Определение № 2155 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 891/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД срещу решение № 287/11.12.2025 г. по в.гр.д. № 179/2025 г. на Апелативен съд-гр.Велико Т. в частта, с която е потвърдено решение на Окръжен съд - [населено място] по гр.д. № 159/2024 г. – за осъждането на касатора да плати на М. Ц. П. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП в размер на разликата от 12 000 лв. до 40 000 лв. Сочи се от касатора, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Поддържа се, че въззивният съд не е преценил правилно всички доказателства и доводи по делото и е определил занижена степен на съпричиняване. Установено е по делото, че ищцата е предприела пресичане на неразрешено и необозначено за целта място, без да даде знак, като по този начин сама се е поставила в сериозна опасност. От това обстоятелство следва изводът, че нейният принос за реализиране на процесното ПТП е равен на този на водача на автомобила. Оспорва се от касатора като силно завишен, несправедлив и неотговарящ на реално претърпените вреди определеният по реда на чл.52 ЗЗД размер от 50 000 лв. на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи се, че не са оценени правилно от решаващия съд обстоятелствата, които съгласно Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди – брой, вид и тежест на получените от ищцата травми. Не са отчетени възстановяването на ищцата, липсата на негативни прогнози и на усложнения, както и социално-икономическата обстановка в страната към настъпване на увреждането. Изложени са съображения, че в причинна връзка с процесното събитие са само следните увреждания – счупване на външен и вътрешен глезен на лява подбедрица с изразено разместване на основните костни фрагменти, както и счупване на ръба на задната долна част на големия пищял, с изкълчване на лявата глезенна става.

Ответницата М. Ц. П. е подала отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че решението на окръжния съд е влязло в сила в частта, в която е уважен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера от 12 000 лв., както и искът за имуществени вреди до размера от 450 лева, поради което е намерил, че е формирана СПН относно правопораждащите факти за отговорността на ответника "Дженерали Застраховане" АД като застраховател по застраховка "Гражданска отговорност“ за претърпените от ищцата вреди, настъпили от ПТП на 07.09.2023 г., причинено от С. Г. С. при управление на л.а. "Тойота Рав 4" с рег. [рег.номер на МПС]. Като спорни във въззивното производство са отграничени въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди и за степента на приноса на пострадалата по чл.51 ал.2 ЗЗД.

По отношение на размера на претърпените от ищцата неимуществени вреди решаващият съд е обсъдил обстоятелствата, при които са настъпили травматичните увреждания – ПТП, при което пострадалата е пешеходец, нейната възраст към настъпване на събитието - 86 г.; характера и степента на уврежданията -"триглезенно счупване" /счупване на външен и вътрешен глезен на лява подбедрица, с изразено разместване на основните костни фрагменти и счупване на ръба на задната долна част на големия пищял на лявата подбедрица/ с изкълчване на глезенната става, представляващи средна телесна повреда, както и лекостепенните рани на дясната подбедрица, дясната предмишница и главата. Взети са предвид и обстоятелствата, че е била извършена операция –била е поставена на ищцата метална фиксация на вътрешния и външен глезен, като външният е бил фиксиран чрез плака с винтове, а вътрешният чрез два винта; продължителността на болничния престой – от 07.09.2023 г. до 14.09.2023 г. и от 14.09.2023 г. до 21.09.2023 г., както възстановителния период от около 7-8 месеца. Възприети са направените от в.лице констатации при прегледа на ищцата в дома й – за наличие на оток на двете подбедрици, по- изразен на лявата подбедрица, обхващащ и стъпалото, както и изводите в заключението на СМЕ, че движенията в глезенната става са възстановени в пълен обем, доколкото ищцата може да се обслужва сама в дома си - с оглед възрастта й. Акцентирано е в мотивите на обжалваното решение върху настъпилата промяна в начина на живот на ищцата, която след изписване от болницата е била в продължение на 3 месеца с гипсова лонгета, а след това се е придвиждала с две патерици за около 6 месеца, след което се е движела само с една патерица, като през първите няколко месеца не е можела да се обслужва самостоятелно и грижи за нея са полагали нейният син и съпругата му. След това пострадалата е била включена към общинска програма за социални услуги и е била посещавана в дома й от медицинска сестра и санитарка. Като най-сериозна промяна е отчетено обстоятелството, че след увреждането ищцата е спряла да излиза от дома си, а преди това е излизала, пазарувала си е сама. При отчитане на конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие – като ориентир към настъпване на травматичните увреждания /07.09.2023 г./, въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД възлиза на 50 000 лв.

По отношение на възражението на ответника за по-нисък размер на обезщетението е прието в мотивите, че по-нисък размер няма да съответства на претърпените болки и страдания от ищцата, която продължава да търпи негативните последици от "триглезенното счупване" и към момента на прегледа от вещото лице, както и на настъпилата съществена промяна в живота й на установения факт, че е поставена в зависимост от чужди грижи - на лицата, които предоставят социални услуги. Поради напредналата възраст /86 г./ решаващият съд е заключил, че възстановяването от процесните травматични уреждания е много по - бавно и оставя траен негативен отпечатък в живота на ищцата.

По отношение на степента на приноса по чл.51 ал.2 ЗЗД въззивната инстанция е намерила, че за установяване на действителния обем на приноса следва да се извърши съпоставяне на поведението на пострадалата с това на делинквента и да се отчете тежестта на допуснатите от тях нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. С оглед на установения механизъм за настъпване на процесното ПТП, при който ищцата е пресичала улицата на неразрешено място, въззивният съд е приел, че водачът на автомобила е нарушил предвидените в нормите на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП правила - да контролира непрекъснато пътното превозно средство и да го управлява със съобразена скорост, както и правилото на чл. 116 ЗДвП - да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците. Установено е, че причинителят на вредата е имал видимост към пострадалата /пешеходец/ и според заключението на САТЕ е могъл да намали скоростта и/или да спре и да пропусне или да я заобиколи със скоростта, с която се е движел – от около 30 - 35 км/ч. Водачът е следвало да бъде с повишено внимание с оглед на обстоятелството, че се е движел по пътен участък в близост до голяма хранителна верига и автогара в оживената част на деня. По отношение на поведението на ищцата е прието, че тя не е пресичала на пешеходна пътека, поради което е нарушила правилото на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП - пешеходецът преди да навлезе на платното за движение следва да спре, да се огледа наляво и надясно и да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства. Съпоставяйки броя и тежестта на извършените нарушения от водача на превозното средство и от ищцата и съобразявайки обстоятелството, че отговорността на водачите на МПС в сравнение с тази на пешеходците е по-голяма, решаващият съд е определил, че приносът на ищцата възлиза на 20 % /решение № 50136 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1445/2021 г., II т. о. и решение № 33 от 04.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 172/2011 г., II т. о./.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „При определяне конкретната степен /процент/ на съпричиняване при деликт, подлежи ли на анализ и съпоставка поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с ППВС № 17/1963 г. и с ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и с посочените в изложението множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК.

1. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?“

2. „Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент" на търпените морални вреди, или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви определи обезщетение, което е значително по-високо от определеното по сходни случаи?“

3. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“

4. „Следва ли да се допуска обезщетението /поради неговата прекомерност/ да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя /за баланс между вреди и обезщетение/ и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/68 г., както и с практика на ВКС по чл.290 ГПК /не са посочени конкретни решения/, в която според касатора значение при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се придава и на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на обществото.

„Съдът задължен ли е при формиране на правните изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл.235 ал.2 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения и противоречиво възприети факти?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с посочени в изложението към касационната жалба решения по чл.290 ГПК.

Касационният съд намира, че първият поставен въпрос, свързан с определяне на степента на принос на увредения по чл.51 ал.2 ЗЗД, отговаря на изискването да е обуславящ изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но в конкретния случай не може да обоснове допускане на касационен контрол, защото не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правният извод на въззивния съд, имащ значение за изхода на делото, че обезщетението следва да се намали на основание чл.51 ал.2 ЗЗД с 20 %, е изведен в мотивите на обжалваното решение въз основа на приетите за доказани от събраните по делото доказателства факти – противоправно поведение на ищцата, пресичала пътното платно на неразрешено място, което се явява от фактическа страна причина за настъпване на произшествието, наред с поведението на водача на автомобила. Решаващият съд не се е задоволил да констатира противоправното поведение на пострадалата и да посочи коя норма на ЗДвП нарушава, а е извършил и преценка до каква степен то стои в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат, съпоставено с поведението на водача на автомобила. Въззивната инстанция е преценила тежестта и броя на нарушенията на водача на автомобила и тежестта на извършеното от ищцата нарушение, като при определяне на степента на участие е дала превес на поведението на водача, за който е прието, че е бил длъжен да прояви по-висока степен на внимание спрямо пешеходката - с оглед нормата на чл. 116 ЗДвП. Разяснено е от въззивната инстанция, че отговорността на водачите на МПС е по-голяма, т.е. прието е, че законът не третира по еднакъв начин пешеходците и водачите, от което принципно положение е изведен изводът, че водачът има по-висока степен на принос за настъпване на произшествието, а степента на приноса на ищцата е в по-нисък размер – 20 %. В този смисъл касационният съд намира, че въззивната инсанция не се е отклонила, а се е съобразила с цитираната от касатора практика на ВКС по въпроса /решение № 118 от 27.06.2014 г. по № 3871/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 669 от 11.11.2024 г. по гр.д. № 3686/2023 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 674 от 12.11.2024 г. по грд. № 4324/2023 Г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 149 от 10.10.2024 г. по т.д. № 2114/2023 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и решение № 111 от 20.02.2024 г. по гр.д. № 1141/2023 г.., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/, в която е разяснено, че при определяне степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на увреждането, а сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да спазва, обосновава конкретния принос във всеки отделен случай. По отношение на цитираното от касатора ППВС № 17/1963 г. следва да се спомене, че в т.7 от него са дадени разяснения по въпроса дали пострадалият следва да има вина, за да се намали обезщетението по чл.51 ал.2 ЗЗД, а в т.7 ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени указания за хипотезата, при която увреденият пътува в автомобил, управляван от употребило алкохол лице, при знание за този факт - тези тълкувателни актове са неприложими за разгледаната от въззивния съд хипотеза. В решение № 171 от 10.10.2013 г. по т.д. № 629/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 117 от 29.07.2016 г. по т.д. № 3806/2014 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и решение № 60097 от 13.09.2021 г. по т.д. № 1600/2020 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС е разяснено, че по възражението за принос следва да бъде доказано, че поведението на увредения е в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат – този въпрос е извън предмета на настоящото производство.

Несъгласието на касатора с правните изводи относно степента на приноса на пострадалата не може да е основание за допускане на касационен контрол, защото според указанията в т. 1 от ТР № 1 по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правилността на изградените правни изводи има значение за правилността на въззивното решение, а такава проверка не попада в предмета на производството по чл. 288 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се спомене, че на настоящия състав на ВКС служебно са известни решения на ВКС, в които е определен размер от 20 % на приноса на увредения, когато той е пешеходец, който при навлизане на платното за движение е допуснал нарушение на ЗДвП / в повечето от тях пресичане на необозначено като пешеходна пътека място/ – решение № 321 от 13.11.2025 г. по к.т.д. № 652/2025 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 60123 от 23.12.2021 г. по т.д. № 887/2020 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 142 от 02.06.2026 г. по т. д. № 2311/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 124 от 02.05.2025 г. по к.т.д. № 800/2024 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 121 от 06.11.2019 г., по т.д. № 2762/2018 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 85 от 19.03.2026 г. по к.т.д. № 112/2025 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 50103 от 10.01.2023 г. по т.д. № 1199/2021 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, в които е разяснено, че отговорността на водача на МПС е завишена спрямо тази на пешеходеца, от което следва, че и степента на принос не е еднаква, а се преценява доколко поведението на пострадалия в конкретния случай допринася за увреждането.

По отношение на четирите въпроса, които обобщено се свеждат до прилагане на критериите по чл.52 ЗЗД за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, касационният съд намира, че първите два въпроса отговарят на изискването да са обуславящи изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но в конкретния случай не могат да обосноват допускане на касационен контрол, защото не е удовлетворено изискванието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационнният съд констатира, че произнасянето на въззивния съд не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, защото в мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за конкретните обстоятелства, формиращи извода на въззивния съд за определяне на конкретния размер на обезщетението за претърпените от ищцата болки и страдания. При преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, въззивната инстанция е взела предвид различните травматични увреждания на ищцата, продължителността на периода, в който не е могла да се придвижва и обслужва сама, използването от нея на патерици и общия възстановителен период. Акцентирано е от решаващия съд върху настъпилата сериозна промяна у ищцата, която след увреждането е спряла да излиза от дома си, а преди това е излизала, пазарувала си е сама, както и върху необходимостта да ползва социални услуги. При определяне на размера на обезщетението са съобразени и обстоятелствата кога е настъпило увреждането и съществувалите към този момент обществено-икономически условия в страната. Възивният съд е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил установените от доказателствата по делото факти относно степента на засягане на неимуществената сфера на ищеца, които факти е съпоставил с приетите за релевантни в практиката на ВКС критерии по чл.52 ЗЗД. Посочените от касатора обстоятелства – брой, вид и тежест на травмите, ход на лечението и икономическата обстановка в страната са обсъдени в мотивите на обжалваното решение. По въведеното във въззивната жалба оплакване на ответника за завишен размер на обезщетението решаващият съд е изложил нарочни мотиви защо по-нисък размер на обезщетението не би съответствал на критериите по чл.52 ЗЗД, като е акцентирал върху настъпилата сериозна промяна в живота на ищцата, която рефлектира и в момента върху ежедневието й.

По трети и четвърти въпрос касационният съд намира, че те не отговарят на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, защото съдържат дадени от касатора оценки и изводи - за прекомерност, несъразмерност, средство за обогатяване и т.н., и не са съобразени с обуславащите изводи в мотивите на обжалваното решение.

По процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, както и да изложи свои мотиви, касационният съд намира, че въззивната инстанция не се е отклонила от практиката на ВКС, тъй като е извършила самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, а в мотивите на въззивното решение ясно са отразени решаващите изводи относно релевантите за спорното право хипотези на чл.51 ал.2 и на чл.52 ЗЗД, изградени след обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Извършена е дължимата от съда във въззивното производство проверка по установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и подвеждане на установените факти под приложимите за спора материалноправни норми от ЗЗД и от ЗДвП. Решаващият съд е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, произнесъл се е по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Обсъдени са в мотивите на въззивното решение релевантните факти, от които произтича спорното право, и събраните по делото доказателства за тяхното установяване, като е посочено въз основа на кои доказателства въззивният съд е намерил определени факти за установени, а други за неустановени, като изрично са изложени съображения защо не е възприета тезата на въззивника, настоящ касатор, за по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото искането за разноски на ответницата в настоящото производство е основателно, защото в представения с отговора договор за правна помощ и съдействие от 02.04.2026 г. е удостоверено, че е платила в брой адвокатско възнаграждение от 1800 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд