Определение № 44 от 07.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3525/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. И. Б., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. П. Ш., и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ), подадена чрез прокурор Б. С., срещу решение № 545/29.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1790/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 153/23.03.2024 г. по гр. дело № 777/2023 г. на Благоевградския окръжен съд (БОС), ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца Б. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие на незаконното обвинение в престъпление, по което е оправдан с влязла в сила на присъда по н.о.х.д. № 630/2012 г. на Кюстендилския районен съд (КРС), ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното й изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата до предявения му размер от 550 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; отхвърлен е и искът за заплащане на сумата 12 950 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди вследствие същото незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното й изплащане; в тежест на ответника са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото. Ищецът Б. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществените вреди е отхвърлен за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 150 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, а ответната ПРБ – в частта, с която този иск е уважен за сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищеца. Касаторът Б., чрез адв. Ш. е подал отговор на касационната жалба на насрещната страна, в който се поддържат становище и съображения за нередовност на жалбата, евентуално – че по нея не следва да се допуска касационното обжалване, и също при условията на евентуалност – за неоснователност на жалбата на ПРБ. Възражението на ищеца за нередовност на касационната жалба на ответника е неоснователно, тъй като още в началото на същата ясно е посочено, че с нея въззивното решение се обжалва в осъдителната му част за сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Изтъкваното от страна на ищеца обстоятелство, че в петитума на жалбата се съдържа искане за намаляване на присъденото обезщетение в съответствие с действителните неимуществени вреди, претърпени от Б., не обуславя твърдяната от последния нередовност, тъй като и самият той сочи в отговора си, че петитумът на жалбата съдържа и искане на ПРБ за частична отмяна на решението на САС в обжалваната му част, която е коректно посочена в уводната част на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Б., също чрез адв. Ш., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2 от ЗОДОВ, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ; 2) длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото и поддържано пред съда обвинение и са от значение за определяне на размера на обезщетението; 3) когато определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска по чл. 2, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, съдът следва ли да съобразява само събраните по делото формални и външни доказателства; и 4) при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва ли въззивният съд да съобразява този размер с обществените представи за справедливост, в аспект на съществуващите икономически условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените вреди и паричното им възмездяване, средностатистическите показатели за доходите по време на възникване на увреждането, покупателните способности в страната и други такива. Жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 5/13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1599/22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 143/29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; втория въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.; третия въпрос – в противоречие с решение № 143/29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 50263/15.02.2023 г. по гр. д. № 4291/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 5/13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 200/16.06.2016 г. по гр. д. № 1019/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 108/13.08.2018 г. по гр. д. № 3053/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 32/04.05.2020 г. по гр. д. № 1517/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 145/06.07.2017 г. по гр. д. № 4132/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 161/03.06.2016 г. по гр. д. № 377/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тази връзка е посочено и определение по чл. 288 от ГПК, което обаче не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, чрез прокурор С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по първия от тези въпроси в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по втория въпрос – в противоречие с решение № 50017/21.02.2023 г. по гр. д. № 1090/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 133/07.06.2021 г. по гр. д. № 2615/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 159/09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 191/20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка по делото: С постановление от 15.09.2006 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за това, че в периода 2002-2004 г. на пункта на Управление „Пътни такси и разрешителни“ – Кулата, в качеството му на длъжностно лице – контрольор на ГС „Кулата, З., И.“, присвоил около 546 882 лв., собственост на ИА „Пътища“ - София, връчени му в това му качество или поверени му да ги пази или управлява, като присвояването е в големи размери – престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 201 от НК. В деня на привличането му ищецът е задържан за срок от 72 часа, а по искане на прокуратурата за постановяване на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“ е образувано частно наказателно производство, по което с определение от 18.09.2006 г. Петричкият районен съд (ПРС) му е определил мярка за неотклонение „домашен арест“, която ищецът е търпял в продължение на 2 месеца. Досъдебното производство е продължило почти 6 години. От страна на ответната ПРБ е внесен обвинителен акт в съда, но поради отводите на съдиите от ПРС, делото е било изпратено на КРС, където е образувано н.о.х.д. № 630/2012 г., с присъда № 15/16.03.2018 г. по което, ищецът е признат за невиновен и е оправдан по обвинението. По протест на прокурора е образувано в.н.о.х.д. № 454/2018 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, по което с окончателно решение № 260009/08.09.2022 г. е потвърдена оправдателната присъда. Въззивният съд е обсъдил и показанията на тримата свидетели по делото, разпитани за установяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди. От показанията на свидетеля Д. – колега на ищеца и също подсъдим по наказателното дело, съдът е установил, че преди да им повдигнат обвинения, тогавашният вътрешен министър Р. П., заедно с районния прокурор излезли по телевизията да говорят, че са хванали голяма група престъпници. Всички колеги, в това число и ищецът били съсипани, омърсени; хората ги гледали като престъпници и им се подигравали, всеки месец всички заедно отивали в съда на заседанията; съсипани били и семействата и психиката им, за тях животът „свършил“, тъй като на всяко заседание чакали присъда, което било един постоянен тормоз. Ходили да търсят работа, но без свидетелят да може да посочи в коя фирма, като им било отказвано, заради повдигнатото обвинение. Свидетелят постоянно се е чувал с ищеца, като според него той имал психически заболявания, отпаднал, не можел да ходи сред хората, не можел да спи; хората по улиците говорели, чували как се шушука зад гърба им по улицата, в магазина. Свидетелят К. – кум на ищеца, също знае за наказателното производство, което се е водило 16 години; виждали се с ищеца през цялото време. От показанията на този свидетел апелативният съд е установил, че преди това ищецът е бил един лъчезарен човек, а наказателното дело го сринало, той избягвал да се среща с хора, станал нервен; когато свидетелят му е звънял, ищецът не искал да му вдига; разказвал му е, че ходи сам по балкана, за да не среща хора; имал притеснения да не го осъдят и вкарат в затвора. Преди хората поздравявали ищеца, говорели с него когато го срещали на улицата или на кафе, а след това са го избягвали; приятелите му се отдръпнали от него, а здравословното му състояние рязко се влошило, като зъбите му опадали, косата му окапала; в отношенията в семейството също имало напрежение, тъй като ищецът не могъл да си намери работа и нямал средства. Ищецът споделял на свидетеля, че имал недостиг на пари и имал нужда от помощ, която свидетелят му оказвал. От показанията на свидетелката Б.-Б. – дъщеря на ищеца, съдът установил, че баща й изпитвал страх, че е възможно като бъде осъден, да излежи някаква ефективна присъда по тези тежки обвинения. Тъй като живеят в малък град, в който се знае абсолютно всичко, притесненията му били още по-силни. Баща й преди това бил много весел и позитивен човек, но след това се обърнал на 180 градуса, станал много изнервен, сприхав, крещял, карал се у дома за нищо, не могъл да спи, разхождал се през нощта по апартамента, разболял се от няколко заболявания, без преди това да е имал оплаквания. Също според свидетелката, емоционалното и здравословното състояние на ищеца се влошило драстично, което било необратимо и до днес. Възникнали проблеми между него и майка й, карали се, крещяли си, докато преди отношенията им били нормални, прегръщали се, целували се. След като излязъл от ареста, ищецът бил недоспал, уморен човек, краката му били подути. Дядото на свидетелката (бащата на ищеца) – бивш служител на митница, започнал да се кара с баща й, спорели; „до ден днешен“ отношенията им, както и тези с майка й, охладнели и не са се възстановили. От познати свидетелката чувала, че ищецът ходил да пита за работа в държавния и частния сектор, но отговорът бил: „когато ти мине делото едва тогава, защото си обвиняем“. След като приключило наказателното дело, го взели на работа за два месеца в А., но го уволнили в изпитателния срок. Според свидетелката, и до сега ищецът е изнервен, кипва бързо, не спи, не е спокоен. От съвкупната преценка на представените по делото публикации и свидетелските показания, въззивният съд е установил, че процесният случай е намерил широко отражение както по националните медии – телевизии и вестници, така и в регионалните. Правени са изявления по националните телевизии от тогавашния министър на вътрешните работи, от наблюдаващия прокурор, от директора на полицията в Б.. При така установена фактическа обстановка, апелативният съд е приел от правна страна, че е сезиран с иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като е изложил съображения, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на ответната ПРБ, която е обвинила ищеца в извършване на тежко престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 201 от НК, като е изготвила обвинителния акт и е поддържала обвинението пред съда, който е постановил оправдателната присъда; по протест на прокурора се е развило и въззивно производство, в което оправдателната присъда е потвърдена. Въззивният съд е приел, че действията на органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на КЗПЧОС, като е изтъкнал, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, които се явяват пряка и непосредствена последици от увреждането. Позовавайки се на константната практика на ВКС, апелативният съд е изтъкнал и че критерият „справедливост” по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактен, и при определяне размера на обезщетението следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а следва да преценява конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, като начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтьт, възрастта на увредения, общественото му положение и други. Въззивният съд е приел, че в случая, в резултат на воденото срещу ищеца наказателно производство по повдигнатото обвинение, същият, като пряка и непосредствена последица е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство, това се е отразило на личните му контакти, на самочувствието му като млад човек; той се е затворил в себе си, променил е поведението си – в тази насока съдът е ценил свидетелските показания по делото, като придобити въз основа на лични впечатления, като е съобразил и разпоредбата на чл. 172 от ГПК. При определяне на обезщетението апелативният съд е взел предвид и обстоятелствата, че спрямо ищеца е била взета мярката за неотклонение „домашен арест“, която е продължила за срок от 2 месеца, както и че производството е приключило в продължителен срок от около 16 години, с оглед многото подсъдими лица и тежеста на обвинението. На следващо място съдът, отново позовавайки се на съдебната практика, е приел, че за определени професии – магистрати, адвокати, военни, митнически служители, очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени, поради което незаконното обвинение в извършване на престъпление срещу лица, упражняващи подобни професии, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, и в още по-голяма степен – в случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация, като съдът е изтъкнал, че настоящият случай е точно такъв. При определяне размера на обезщетението САС е отчел и установеното по делото злепоставяне на ищеца чрез публичното дискредитиране на личността му в социален и професионален план, чрез множеството публикации в медиите със съответните заглавия и изявления за присвояване на суми в големи размери, каквито изявления са правени и от най-високо ниво – министъра на вътрешните работи, наред с изявленията на наблюдаващия прокурор и директора на местната полиция. Въззивният съд е взел предвид и установените от свидетелските показания обстоятелства, че ищецът не е успял да надмогне случилото се и към момента, както и разрива в отношенията със съпругата му, а също и напрежението и споровете в отношенията с баща му по повод наказателното дело. От друга страна апелативният съд е намерил за неоснователни твърденията и доводите на ищеца за наличие на причино-следствена връзка между повдигнатото обвинение и нововъзникналите заболявания, като опадане на косата и на зъбите му, както и появата на дерматит. Съдът е посочил, че за установяване на тези обстоятелства са необходими специални знания – дали от стреса и притесненията са възможни да настъпят тези вреди и дали те са единствената причина за появата им, за установяване наличието на които, разпитаните свидетелите не притежават такива знания; по същите съображения съдът не е възприел и твърдението на ищеца за причинената му от стреса артериална хепертония. В заключение, въззивният съд, вземайки предвид всички гореизложени обстоятелства, преценени съобразно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ДР на ЗОДОВ, отново изтъквайки времето (периода), през което се е водило наказателното производство, както и времето, за което ищецът е търпял мярката за неотклонение „домашен арест“, а също и като е взел предвид социално-икономическата обстановка в страната към 2022 г. (когато е влязла в сила оправдателната присъда), е намерил, че за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди е необходима сумата 50 000 лв., за която е приел, че предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е основателен и доказан. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените съображения на въззивния съд относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не са налице наведените от двете насрещни страни по делото, основания за допускане на касационното обжалване. Правните въпроси, поставени както в изложението на ищеца Б., така и в изложението на ответната ПРБ, се припокриват помежду си по съдържание и са почти идентични по смисъл – същите са по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“ и до критериите при прилагането на този правен принцип от въззивната инстанция при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване. По тези правни въпроси е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в посочените в изложенията на страните решения на ВКС по конкретни казуси. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца; дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на производството, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, медийна разгласа, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (ищеца), на неговото лично достойнство и чест. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната към датата на увреждането, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Казаното се отнася и за въззивната инстанция, която е такава по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд не се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил относимите писмени и гласни доказателства, събрани по делото, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства по делото, включително относно фактите от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, и съставляващи обективни критерии в тази насока, съгласно цитираните разяснения в практиката на ВС и ВКС, включително като е съобразил и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на процесното увреждане. По този начин апелативният съд е разрешил поставените от насрещните страни по делото правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се посочи и че в решенията на ВКС по конкретни казуси, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от такива деликти, произтичащи от незаконно наказателно преследване, но при случаи и при конкретни обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело. Освен това, макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният и от двете съдебни инстанции размер на обезщетението, бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая. От друга страна, както неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. В заключение, касационното обжалване на атакуваните части от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, жалбоподателят-ответник ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца Б. – адв. П. И. Ш., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска защита, осъществена пред настоящата инстанция. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа, съдът му определя възнаграждение в размер 1 800 лв. с включен ДДС в него. В тази връзка съдът съобразява и обстоятелствата, че оплакванията в касационните жалби на двете насрещни страни по делото са единствено относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, както и че по поставените от страните правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е налице трайно установена съдебна практика, поради което и обосновката на основанията за допускане на касационно обжалване не сочи на значителна правна сложност. Съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от размерите, определени съобразно НВАР на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към тази наредба. Така определеното адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, след редукцията му съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ – съразмерно на уважената част от иска за обезщетението за неимуществените вреди, пренесен общо до размера от 150 000 лв. с жалбите на насрещните страни в касационното производство, възлиза на сумата 600 лв., която ответната ПРБ дължи на адв. Ш.. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение