Определение № 695 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 114/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби срещу постановеното от Софийски градски съд решение по гр.д.№ 11753/2018 г., както следва: „Юробанк България“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, обжалва решение № 6486 от 13.09.2019 г. по гр.д. № 11753/2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б състав, в частта, с която, след отмяна в съответните отхвърлителни части на решение № 380210 от 05.04.2018 г., постановено по гр.д. № 71039/2016 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 40 състав, са признати за нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като неравноправни по чл. 143, т. 3, т. 10 и т.12 ЗЗП клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от сключения между Д. И. Трампелов и Р. Я. Тикова, от една страна, и „Юробанк България“ АД, от друга, договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 41375 от 15.08.2008 г. и „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати в условията на солидарност на двамата ищци на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 5 245.53 швейцарски франка - частично предявена претенция от общо претендирани 19 538.99 швейцарски франка, представляващи недължимо платени суми за периода от 05.12.2011 г. до 05.12.2013 г. по посочения по-горе договор за кредит, въз основа на нищожни клаузи, обвързващи валутата по договора към швейцарския франк, вследствие на курсовите разлики, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.12.2016 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските. Д. И. Трампелов и Р. Я. Тикова, двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, обжалват въззивното решение в частта, с която като краен резултат е отхвърлен искът им с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1 265.72 швейцарски франка, представляваща недължимо платени лихви за периода от 05.10.2012 г. до 05.12.2016 г. по договора за кредит, поради неправомерно увеличение на размера на лихвата от ответника въз основа на нищожни клаузи от договора, даващи право на банката едностранно да променя лихвения процент, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.12.2016 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските. Касаторът – ответник по делото, по подробно изложени в касационната жалба съображения поддържа, че атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за отмяна на атакувания съдебен акт в обжалваните части и за пълно отхвърляне на предявените от ишците искове, с присъждане на разноските, сторени за трите инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които, според касатора, са от значение за изхода на спора и са обусловили решаващите изводи на съда, а именно: 1. Може ли да се приеме, че страните не са уговорили кредит в швейцарски франкове, а в евро, само защото сумата в швейцарски франкове е индивидуализирана в договора чрез размер, посочен в евро, като е уговорено на кредитополучателя да се отпусне равностойността на евровата сума в швейцарски франкове в деня на усвояване на кредита?; 2. Може ли да се приеме, че при внасяне на погасителните вноски във валута, различна от швейцарски франкове, при което е договорено служебно превалутиране при липса на средства, осигурени от кредитополучателя в швейцарски франк, по отношение на валутните курсове липсва каквото и да е било съглашение между страните, при условие, че клаузите на договора изрично предвиждат при липса на средства в швейцарски франк при погасяването сумите, налични в друга валута на кредитополучателя, да се превалутират по курс на банката „продава“ за швейцарски франк към съответната валута, от която има наличност, приложим от банката към датата на съответния падеж?; 3. При уговорка за погасяване на кредит във валута швейцарски франк, отразява ли се промяната във валутните курсове на банката - кредитор върху размера на погасителните вноски, при условие, че кредитополучателят не е задължен да купува валутата за погасяване на вноските от банката, а може директно да извършва погасяване в швейцарски франкове, с които се е снабдил от място, различно от банката - кредитор (при неизвестен за същата курс), в който случай не се извършва превалутиране от страна на банката - кредитор на сумите за погасителни вноски?; 4. Представляват ли валутните разлики част от общите разходи по кредита, които подлежат на предварително оповестяване съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ?; 5. Може ли да се приеме за доказано, без да са представяни доказателства за това, че поради капацитета, с който разполага като професионалист в областта (дългогодишна информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен план на котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания, за да прогнозират мащабите на валутния риск), банката има основание и задължение да предполага промяна в тенденциите на валутния пазар, в т.ч., че през криза цената на тази валута ще се покачва?; 6. Може ли да се приеме, че всяка сделка с валутен риск, която по дефиниция е рискова и спекулативна и създава предпоставка за облагодетелстване на търговеца за сметка на потребителя, е неравноправна?; 7. Следва ли да се приема за нищожна клауза с декларативен характер, която има за цел да информира крдитополучателя, че ако не извършва погасяването в швейцарски франк, а в лева или евро, като в този случай е уговорено да се прилага превалутиране по курс на банката - кредитор за съответната валута, това може да има за последица повишаване на размера на вноските и ако това се случи – кредитополучателят е запознат с риска и го приема?; 8. Може ли да се приеме, че клаузите на договора не съдържат предварително оповестяване на валутния риск, при условие че в тях се съдържа декларация на кредитополучателя, че той е получил информация относно промяната на обявения от банката курс на швейцарския франк, както и че това може да има за последица, вкл. в случаите при погасяване на кредита във валута, различна от швейцарския франк, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове?; 9. Може ли да се приеме, че клауза, като описаната във въпрос № 8, възлага само на потребителя да носи всички рискове от промени във валутните курсове, при условие че с нея той декларира и се съгласява да поеме само рисковете от повишаване на курса, а рисковете от намаляването му не са изрично описани в клаузата, тъй като се носят от банката и не носят риск за кредитополучателя?; 10. Формира ли се сила на присъдено нещо за клаузи от договора, които уреждат валутата на предоставения кредитен лимит и валутата на погасителните вноски, т.е. представляват част от същественото му съдържание, по отношение на които съдът следва да следи служебно и той не е констатирал тяхната нищожност във водено между страните производство по повод нищожността на други клаузи, уговарящи промяната на лихвения процент от същия договор за кредит? и 11. Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни доказателства, а други приема за недостоверни и може ли съдът да приема за доказани факти, за които не са представени доказателства? Касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с позоваване на всеки един от допълнителните селективни критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК, като цитира следната относима според него към поставените въпроси съдебна практика, в противоречие с която е произнасянето на въззивния съд: ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 1 от 10.09.1985 г., Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 138 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1056/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 77/15 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г.о., Решение на Съда на ЕС (втори състав) от 20.09.2017 г. по дело C‑186/16, Определение на Съда на ЕС (седми състав) от 22.02.2018 г. по дело C-119/17, решение № 4038 от 08.06.2015 г. по гр.д. № 15677/2014 г. на Софийски градски съд, определение № 7615 от 06.10.2015 г. по гр.д. № 608/2015 г. на Районен съд – Благоевград, определение № 1101 от 06.12.2012 г. по ч.т.д. № 499/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 2510 от 15.04.2015 г. по гр.д. № 969/2015 г. на Софийски градски съд, решение № 212 от 17.12.2015 г. по в.гр.д. № 381/2015 г. на Апелативен съд – Варна, решение № 17 от 30.04.2015 г. по гр.д. № 135/2013 г. на Окръжен съд – Разград, решение № 2830 от 29.04.2015 г. по в.гр.д. № 20464/2014 г. на Софийски градски съд, решение № 74 от 15.06.2016 г. по в.т.д. № 165/2016 г. на Окръжен съд – Шумен, решение № 3994 от 06.06.2017 г. по гр.д. № 3607/2016 г. на Софийски градски съд, решение № 2401 от 11.04.2017 г. по в.гр.д. № 15091/2016 г. на Софийски градски съд, решение № 1280 от 23.02.2015 г. по в.гр.д. № 20108/2014 г. на Софийски градски съд, решение № 2579 от 15.03.2016 г. по гр.д. № 21573/2015 г. на Софийски районен съд, решение № 4206 от 16.06.2015 г. по гр.д. № 12082/2013 г. на Софийски градски съд и решение № 176 от 09.01.2018 г. по гр.д. № 4571/2017 г. на Софийски градски съд. От страна на банката се поддържа и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ищците, чрез процесуалния им пълномощник, в който се излагат съображения за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Отговорът е допълнен /в посочения по-горе срок/ с това, че въпросите са изцяло относими към правилността на съдебния акт и основанията по чл.281, т.3 ГПК, както и че липсва основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторите – ищци по делото, твърдят, че атакуваното решение в обжалваната от тях част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По изложени в касационната жалба съображения считат, че искът им с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 1 265.72 швейцарски франка, представляваща недължимо платени лихви следва да бъде уважен. Оспорват и размера, както и „редукцията“ на присъдените в тяхна полза разноски, поради неправилно прилагане на процесуалния закон. Претендират разноските, сторени от тях за инстанционното разглеждане на спора. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищците са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирано с неприлагане на относими към спора императивни правни норми, погрешно възприемане и преценка от съда на приета по делото експертиза и необоснованост на изводите на въззивния съдебен състав, формирани в нарушение на правилата на формалната логика, логическите връзки, опита и научните правила. Допълнително формулират следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. По каква методология и в какво съотношение на уважена към неуважена част от исковата претенция, определяно по какви обективни и законови норми, критерии, фактори и компоненти се извършва разпределението и присъждането на съдебни разноски: - субективни (на решаващия съдебен състав) или обективно-нормативни са съдебните критерии и действия по определяне на съотношение защитена/незащитена част от претенцията?; - Как, по какви критерии, на какво основание – норматив за параметри, и с какви методи се извършва разпределение на разноските при частично уважаване на оценяем, на неоценяем иск, както и на комбинация от двете (напр. частично уважен неоценяем, предпоставящ в цялост или отчасти уважаването на оценяем иск)? При присъждане на разноски по оценяем материален интерес не следва ли да се приложи процентното съотношение защитен/отхвърлен иск и към разпределението на разноските?; 2. Кои фактори следва да бъдат преценявани при извършване преценка за редукция по чл. 78, ал. 5 ГПК на размера на разноските в частта - платен адвокатски хонорар?; 3. Обуславя ли необходимостта от изграждане на защита чрез съобразяване и прилагане освен на националните, но и на европейските право и съдебна практика, по-голям обем и труд на защитата, и респективно – по-висока сложност на процеса и защитата, осъществена от адвокат в съдебен спор?; 4. Нарушено ли е съотношението цена на адвокатска защита – сложност на делото, в случай че е присъден адвокатски хонорар в занижен при редукция по чл. 78, ал. 5 ГПК минимален размер за защита, реализирана в условията на фактическа и правна сложност и при недобросъвестни, целящи усложняване фактическата обстановка и заблуждаване на съда процесуални и извънпроцесуални актове и действия на ответника, водещи до необходимост от провеждане на множество съдебни заседания и съдебни експертизи?; 5. Съставляват ли съдебни разноски и следва ли да се присъждат като такива сумите, заплатени (по законова норма или по силата на договор, несъставляващ предмет на делото, чиито условия съдът не е компетентен и не е сезиран от никоя от страните по самия договор да ревизира в същия процес) по реализиране на защита на права пред съд, представляващи „акцесорни“, неизбежни и задължителни за страната съпътстващи разходи (по плащане на съдебните такси, депозити, хонорари, по съдебна кореспонденция и прочие) – напр. разходи за такси банков превод, заплащане на дължими данъци, различни такси и фискове и/или цени за доставка на кореспонденция по поща или с куриер, други „производни на съдебните“ разходи? Съставляват ли и следва ли също да се присъждат платените такива „акцесорни“ разходи по разноски по защита от адвокат при изричното им заявяване в списъка по чл. 80 ГПК при следните обективни кумулативни условия: – нормативно определен като нетен минимален размер на адвокатските възнаграждения, под който адвокатите нямат право да договарят и оказват правна помощ и съдействие и – разрешена свобода на договарянето при липсващи императивни норми на закон или подзаконов нормативен акт, забраняващи договаряне на заплащане на дължими държавни фискове за сметка на страна по договор, която не е титуляр на фискалното задължение? и 6. На какъв принцип и в какво съотношение – идентично или не с този на разпределението на същинските съдебни разноски в съответствие с уважената част от исковата претенция, подлежат на разпределение и присъждане от съда такива „акцесорни“ разходи, „съпътстващи“ същинските съдебни разноски съобразно чл. 78, ал. 1 – 4 ГПК? По тези въпроси допълнителните селективни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се обосновават с т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС; определение № 129 от 14.02.2019 г. по ч.т.д. № 1993/2018 г. на ВКС, II т.о. и решение № 1231 от 26.02.2018 г. по в.гр.д. № 7995/2017 г. на Софийски градски съд, както и с липса на изричен тълкувателен отговор в съдебната практика за обективните нормативни методи и критерии, по които съдилищата да извършват разпределението на разноските. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК против касационната жалба на ищците е постъпил писмен отговор от насрещната страна, чрез процесуалния й пълномощник, в който се излагат съображения, че жалбата е недопустима с оглед цената на иска, а по същество – че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Възражението за пълна недопустимост на касационната жалба на физическите лица е неоснователно, доколкото претендираното от тях вземане произтича от недължимо платени суми по договора за кредит /лихви/ и не се квалифицира като самостоятелен иск. Жалбата в частта за разноските обективира и искане по чл. 248 ГПК, предявено пред некомпетентен съд /ВКС/, поради което следва да бъде разгледано от въззивния съд, след връщането на делото. За да постанови решението си в посочения смисъл, съставът на Софийския градски съд е обсъдил твърденията, доводите и възраженията на страните, събраните по делото доказателства, както и практиката на СЕС, в резултат на което е намерил, че неравноправни и поради това недействителни, съгласно правилата на ЗЗП, са следните клаузи от сключения между страните договор: Чл. 6, ал. 2 - „Погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на 17 погасителна вноска по главница и/или лихвата по кредита КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по своите сметки в БАНКАТА, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на „Юробанк И Еф Джи България“ АД за швейцарски франк към лева/евро, за което КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ с подписването на настоящият договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава БАНКАТА“; Чл. 23, ал. 1: „КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарски франк към български лев/евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“; Чл. 23, ал. 2: „КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал.2 и чл. 21-23 от този договор и е съгласен с настъпването им.“ Основание за този краен извод въззивният съд е извел предимно от задължителната практика на СЕС, като е изложил следното: В Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да проведи дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи и националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора. „Основателно съображение“ по смисъла на горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата. С оглед горното въззивният съд е приел, че оспорената клауза на чл. 23, ал. 1, преценена с оглед естеството, общата структура и останалите клаузи на процесния договор /в т. ч. останалите оспорени от ищеца клаузи, както и чл. 6, ал. 2/, както и на правния и фактически контекст, в който тя се вписва, попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13, а няма само декларативен характер, тъй като основните престации по договора за кредит са свързани с парична сума, която трябва да се определи в уговорената за предоставяне и възстановяване валута. В клаузите на чл. 2, ал. 1 - ал. 4 и чл. 6, ал 2 от договора е посочен механизъм на двойно превалутиране. Валутата на получения от ищеца кредит е евро, като не е посочено каква точно е равностойността във швейцарски франкове на 60 000 евро. Неясната равностойност в швейцарски франкове на 60 000 евро е била преведена по блокирана сметка, открита на името на ищеца /чл. 2, ал. 1 от договора/, но той не е усвоил кредита от тази сметка, а от друга и то в евро, открита на негово име съгласно чл. 2, ал. 4 от договора - по който банката е превела превалутираната служебно сума по кредита по курса си швейцарски франк/евро към деня на отпускане на кредита в евро. От друга страна при внасяне на погасителните вноски във валута, различна от швейцарски франкове, също е договорено служебно превалутиране по кръстосани курсове /в договора е предвидена възможност за погасяване в лева или евро - чл. 6, ал. 2/. Същевременно по отношение на валутните курсове липсва каквото и да било съглашение между страните. Съгласно чл. 6. ал. 2 от договора погасяването на кредита следва да се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, а същевременно е установено въз основа на заключението на констативно-съобразителната част на повторната съдебно-счетоводната експертиза, че курсът на швейцарския франк спрямо евро/лева се е покачил. Поради установеното в чл. 6, ал. 2 от договора задължение за погасяване на кредита на вноски в швейцарски франкове, като същевременно при неосигуряване на дължимата сума за вноските в швейцарски франкове по сметката в швейцарски франкове /която е блокирана/, банката извършва служебно превалутиране на наличните средства в евро по сметките на кредитополучателя, на практика ищецът е погасявал кредита на вноски в швейцарски франкове след превалутирането им от евро. Курсът, по който се е извършвало това превалутиране, е бил определян от банката към деня на съответното плащане и е бил неизвестен за кредитополучателите. Доколкото е установено, че този курс се е покачвал, то за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове кредитополучателят е внасял през исковия период по-голяма сума в евро, респ. правил е по-големи разходи, за да погасява месечните вноски в уговорената валута. В Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-186/16, е прието, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредити финансовите институции трябва да представят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Необходимата за това проверка следва да се извърши от националния съд. Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая на банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. В т. 49 от посоченото решение е прието също, че по отношение на кредитите в чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент, а в т. 50 - че банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят-кредитополучателят не получава доходите си в тази валута. Аналогични съображения са изложени в решение на СЕС по дело С-119/17. С оглед изложеното въззивният съдебен състав е счел, че в случая потребителите /ищци/ са поели съществен риск, без да са били уведомени от банката за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на тяхното задължение, като им позволят включително и да изчислят общите разходи по кредита /последните по принцип подлежат на предварително оповестяване съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ/. Следователно равновесието между правата и задълженията на банката и потребителите е било значително нарушено във вреда на последните, което съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите, които го позволява. Според съда, уговарянето на превалутиране при усвояването и внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от потребителя, че пазарният продукт, който му се предлага - договор за кредит в швейцарски франкове, е по-изгоден. Швейцарският франк е една от основните световни валути, устойчива на глобални сътресения и инфлация, поради което избирайки кредит в тази валута и механизма на превалутирането потребителят, който цели да получи кредит в евро на изгодна цена, остава с убеждението, че по този начин ще му бъдат гарантирани нисък лихвен процент и съответно ниски разходи по кредита. Същевременно банката неслучайно избира да предостави кредит в евро с изискване задълженията да се изплатят в швейцарски франкове, доколкото предвид ресурса и капацитета, с които разполага като професионалист в областта /дългогодишна информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен план на котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания, за да прогнозират мащабите на валутния риск/, има основание и задължение да предполага промяна в тенденциите на валутния пазар, в т. ч., че при криза цената на тази валута ще се покачва, като едновременно с това установява за себе си в договора гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността да понесе евентуални неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк - задължението на банката е на фиксирана стойност в евро и не се влияе от курса на швейцарския франк - чл. 1, ал. 2 от договора, превалутирането е по търговския курс на банката, а не по официален курс или при прилагане на други обективни критерии и нещо повече - установено е правото й на автоматична промяна на годишния лихвен процент при увеличаване на БЛП /зависим от курса на швейцарския франк/, без да е уговорена реципрочна промяна при намаляването му, като въззивният съд е съобразил и това, че сделката с валутен риск по дефиниция е рискова и спекулативна и създава предпоставка за облагодетелстване на търговеца за сметка на потребителя. В разглеждания случай видно от клаузите на процесния договор, за кредитополучателя не е предвидена възможност да се освободи от тежестта на задължението за превалутиране, респ. поемането на валутния риск с равностойна отстъпка. Съдът е отбелязал, че въведената с Директива 93/13 система на защита на потребителя, като по-слаба страна, предполага разширително тълкуване на изискването за прозрачност на договорните клаузи, което означава, че в договора задължително трябва да бъде изложен точният механизъм за конвертиране на чуждестранната валута, посочен в съответната клауза, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, за да може потребителят да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Освен това, с оглед особеностите на метода на конвертиране на чуждестранната валута, следва да бъде определено дали с оглед всички елементи на релевираните факти, включително публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл не само да установи съществуването на разлика, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни книжа между обменния курс продава и обменния курс купува на чуждестранна валута, но и да прецени потенциално значимите икономически последици за него от прилагането на обменния курс продава при изчисляването на погасителните вноски, които той в крайна сметка ще дължи, и следователно общата себестойност на сключения заем/кредит - в посочения смисъл са постановените Решение на СЕС по дело С-26/13 и Решение на СЕС по дело С-96/14. Съдът е продължил с това, че за да постъпи справедливо с клиента си, при положение, че се уговаря превалутиране на поискан кредит във валута, различна от търсената от кредитополучателя, в момент на исторически ниски нива на швейцарския франк и тенденции за устойчиво повишаване на курса му, които ще продължат, банката е следвало да му разясни, че избраният от него кредитен продукт е изгоден не по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над него, поради което кредитирането в тази валута е високо рисково за лице, което получава доходите си в друга валута и че то по необходимост ще понася курсовата разлика от превалутирането. Следвало е също така банката да обяви ясно и прозрачно конкретния размер на кредита в швейцарски франкове. факторите, които определят курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва да заплати кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. Съдът е заключил, че макар разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от процесния договор да е разбираема от формална и граматическа гледна точка, същата не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита, поради курсови разлики, а обективира единствено формалната декларация на кредитополучателя, че е запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към евро/лева и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски по кредита, изразени в евро/лева и съгласието му да понесе риска от колебанията на валутния пазар и всички вреди /включително пропуснати ползи/. Данни за предоставянето на подробна информация на ищците за горепосочените обстоятелства от страна на банката, чиято е била доказателствената тежест, не са ангажирани по делото. С оглед изложеното въззивният съд е намерил, че клаузите за превалутиране, в т. ч. и клаузата на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от процесния договор, с която във вреда на потребителите е прехвърлен валутния риск, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП, поради което се явяват нищожни - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съдържанието на тези клаузи не може да бъде подведено към конкретно описаните фактически състави в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, но изброяването не е изчерпателно и законът позволява на съда да квалифицира като неравноправно договорено всяко съдържание, включено в договор, съставен от една от страните без индивидуално обсъждане, което причинява дисбаланс в правата и задълженията. Настоящият съдебен състав намира че касационно обжалване по искане на „Юробанк България“ АД не следва да се допуска. Въпросите, формулирани от този касатор, от № 1 до № 9, не съответстват на общото изискване за достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Всички те са изцяло казуистични, относими към правилността на конкретни изводи на въззивния съд и обусловени от фактите по конкретното дело. С т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че правният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, но не и правилността на решението, която е предмет не на производството по селектиране, а на това по разглеждане на касационната жалба. Тъй като съдът не е сезиран с надлежен правен въпрос, който да разреши по реда на чл. 290 ГПК, не следва да бъде преценявано дали са налице допълнителните основания за допускане на исканото обжалване, на които касаторът се позовава. Въпрос № 10 е свързан с предходно исково производство между същите страни, в което са били обявени за нищожни като неравноправни други клаузи от същия договор за кредит и се пита дали е създадена сила на пресъдено нещо по отношение действителността на клаузите, предмет на настоящия спор, доколкото съдът е следвало служебно да следи за същата. Въпросът не е разрешен в противоречие с практика на ВКС относно обхвата на силата на пресъдено нещо, нито има основания за развитие на правото в тази насока, съобразно т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъстват допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния – процесуалноправен – въпрос. Решението е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал в пълнота, поради което липсва противоречие със сочената практика на ВКС по този въпрос. Обжалваното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно, съгласно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон /същото е съобразено с разясненията, дадени от СЕС в подобни хипотези/, нито особено груби нарушения на правилата на формалната логика. Касационно обжалване не следва да се допуска и по жалбата на Д. И. Трампелов и Р. Я. Тикова. Формулираните от тези касатори правни въпроси касаят единствено решението на въззивния съд в частта относно разноските. По тях касационният съд може да се произнася само по повод обжалване на определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК се поддържа по отношение произнасянето на въззивния съд по претенцията на ищците за връщане на надплатени лихви в размер на 1 265.72 швейцарски франка, в резултат от едностранното увеличение на лихвения процент от банката за периода от 05.10.2012 г. до 05.12.2016 г. Съдът е приел, че въпросът за нищожността на относимите към спора клаузи като противоречащи на закона - чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, е разрешен със сила на пресъдено нещо по предходен иск между същите страни. Като е съобразил писмените доказателства и експертните заключения в тази връзка, въззивният съд е намерил, че дължимите надплатени лихви за процесния период са в размер на 2 531.20 швейцарски франка, а ответникът преди завеждането на исковата молба на 28.10.2016 г. е възстановил на ищците сумата от 2 531.33 швейцарски франка, поради което претенцията за връщане на 1 265.72 швейцарски франка се явява неоснователна. Настоящият съдебен състав намира, че решението в посочената част не страда от очевидна неправилност като основание за достъп до касация. Доводите на касаторите в тази връзка се покриват с твърденията им за допуснати от съда процесуални нарушения – несъобразяване с направени между страните прихващания, грешки при възприемане на съдържанието на документите и заключенията на вещите лица и пр., които съставляват единствено основания по чл.281 т.1 ГПК. Проверката за наличието им предполага преценка на посочените доказателства, поради което тези оплаквания не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.