Определение № 470 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4503/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М. Г. като процесуален представител на В. И. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Благоевградския окръжен съд /БОС/ от 23.05.2019г. по гр.д. № 189/2019г. Ответникът по жалбата Детска градина „Първи юни“ Б. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Н. Б. е заел становище, че не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение БОС е потвърдил решението на РС Благоевград от 21.01.2019г. по гр.д. № 1789/2018г., с което са отхвърлени предявените от В. Костора срещу Детска градина „Първи юни“ искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. Въззивният съд, препращайки и към фактическите и правните изводи на първоинстанционния, е приел, че трудовото правоотношение между страните за длъжността „старши учител“ е прекратено, считано от 01.06.2018г., на основание чл.327 ал.1 т.12 КТ вр. с чл.69в ал.1 КСО и заявление на ищцата от 15.03.2018г. Прието е за недоказано твърдението на ищцата за подаване на заявлението под оказван й от директорката натиск за ранно пенсиониране, заплашвайки я с дисциплинарно уволнение заради проблемното й представяне при проверките. Взето е предвид в тази връзка, че: през периода 09. – 14.03.2018г. директорът на детската градина извършил проверки на работата на ищцата с негативни оценки, а на 09.03.2018г. текуща проверка е извършена и по заповед на началника на РИО; видно от констативен протокол от 14.03.2018г. наблюдението на откритата практика приключила с положителна оценка за представения модел, а за пропуските и слабостите са отправени забележки и препоръки; резултатът от тази проверка е оповестен на педагогически съвет на 15.03.2018г., преди който ищцата е подала заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване на право на ранно пенсиониране; недобро представяне на ищцата само по себе си не обосновава дисциплинарно уволнение, още повече, че резултатът от проверката е оповестен след подаването на заявлението, а преди това не се знаело каква е оценката; ищцата е била наясно и че окончателното охарактеризиране на работата й се извършва с протокол от инспектората; ищцата е могла да оттегли волеизявлението си в деня на подаването му и оповестяването на резултатите, щом е станала ясна несъстоятелността на твърденията на работодателя, още повече, че липсват данни за извършени дисциплинарни нарушения; показанията на свидетелите С., К. и И. пресъздават споделеното им от ищцата, без лични наблюдения върху нея – състояние и други белези, издаващи вътрешните й мисли, чувства, преживявания и др., освен това показанията им са едностранчиви, неподкрепящи се от останалия доказателствен материал, логически непоследователни и на места противоречащи си – докато св.С. /дъщеря на ищцата/ и св.К. /нейна братовчедка/ описват влошеното емоционално и психическо състояние на ищцата, предизвикано според тях от натиска и заплахите на директора за пенсионирането й, св.И. сочи, че ищцата й споделила казано й от директора да си подаде молба за пенсиониране, напомнила да си подаде заявление, уточнявайки, че се касае за предложение от страна на работодателя, този разнобой, преценяван по реда на чл.172 ГПК ведно с останалите обстоятелства, налага извод за тяхната заинтересованост от изхода на делото, разколебава достоверността на показанията относно оказвано давление върху ищцата, които по-скоро целят благоприятен за нея изход, отколкото разкриване на обективната истина; показанията на останалите свидетели са преценени като логически последователни, взаимно допълващи се и кореспондиращи на останалия доказателствен материал, поради което трудово-правната им връзка с ответника не е в състояние да ги елиминира от доказателствения материал, още повече, че те изнасят данни за факти, на които са били очевидци и преки участници; нелогично е в последващите жалби на ищцата до ИТ, инспектората и общината да липсват оплаквания от заплахи и натиск от работодателя; в двете заявления на ищцата за оттегляне на волеизявлението сред изтъкнатите причини за това липсват данни за оказано й давление; в подкрепа на тези изводи са показанията на свидетелката М., лично възприела състоянието на ищцата в деня на подаването на заявлението, описвайки го като нормално, не била притеснена и разплакана, казала, че първото написано от нея заявление не й харесало и се върнала да напише ново, които обстоятелства сочат на обмислено самостоятелно взето решение, изразено чрез валидно волеизявление; узнаването от директора след подаването на заявлението, че според съхраняваните от работодателя данни ищцата не притежава необходимия стаж за ранно пенсиониране, също изключва съпричастността му към волеизявлението за ранно пенсиониране; установеният с психологическата експертиза психологически профил на ищцата изключва възможността твърдяното въздействие /дори да е факт/ да рефлектира по поддържания от нея начин в личната й сфера, в противен случай не би се противопоставила на работодателските оценки и не би търсила защита, личният профил не е единственото доказателство, а е ценен по отделно и в съвкупност с останалите доказателства, психологическата експертиза извън личния профил почива на предположения и недостоверни гласни доказателства; проверките, извършени от директорката, също не сочат на заплашително и тенденциозно поведение от нейна страна, в противен случай и останалите учители, подложени на такива проверки, следва да се считат работещи под постоянна заплаха; изключването от св.В. на конфликти, тенденциозно отношение и груби думи на директора към ищцата, опровергава твърденията й за осъществяван перманентен психически тормоз. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Противоречие с практиката на ВКС /по гр.д. № 1502/2008г. І ГО/, според която създадени страхови представи могат да бъдат установени само чрез косвени белези – промяна в настроението, в поведението, предприемане на действия за защита, споделяне с близки; 2. Противоречие с практиката на ВКС /по гр.д. № 3244/2016г. ІV ГО/ по въпроса за задължението за излагане на аргументи защо съдът кредитира или не показанията на свидетелите, какво се възприема или не за установено, без да се преиначават показания или да се обсъждат избирателно само части от тях, игнорирайки други; 3. В противоречие с решение на ЕСПЧ В. срещу България, според което упражняването на принуда при подаване на заявление за ранно пенсиониране влече нейната порочност, и че принудата може и следва да се докаже със свидетелски показания, които по своята същност са косвени доказателства; 4. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи на страните; 5. Как следва да бъде доказано наличието на психическа принуда; 6. Длъжен ли е съдът да анализира в цялост свидетелските показания след съпоставка на всички изнесени от свидетелите факти, да изложи мотиви защо дава вяра на едни, вземайки предвид начина на узнаването на фактите и способността и волята за вярното им възпроизвеждане; 7. Необходимо ли е работодателят да провери наличието на необходимия стаж при издаване на заповед за ранно пенсиониране, в случай, че не са налице предпоставките по чл.69в ал.1 КСО, това оказва ли влияние върху законността на заповедта; 8. Подписът задължителен реквизит от волеизявлението на работодателя ли е, с което се установява получаването на писменото предизвестие на работника по чл.335 ал.2 т.3 КТ – въпросите от номер 4 до номер 8 са заявени в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът не отразил пълно фактическата обстановка поради неанализиране на наличните по делото доказателства в цялост. ВКС намира, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. По първите три въпроса въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената практика на ВКС /и на тази на ЕСПЧ, като тук следва да се отбележи, че основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК е произнасяне в противоречие с практиката на Съда на ЕС, а не на ЕСПЧ/. Съдът не е приел, че психическа принуда не се установява поради липса на преки доказателства, а че сочените в тази връзка косвени доказателства не налагат такъв извод, като е изложил съображения защо кредитира показания на едни и не кредитира показания на други свидетели, защо не възприема част от заключението на психологическата експертиза, посочил е и какво приема за установено. Четвъртият поставен в изложението въпрос е бланкетен, тъй като в него не се сочат доводите на касаторката, по които въззивният съд не се е произнесъл, което препятства възможността за преценка за значението на въпроса относно изхода на спора по делото. Петият въпрос е фактически, а не правен, само каквито са основания за допускането на касационно обжалване, като отговорът му е в зависимост от конкретните обстоятелства, установени във всеки отделен случай. Относно шестия въпрос съдът препраща към изложените съображения във връзка с първите три въпроса. Седмият въпрос не е от значение за изхода на спора по делото. Въззивният съд не е формирал решаващ извод относно наличието/липсата на предвидените в чл.69в ал.1 КСО предпоставки за ранно пенсиониране на ищцата. Това е в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК, тъй като във въззивната си жалба касаторката не е релевирала оплакване в тази връзка срещу първоинстанционното решение /в което също няма такава преценка/, при което въззивният съд е бил ограничен да се произнесе и се е произнесъл само по посоченото в жалбата. По същите съображения неотносим към резултата по спора е и осмият въпрос – в атакуваното решение няма извод относно значението за волеизявлението на работодателя на подписа му за установяване получаването на писменото предизвестие по чл.335 ал.2 т.3 КТ и това е така, защото такова оплакване във въззивната жалба на К. не е заявено. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Сочените в тази връзка обстоятелства представляват твърдение за допуснати от въззивния съд процесуално нарушение и необоснованост. Такива нарушения не са видни пряко от изложените в решението мотиви, при което преценката дали те са допуснати е обусловена от преценка и на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства и на приложимите норми. С оглед на това твърдението представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, което подлежи на проверка от касационния съд, ако допусне касационно обжалване, но не и в настоящото производство по допускането му. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. На основание чл.78 ал.3 ГПК в тежест на касаторката следва да бъдат присъдени 700лв. разноски, направени от ответника - заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото му процесуално представителство пред ВКС от адвокат Н.Б.. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,