Определение № 5310 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4276/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „База нова“ ЕООД, гр.Варна, против определение на Софийски апелативен съд /САС/ № 2495 от 30.09.2025 г. по ч.гр.д. № 2490/ 2025 г., в частта му, с която след като е отменено определение № 16751/ 10.09.2025 г. по ч.гр.д. № 10059/ 2025 г. на Софийския градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен иск, който ще бъде предявен от М. Ф. срещу „База Нова“ ЕООД за заплащане на сумата 81 017,20 евро, представляваща авансово заплатена сума по развален договор за доставка на дограма от 09.01.2024 г. и анекси от 04.07.2024 г. и 21.11.2024 г., чрез последователно налагане на запори до общия размер на претенцията от 81 017,20 евро, върху банковите сметки в лева и чуждестранна валута на ответника „База Нова“ ЕООД в 23 банки и клонове на чуждестранни банки, регистрирани в Република България; определен е месечен срок, считано от връчването на настоящото определение за предявяването на иска; определена е парична гаранция в размер на 15 844 лева, вносима от молителя; наредено е да се издаде обезпечителна заповед след представяне на доказателства за внасяне на гаранцията. Жалбоподателят поддържа недопустимост на определението, тъй като е постановено по молба за обезпечение на бъдещ иск, а обезпеченият иск е бил предявен към момента на подаване на молбата. Евентуално поддържа неправилност на определението, поради това, че бъдещият иск е недопустим, предвид нередовността на молбата по смисъла на чл.127 ГПК. За част от сумата – 5 000 евро – самият молител излагал твърдения, че е преведена по сметка не на дружеството, а на неговия управител, а и за тази сума било вече образувано исково производство срещу управителя, като този иск също бил обезпечен. По този начин за въпросната сума били запорирани банкови сметки както на дружеството, така и на управителя. Поддържа и очевидна неправилност на обжалваното определение, поради това, че съдът нито изложил мотиви за основателност на искането, нито кои писмени доказателства намира за убедителни. Това, че съдът допуснал повторно обезпечение за сумата 5 000 евро, сочело на необсъждане на доказателствата. Също не изложил мотиви откъде следва допустимостта и вероятната основателност на бъдещия иск. Затова моли определението, с което е допуснато обезпечение, да бъде обезсилено, евентуално - да бъде отменено. Като основание за допускането му до касационен контрол поставя правните въпроси 1. Може ли да бъде допуснато обезпечение на бъдещ иск, който е недопустим? Какви са задълженията на съда при преценка за съществуването на правото на обезпечителна защита? 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по основателността на искането за обезпечение на бъдещ иск; и 3. Допустимо ли е обезпечение на бъдещ иск при наличие на висящ съдебен спор пред друг съд в държава членка на ЕС по същия иск, между същите страни и същият предмет?. Според касатора въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, евентуално поддържа, че третият въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Конкретни съдебни актове на ВКС не са посочени. Моли също така да бъде прието, че обжалваното определение е очевидно неправилно, тъй като при произнасянето си съдът се ограничил само до възпроизвеждане на доводите в частната жалба, без да изложи мотиви защо приема искането за основателно и въз основа на кои убедителни писмени доказателства. Ответната по частната жалба страна М. Ф. я оспорва с доводи, че чл.35 от Регламент 1215/ 2012 допуска всякакви молби за обезпечение, стига да са допустими по местното право на държавата с най-силна привръзка с предмета на обезпечението. Действително обезпеченият иск бил вече предявен във Франция, но процедурата била една и съща и се провеждала в държавата, в която ще се изпълняват допуснатите мерки. Според практиката на СЕС заинтересованата страна можела да поиска такива мерки или пред съда на държавата членка, компетентен да разгледа спора по същество, или пред съдилищата на други държави членки, където се намира това имущество, или лицето по отношение, на което трябва да бъде изпълнена мярката. Затова българският съд бил компетентен да вземе мерките, а останалите аргументи касаели съществото на спора, Затова счита жалбата за неоснователна, а по наличието на основания за достъп до касационен контрол становище не е взето. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на молба, подадена от М. Ф., гражданин на Република Франция, с искане за допускане на обезпечение на бъдещи осъдителни искове, които ще бъдат предявени срещу „База Нова“ ЕООД за заплащане на сумата 81 017,20 евро, представляваща заплатена сума по развален договор за доставка на дограма от 09.01.2024 г. и сумата 20 000 евро, представляваща обезщетение за вреди, причинени от неизпълнения договор. В молбата било посочено, че на 09.01.2024 г. между страните бил сключен договор, с който ответникът се задължил да произведе и монтира дограма за прозорци в имот на ищеца в гр.Обан – Франция, срещу заплащане на обща цена от 111 519,60 евро с ДДС. Този договор ответната страна не изпълнила, поради което ищецът възнамерявал да иска от компетентния съд разваляне на договора и възстановяване на авансовото плащане в размер на 80 017,20 евро. С определение от 10.09.2025 г. първоинстанционният съд отхвърлил искането за допускане на обезпечение. По жалба на молителя срещу този акт е постановено обжалваното в настоящето производство въззивно определение, с което молбата е удовлетворена частично със следните мотиви: В молбата били изложени достатъчно фактически твърдения, обосноваващи първия иск – за връщане на заплатената от ищеца сума по договора. Липсата на изрично твърдение за отправено от ищеца изявление за разваляне на процесния договор не била от значение за материалното право, което допускало извънсъдебно разваляне с едностранно изявление на кредитора, достигнало до длъжника, включително с исковата молба. Заявеното от молителя вземане за сумата 81 017,20 евро – за връщане на авансово заплатена сума по развален договор от 09.01.2024 г. – било вероятно съществуващо, с оглед приложените към молбата писмени доказателства. Нямало доказателства за твърдяното неизпълнение на ответника, но и не било възможно ищецът да ангажира писмени доказателства в тази насока, тъй като се касаело за отрицателен факт. Законът давал възможност да се намери подкрепа за вероятната основателност на иска и чрез изискване на парична гаранция от ищеца. Тази възможност следвало да намери приложение в случая, като се изиска от ищеца представяне на парична гаранция в обичайния в съдебната практика размер, а именно – 10 % от цената на иска. Така мотивираният въззивен съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол, тъй като не е очевидно неправилен, първият поставен от касатора правен въпрос не е обуславящ, вторият не отговаря на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК, а третият нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът се позовава на процесуални нарушения /недостатъчна мотивираност на обжалваното определение/, въз основа на каквито обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Затова не са налице предпоставките по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по поставените правни въпроси, само третият от които е релевантен, доколкото е свързан с допустимостта на обжалваното определение, за която съдът следи и служебно. Касаторът обаче не сочи конкретни актове на ВКС, в който този въпрос да е разрешен по начин, противоположен на този на въззивния съд, а не е налице и допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът, по който може да бъде допуснат касационен контрол, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези предпоставки не са налице, тъй като разпоредбата на чл.35 от Регламент 1215/ 2012 е ясна и не се нуждае от тълкуване. Временни, включително обезпечителни, мерки, предвидени в правото на държава членка, могат да се налагат от съда на тази държава, дори ако съдилищата на друга държава членка са компетентни по съществото на делото. По приложението на разпоредбата е постановено решение на СЕС от 06.10.2021 г. по дело C-581/20, в което е изяснено, че тя предоставя международна компетентност за допускане на временни, включително обезпечителни, мерки, от една страна, на съдилищата на държава членка, които са компетентни да разгледат спора по същество, и от друга страна, при определени условия — на съдилищата на други държави членки. Заинтересованата страна има възможност да поиска допускане на временна, включително обезпечителна, мярка или пред съда на държава членка, който е компетентен да разгледа делото по същество, или пред съдилищата на други държави членки, където се намира имуществото или лицето, по отношение на което трябва да бъде изпълнена мярката. Регламентът не установява йерархия между съдилищата на държава членка, които са компетентни по съществото на делото, и решенията на съдилищата на други държави членки. Съд на държава членка, сезиран с молба за допускане на временни, включително обезпечителни, мерки на основание на тази разпоредба, не е длъжен да се счита за некомпетентен, ако съдът на друга държава членка, който е компетентен по съществото на спора, вече се е произнесъл по молба със същия предмет, на същото основание и между същите страни. След като в практиката си СЕС допуска компетентност на съда по мястото на имуществото, по отношение на което трябва да бъде изпълнена мярката, дори когато такова искане е вече отхвърлено от компетентния по съществото на делото съд, няма основание да се отрече компетентността на сезирания с искане за допускане на обезпечение съд /съответно актът му да е недопустим/, само защото обезпеченият иск вече е бил предявен пред съда на друга държава – членка. Затова обуславящият въпрос няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Първият въпрос е необуславящ, защото съдът не е постановил в акта си, че може да бъде допуснато обезпечение на бъдещ иск, който е недопустим, нито че не е длъжен да прецени съществува ли правото на обезпечителна защита. Напротив, в акта му са изложени съображения по допустимостта на иска и по наличието на нужда от предварителното му обезпечаване. Доколко съображенията на съда са правилни /в каквато насока са доводите на касатора/ в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. А що се касае до втория въпрос, той не отговаря на изискванията, които разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол, така, както са изяснени в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС. По същество този въпрос съставлява формулирано във въпросителна форма твърдение на касатора, че въззивният съд не е изложил мотиви по основателността на искането за обезпечение на бъдещ иск. Както вече бе посочено, твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения в производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат обсъждани. По изложените съображения съдът