Определение № 1417 от 21.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 580/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Неосат“ АД срещу решение № 602 от 28.11.2025 г. по т. д. 355/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 135 от 27.01.2025 г. по т. д. 740/ 2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която „Неосат“ АД е осъден да заплати на „Нова броудкастинг груп“ ЕООД на основание чл. 91 ЗАПСП, вр. чл. 79 ЗЗД сумата 40 287,60 лв., представляваща неплатено лицензионно възнаграждение по договор № 102DE от 09.09.2022 г. за разпространение на пакет от телевизионни канали с наименование DiemaXtra за периода от 01.09.2022 г. до 31.12.2022 г., и на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 9 649, 62 лв., представляваща мораторна неустойка за периода от 30.09.2022 г. до 31.03.2023 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо с доводи, че съдът е разгледал по същество спора при наличие на процесуална пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – изходът на спора и според мотивите на въззивния съд е в зависимост от произнасянето на Комисията за защита на конкуренцията по висящо пред нея производство № 141/2025 г. Изтъква, че единствената възможност за правилно приложение на разпоредбата на чл. 102 ДФЕС и за гарантиране на установения с последната принцип на ефективност, както и за осигуряване обективното и правилно решаване на правния спор, е производството пред съда да бъде спряно до приключване на производството пред Комисия за защита на конкуренцията, който орган е единствено компетентен да установи релевантния факт за нелоялна търговска практика при сключване на процесния договор при условията на доминация. Счита, че мотивите на въззивния съд съдържат логически и правни противоречия. Намира, че отказът на въззивния съд да спре производството по делото влиза в колизия с практиката на СЕС относно приложението на принципите за кохерентност и за ефективност на конкуренцията. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде обезсилено и делото върнато на друг състав на САС.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 2, предложение второ ГПК, като поддържа, че обжалваният въззивен съдебен акт е недопустим по подробно изложените с касационната жалба доводи.

Поставя следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е гражданският съд да спре производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато е сезирана Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) с твърдения за злоупотреба с господстващо положение по чл. 102 ДФЕС, а този въпрос е въведен като възражение за нищожност/непротивопоставимост на договорна клауза (минимален гарантиран брой абонати/минимална гаранция) и е определящ за изхода на гражданския спор?

2. Съвместимо ли е с принципа на ефективност (effet utile) и задължението за лоялно сътрудничество по правото на ЕС национален процесуален подход, при който съдът признава, че установяването на злоупотреба по чл. 102 ДФЕС е в компетентността на конкурентния орган, но отказва да изчака произнасянето му и окончателно решава спора по договорното вземане?

3. Следва ли чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК да бъде тълкуван в съответствие с правото на ЕС, така че да допуска (или да изисква) спиране и при висящо административно производство пред КЗК, когато иначе упражняването на права, произтичащи от чл. 102 ДФЕС, става практически невъзможно или прекомерно трудно?

Поддържа, че по въпросите са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Позовава се на практиката на СЕС по дела С- 33/76; С - 45/76; C - 344/98 и C-453/99. По всички въпроси моли касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация, „Нова броудкастинг груп“ ЕООД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. Излага доводи за допустимост и правилност на обжалваното решение. Не прави искане за присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ответникът не оспорва по основание и размер претендираните от ищеца вземания по договора от 09.09.2022 г. за предоставяне на неизключително право за разпространение на пакет от телевизионни канали с наименование

DiemaXtra, а защитата му е основана на доводи, че договорът е нищожен, тъй като цената е наложена от ищеца с оглед господстващото му положение на пазара, както и че налице е нееквивалентност на насрещните престации, която обуславя противоречие с добрите нрави, защото е нарушена границата на свободата на договаряне.

Посочил е, че според разпоредбата на чл. 102, б. „А“ от Договора за функционирането на Европейския съюз, забранена като несъвместима с вътрешния пазар е всяка злоупотреба от страна на едно или повече предприятия с господстващо положение в рамките на вътрешния пазар или в съществена част от него, доколкото тя може да повлияе върху търговията между държавите – членки, като такава злоупотреба в частност може да се изразява в пряко или косвено налагане на нелоялни покупни или продажни цени или на други несправедливи условия за търговия. Изтъкнал е, че повдигнатите въпроси за злоупотреба с господстващо положение в отношенията между търговци следва да намерят разрешение в административното производството по чл. 21 ЗЗК и да бъдат установени по този ред пред КЗК, а не в гражданския процес, след което да се отнесат към евентуален спор по чл. 105 ЗЗК.

Не е споделил доводите на въззивния, че уговарянето на минимален брой абонати, с които е обвързана цената по договора, води до нееквивалентност на насрещните престации, а от там и до нищожност на договора, поради противоречието му с добрите нрави. Съобразил е, че при зачитане на даденото в ТР № 1/2009 г. по описа на ОСТК на ВКС определение на понятието „добри нрави“, това са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със законна /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Подчертал е, че за да е нищожен договорът поради неспазване на добрите нрави, като сключен при неравностойни престации, следва да има такава неравностойност между престациите, която практически да е сведена до липса на насрещна престация, което в случая не е налице. Добавил е, че при така застъпваната от ответника теза, изцяло в негова тежест е било да установи, че срещу уговорената цена е получил лицензия, която драстично не отговаря на платената цена, каквито

доказателства е счел, че по делото не са ангажирани. Намерил е за неоснователно и твърдението на въззивника, че противоречието с добрите нрави е пряк резултат от уговорката за минимален брой абонати, като е посочил, че страните са търговци и всяка една от тях има право свободно да прецени каква е икономическата й изгода от конкретна сделка. Изтъкнал е, че лицензодателят е анализирал, че има полза от сделката само при минимално гарантирана месечна лицензионна цена и предлага договора на лицензополучателя при това условие, който с идентични права е могъл да реши доколко сделката в този формат ще доведе до очаквания от него резултат и е свободен да реши дали да встъпи в нея или не.

Добавил е, че е неоснователно възражението за допуснато от съда процесуално нарушение във връзка с постановения отказ да бъде спряно производството по делото до приключване на образуваното пред КЗК производство с доводи, че правомощията на Комисията са административни и се развиват пред административен орган. Подчертал е, че висящото административно производство пред административен орган не е уредено като основание за спиране на производството по гражданско дело - не покрива никоя от хипотезите на чл. 229, ал. 1 ГПК, в който смисъл се е позовал на практиката по определение № 3002 от 27.10.2025 г. по ч. т. д. № 1516/2025 г. по описа на ВКС.

По тези съображения е приел, че първоинстанционното решение в обжалваната част, с която са уважени предявените искове за дължимо възнаграждение и неустойка по процесния договор, е правилно и следва да бъде потвърдено.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Касаторът е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване с доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, в която насока са и поставените от него три процесуалноправни въпроси, отнасящи се до приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Въпросите са обусловили изхода на делото и отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно даденото задължително тълкуване с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, чието тълкуване се иска с поставените въпроси, е ясна и предвижда задължение за съда да спре делото при наличие на преюдициално дело, разглеждано в друг съд, а не от административен орган. По приложението на тази норма е формирана и задължителна съдебна практика. В тълкувателната практика на ВКС, обективирана в: ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г., ТР № 2/2014 г., ТР № 8/2013 г. и ТР № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, са разяснени предпоставките за спиране на исково производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Според дадените от Общото събрание на двете колегии тълкувания посоченото основание за спиране на производството по делото е налице при наличие на висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Разяснено е, че връзката между делата по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело. Наличието на обуславящо дело, без значение от неговия вид /гражданско, административно, наказателно/ и от момента на образуването му, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 ГПК, чл. 298 ГПК, чл. 300 ГПК и чл. 302 ГПК, съставлява абсолютна отрицателна предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. В този смисъл е и даденият отговор с ТР № 2 от 14.03.2023 г. по тълк. д. № 2/2022 г. на ОСТК на ВКС, а именно, че основание за спиране по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на производството по искове с правно основание чл. 57 от Закона за промишления дизайн е наличието на висящо пред административен съд производство по обжалване на решението на председателя на Патентно ведомство на Република България за заличаване на промишлен дизайн.

Наличието на утвърдена, включително задължителна, съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, изключва допускането на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси при сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Противно на доводите на касатора, даденото разрешение от въззивния съд по поставените процесуалноправни въпроси не влиза в противоречие с цитираната практика на Съда на Европейския съюз. С решенията по дела С- 33/76 и С – 45/76 е застъпено принципното становище, че при липсата на относима уредба в правото на съюза, националният закон на всяка страна членка следва да определи компетентните съдилища и процесуалните условия и ред, които да осигурят защита на правата на субектите и приложението на общностното право, така че да не са по неизгодни от тези, защитаващи права, дадени с националния закон, както и да не правят невъзможно упражняването на правата, които националните съдилища са длъжни да защитават. Не е относима към поставените въпроси практиката по решението по дело С - 344/98, което разглежда хипотеза на паралелни процедури пред национален съд и Първоинстанционния съд на Европейските общности(актуално наименование към датата на решението), както и производство по отправено преюдициално запитване. Решението по дело С – 453/99 също не е относимо към поставените въпроси, а касае правната възможност да бъде търсено обезщетение за търпени вреди от нарушение на правилата за конкуренция.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не прави искане и не доказва извършването на разноски, поради което такива няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение