Определение № 57 от 25.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2625/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Национална агенция по приходите /НАП/, [населено място], срещу определение № 2238 от 30.08.2022 г. по в.ч.гр.д. № 1135/2022 г. на Апелативен съд София. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София е потвърдил разпореждане № 1656 от 21.03.2022 г. по т.д. № 2252/2021 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по предявения от частния касатор иск с правно основание чл. 722 ТЗ и исковата молба е върната поради неотстраняване в срок на нередовностите й /чл. 129, ал. 3 ГПК/. За да постанови този резултат, въззивният състав е констатирал, че исковата молба е оставена без движение с разпореждане от 24.01.2022 г., като на ищеца са дадени указания да индивидуализира процесните вземания и наличието на обезпечения, обуславящи предпочтително удовлетворяване. Съобразил е, че с молба от 11.02.2022 г. частният касатор е изпълнил частично тези указания, като е поискал по реда на чл. 63 ГПК удължаване на срока за изпълнение на разпореждането в останалата му част, което искане било удовлетворено с определение от 07.03.2022 г.. Съдът е констатирал, че в рамките на удължения срок не е постъпила молба за изпълнение на указанията. Решаващият въззивен състав е отчел, че по отношение на първата част от указанията са представени справки за размера на вземанията, но с определението от 07.03.2022 г. / както е поискал ищецът/срокът е бил удължен по отношения на втората част от указанията а именно- посочване на това, кое от така индивидуализираните по размер вземания е обезпечено с посочените в исковата молба запори. Неотстраняването на нередовностите в исковата молба в определения срок е довело до прилагане на правните последици по чл. 129, ал. 3 ГПК. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касаторе поддържал основание по чл.280, ал.1,т1 ГПК като е поставил въпросът: „Следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени доводи от жалбоподателя във въззивната жалба?“ Сочи, че са налице основанията за допустимост на касационното производство, установени в чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 40/04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014 г. по описа на ВКС, ІV-то г.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. по описа на ВКС, IV-то г.о., решение № 191/25.3.2013 г. по гр.д. № 63/2013 г. по описа на ВКС, Ш-то г.о.. В тази връзка са изложени съображения, че двете инстанции са игнорирали частичното изпълнение на указанията с молбата му от 11.02.2022 г. Счита, че въззивният съд е следвало да изложи подробни мотиви в тази посока, вместо да преповтори съображенията на първата инстанция. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Касаторът не обосновава наличие на предпоставките за достъп до касация. Поставеният от него въпрос не е релевантен, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава, нито с неговото процедиране. Във връзка с цитираната практика, касаторът съвсем накратко е уточнил, че въззивният съд не бил обсъдил процесуалната възможност делото да продължи по отношение на исковата претенция в частта, в която указанията са изпълнени. Тези единствено поясняващи общо поставения въпрос доводи са фактически и правно необосновани, освен че са лишени от конкретика. Съдът е съобразил всички представени доказателства, произнесъл се е по всички оплаквания, направени в частната жалба, като е развил мотиви именно относно неизпъленението на втората част от указанията в разпореждането за оставяне на исковата молба без движение, излагайки свои мотиви, след като е отчел че първата инстанция не е мотивирала изрично това, че за да е налице обстоятелствена част, годна за редовно сезиране на съда е нужно да бъде изпълнено цялото указание на състава. Ако страната твърди /в какъвто смисъл са и общите й оплаквания в частните жалби/, че е налице частично изпълнение на указанията, по отношение, на които исковото производство е следвало да продължи, и невъзможност да изпълни останалата част от тях, то страната при проявена процесуална активност би могла да осуети прекратяването на цялото производство по делото, като например оттегли иска си по реда на чл. 232 ГПК за съответните вземания, по отношение на които не е могла да изпълни указанията на съда. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес страната носи цялата отговорност за надлежно сезиране на съда чрез коректно и точно посочване на обстоятелствата, които обуславят според нея основателност на исковата й претенция. Следва също така да се отбележи, че за настъпване на последиците на чл. 129, ал. 3 ГПК е достатъчно да не е изпълнено дори само едно от указанията на разглеждащия исковата молба съд. Доколкото оплакванията на страната не са свързани с решаващите изводи на състава относно неизпълнение на указанията за отстраняване на констатираните нередовности в исковата молба, довели до оставянето й без движение, така поставеният въпрос не съответства на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Следователно, при така депозираното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение