Определение № 330 от 23.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4852/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. К. Е. и К. П. Е. чрез техния пълномощник адв. Св. Б., против въззивно решение № 183 от 10.06.2019 г. по в.гр.д. № 1138/2019 г. на Окръжен съд - Стара Загора. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на постановеното решение поради това, че съдът се е произнесъл по недопустим иск, предявен от лице, което няма собственически права върху процесния имот, както и поради произнасяне „свръх петитум” извън предмета на спора, като съдът е не е разгледал исковете, предявени от ищцата, а такива, които не са фармулирани в исковата молба. Алтернативно се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост, евентуално на основание чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК - поради очевидна неправилност. В отговор на касационната жалба ответникът Р. Т. Р. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна и не са налице касационните основания на чл. 280, ал., т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 473 от 19.07.2018 г. по гр.д. № 428/2018 г. на Районен съд - Казанлък, с което е признато за установено по отношение на Р. Т. Р., че К. К. Е. и М. К. Е. са собственици на 346 кв.м, равняващи се на 2/3 ид.части от недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ 523 кв.м, находящо се в [населено място], за което е отреден УПИ .... в кв. .... по плана на града, за разликата над ½ ид. част, и в тази част е постановено друго по същество на спора, с което предявеният от М. Е. и К. Е. установителен иск за собственост на посочения недвижим имот е отхвърлен за разликата над ½ ид. част. Със същото въззивно решение е отменено решение № 69 от 04.02.2019 г. по гр.д. № 428/2018 г. на Районен съд - Казанлък, с което е бил отхвърлен предявеният от Р. Т. Р. против К. К. Е., М. К. Е. и И. К. И. иск с правно основание чл. 32, ал.2 ЗС за разпределяне ползването на описаното дворно място, и вместо него въззивният съд е постановил друго, с което съдът е разпределил ползването между страните по схема - вариант ІІ на в.л. Г. Р., представляваща неразделна част от решението. Съгласно чл. 280, ал.3, т.2 ГПК въззивните решения, постановени в производства по чл. 32, ал.2 ЗС за разпределяне ползването на съсобствен имот не подлежат на касационно обжалване. Поради това касационната жалба срещу въззивното решение, постановено по иска по чл. 32, ал.2 ЗС е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по предявения като насрещен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК е допустима. От фактическа страна по делото е установено, че ищецът по първоначалния иск с правно основание чл. 32, ал.2 ЗС и ответник по насрещния иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК е закупил през 2015 г. от Р. М. К., Д. И. К., М. И. К. и Ж. Т. К. ½ ид. част от дворно място, цялото с площ 523 кв.м, находящо се в [населено място], за което е отреден УПИ .... в кв. .... по плана на града, ведно с втория етаж със самостоятелен вход от север от двуетажната масивна жилищна сграда с РЗП 112.70 кв.м. Продавачите са наследници на М. П. К., поч. през 2000 г., и Д. Х. К., поч. през 2004 г. Жалбоподателите К. Е. и М. Е. са наследници на К. И. Е.. Тяхното твърдение е било, че наследодателят им през 1961 г. е закупил от А. Д. Р. правото на собственост върху 2/3 ид. части от недвижимия имот, ведно с първия етаж от жилищната сграда, и оттогава до предявяване на иска техният наследодател, а след смъртта му те ползват дворното място съобразно постигната през 1967 г. съдебна спогодба с Д. К. и М. К., по силата на която К. Е. е получил правото да ползва 2/3 ид. части от имота върху пространство от 346 кв.м, а Д. К. и М. К. - да ползват 1/3 ид. част върху 174 кв.м, като страните са се споразумели разделителната граница между двете части да бъде очертана чрез лека ограда. Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че в имота съществува вътрешна ограда, която разделя ползването на дворното място, в съответствие със съдебната спогодба от 1967 г. За да направи извод, че ищците по насрещния иск не са придобили по наследство от К. Е. и по давност правото на собственост за разликата над ½ ид. част от дворното място, въззивният съд е приел, че с нотариален акт № .... г. Д. К. и М. К. са признати за собственици на ½ ид. част от него, на основание съдебно решение по гр.д. № 144/1963 г. на Казанлъшкия народен съд, постановено по иск по чл. 19 ЗЗД. Следователно, за да се приеме, че ищците по насрещния иск са придобили по давност чуждата идеална част, е следвало да установят, че са извършили такива действия, с които обективират по отношение на другия съсобственик намерението да владеят неговите идеални части за себе си. Приел е, че от събраните по делото доказателства не се установява извършване на такива действия - упражняването на фактическа власт върху разпределената за ползване между съсобствениците част от имота не представлява владение. Искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка в тази част поради вероятна недопустимост е неоснователно. Не се установява въззивният съд да се е произнесъл по иск, какъвто не е предявен, нито произнасяне „свръх петитум”. Евентуални нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от въззивния съд, и изразили се в необсъждане на събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, не представляват пороци на решението, водещи до неговата недопустимост. Основателно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК- поради очевидна неправилност. Въпреки, че е приел за безспорно установено по делото, че през 1961 г. наследодателят на жалбоподателите К. Е. е закупил 2/3 ид. части от процесния имот, въззивният съд е отхвърлил установителният иск за собственост за разликата над ½ до 2/3 ид. части. Според изложените мотиви меродавен за правата на страните е нотариалният акт от 1970 г., с който праводателите К. са признати за собственици на основание влязло в сила решение по чл. 19 ЗЗД на ½ ид. част, тъй като той е последен по време, т.е. на посочения нотариален акт е придадено значението на правопроменящ факт по отношение обема на придобитите от К. Е. права в съсобствеността. Този извод е явно необоснован и насочва към очевидна неправилност на решението, доколкото по делото не е изяснено кои са праводателите, от които М. и Д. К. са придобили идеална част от имота, и не са изследвани правата на праводателите на всяка от страните по делото. Това налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която насрещният установителен иск за собственост е отхвърлен за разликата над ½ до 2/3 ид. части. Водим от гореизложеното съдът