Определение № 2700 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 116/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 914/02.07.2023 г. по гр.д. № 3159/2022 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 262506/2022 г. по гр.д. № 10449/2020 г. на Софийски градски съд е отхвърлил като погасен по давност иска на К. И. Ш. срещу Прокуратурата на Република България, процесуален субституент на държавата, за сумата 52 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъплението по чл. 321, ал. 2, вр. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, т. 7, т. 9 и т. 10, вр. чл. 115 НК. Решението се обжалва от К. Ш. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните материалноправни въпроси: 1. Кой е началният момент на срока на погасителната давност по иска за вреди от незаконно обвинение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) и за отговора има ли значение обстоятелството, че след като по надлежния начин е установена незаконността на обвинението увреденото лице продължава да търпи болки и страдания? и 2. Длъжен ли е съдът преди да се произнесе по възражението за погасителна давност, да установи дали е възникнало и в какъв размер? Касаторът счита, че въпросите обуславят решението – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. От ответника Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил отговор на жалбата. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че макар по надлежния начин да е установено, че ищецът К. Ш. е бил незаконно обвинен – с постановление на прокурор от 12.12.2008 г. на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК е прекратено досъдебното производство по пр.пр. № 3040/2008 г. на СГП, ДП 36/08 на Д „ПОП“ при ГД КП МВР, по което е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 2, вр. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, т. 7, т. 9 и т. 10, вр. чл. 115 НК, а с това - да са незаконни взетите мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, искът по чл. 2, ал. 3, т. 1 ЗОДОВ следва да се отхвърли като погасен по давност. Въззивният съд е приел, че към 02.10.2020 г., когато искът е предявен, е изтекъл 5-годишният срок по чл. 110 ЗЗД, с която се ползва вземането за обезщетение за вреди от незаконно обвинение, включително и за незаконно приложените мерки „задържане под стража“ и „домашен арест“. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос обуславя решението, но начинът, по който е бил решен, съответства на трайно установената съдебна практика, включително на Върховния касационен съд. След дадените указания в т. 4 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС съдебната практика еднозначно приема, че по иска за обезщетение за вреди от незаконно обвинение общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, с която вземането се ползва, е с начало датата, на която е постановен актът, установяващ незаконността на обвинението в смисъла по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В случая, това е датата, на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство на основание по чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Съответен на указанията, дадени с т. 13 от тълкувателното решение, е и изводът на въззивния съд, че погасеното по давност вземане включва и обезщетението за неимуществени вреди от незаконните мерки за процесуална принуда „задържане под стража“ и „домашен арест“. На настоящия състав не е известна практика, според която увреденото лице може да претендира обезщетение за неимуществени вреди за болките и страданията, понесени в годините след незаконното обвинение, но и не съзира основание да я създава. В своята практика Върховния касационен съд еднозначно приема, че в обезщетението за вреди от деликтна отговорност (такава по характер е обективната отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) допуска съдът да присъди обезщетението и за бъдещите вреди, които са следствие от деликта и са естествено продължение на обективния процес на вредоносното проявление на увреждането и които със сигурност ще настъпят в бъдеще време. Логично продължение на тази практика е изводът, че отхвърлянето на иска по давност изключва и възможността съдът да определи онези бъдещи вреди, които са естествено продължение на деликта/на незаконния акт. Следователно макар по първия повдигнат въпрос да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, не е налице допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК. Изложеното изключва извода, че вторият повдигнат въпрос е обуславящ. Какъвто и да е отговорът по него, съответствието на решението с установената практика по първия изключва възможността по предявения иск, отхвърлен с решението поради давност, да се постигне различен резултат. Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът