна. Затова посочените три въпроса са неопределящи за изхода от спора и по тях, и поради това не се допуска касационно обжалване.

Въпроси 22, 23 и 24 се отнасят до заявеното възражение за погасителна давност за вземането за обезщетение по чл. 73 ЗС. По отношение на тази претенция е приложим общия принцип, че давност не тече срещу този, който не може да защити правото си. В случая до отхвърляне на осъдителния иск по чл. 55 ЗЗД на взискателката, ищецът не може да се легитимира като собственик предвид проведената публична продан, поради което за него даността за вземането по чл. 73 ЗС тече от установяване, че изпълнителния процес е проведен с мним взискател и постановлението за възлагане няма вещно действие. Обезщетението по чл. 73 ЗС не е за периодично плащане, поради което давността е пет години.

Въпрос 25 е неотносим към спора, тъй като обезщетението по чл. 73 ЗС дължимо от недобросъвестен владелец, т.е. на извън договорно основание. Същевременно решението, с което е установена нищожност на договорите за замени обвързва дружеството, като страна по сделката и в резултат на това решение, той е обикновен владелец. Неотносими към приложението на чл. 73 ЗС в настоящия казус са цитираните решение № 154 от 21.06.2018 г. по гр. дело № 456/2017 г. на І г.о. и решение № 69 от 05.03.2015 г. по гр. дело № 321/2014 г. на ІІІ г.о.

По въпрос 26 е относимо изложеното по въпроси 22-24. Обезщетението по чл. 73 ЗС не е свързано с това кои са страни по сделка, а относимо е дали обикновен владелец е ползвал имота на собственика през претендирания период и дали има някакво друго основание за това. Нищожна сделка не е такова основание, а владението, установено въз основа на нея е обикновено. Затова по последния въпрос не се допуска касационно обжалване.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

Съобразно този резултат, на пълномощника на ответника по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 7500 евро на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна правна помощ на ответника по касация Р. Д. Я.. При определяне на този размер на възнаграждението, съдът съобразява че са предявени иск за собственост за два отделни имота и два иска за парични вземания, цената на спорното право по всеки от тях, обстоятелството, че от името на ответника е изготвен и подаден подробен отговор на касационната жалба и изложението, в който е взето становище по всеки от формулираните 26 въпроса в изложението. Присъденият хонорар е приблизително 3/4 / съгласно чл. 9, ал.3 от НВАР/ от хонорара, изплатен от ищцовото дружество за указаната на него правна помощ.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение