Определение № 1718 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 897/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ЕТ “МЕТАЛИК -И. М. - Е. М.“, чрез процесуалния му пълномощник – адв. Ц. Б., срещу въззивното решение № 1364/03.12.2025г., постановено по в.гр.д. № 2677/2025г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, с която е отменено частично решение №1492/02.04.2025 г. по гр. дело № 5835/2022 г. на Пловдивския районен съд, и е признато за установено по иска по чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „ИНДЖОВСТРОЙ” ЕООД сумата от 17 278,32 лева - главница, представляваща неплатена част от фактура № [ЕГН]/26.02.2021г. за изпълнени строително-монтажни работи по договор за СМР от 16.09.2019г., приети с приемателен протокол № 2 от 26.02.2021г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1084/2022г. по описа на РС - Пловдив. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо, незаконосъобразно и неправилно. В жалбата се твърди, че има допуснати противоречия в диспозитива: отменителната част относно присъдената законна и мораторна лихва била идентичена с отхвърлителната в абзац трети. Касаторът изтъква, че обжалваният съдебен акт страда от противоречие между мотивите и диспозитива. Сочи, че Пловдивски окръжен съд не бил спазил задължителните указания, дадени от ВКС в трайната съдебна практика по идентични дела с предмет – намеса в договорните отношения на страните, уредили въпроса с разглеждането на спора само и единствено пред посочен от тях конкретен арбитраж. Твърди, че са присъдени вече платени суми. По изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната му част и отхвърляне на исковите претенции. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ГПК, като не са поставени изрично формулирани въпроси. Касаторът е изложил, че атакуваният съдебен акт е нищожен – произнесен извън правомощията на съда, защото делото не било прекратено първоначално и не било изпратено на компетентния арбитражен съд. Изтъква в изложението, че обжалваното решение страда от „абсолютна неразбираемост“ – волята на съда, изразена в диспозитива, е неясна и не можело да бъде изведена от мотивите, което твърди, че е в противоречие с описаното определение на РС – Пловдив и с решение № 27/22.04.2019г. по к.гр.д. № 1321/2018г. на ВКС, 4 г.о. Касаторът поддържа и че е налице недопустимост на актовете на двете инстанции, тъй като сумата била платена и след датата на плащането - 29.09.2022г., ищецът бил загубил правен интерес от внасяне на всякакви документи по делото, тъй като главното му вземане било погасено, в който смисъл било Тълкувателно решение по т.д. № 1/2027г. / така посочено от касатора/. Ответникът по касационната жалба – „ИНДЖОВСТРОЙ” ЕООД я оспорва по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 10.03.2026г., подаден чрез процесуалния му представител – адв. В.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждането на разноски. Счита, че жалбата е недопустима, тъй като обжалваемият интерес е под 20 000 лв., а спорът е търговски. Сочи, че няма поставени въпроси от касатора в изложението, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. Неоснователни са доводите на ответника по касация, че жалбата се явява процесуално недопустима, с аргумент, че обжалваемият интерес е под 20 000 лв., тъй като макар искът по чл. 422 ГПК да е уважен от въззивния съд за сумата от 17 278,32 лева, той е предявен за 22 000 лв., т.е. с оглед цената на иска, делото не попада под прага по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК за търговски дела. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен на 16.09.2019г. договор, по силата на който ищецът, в качеството му на изпълнител, е следвало да извърши следното: „Изграждане на 5 подобекта в обект: „Строителство и оборудване на нова птицеферма за кокошки - носачки“ съгласно представените от възложителя одобрени работни проекти, като цената на възложените СМР е 454 713,78 лв., без ДДС, а обектът е в [населено място], общ. К., обл. Перник. Окръжният съд е посочил, че е подписан приемателен протокол № 2 от 26.02.2021 г. за установяване на изпълнените видове СМР, с обща стойност на строителство и оборудване в размер на 173 324,55 лв., без ДДС, или 207 989,46 лв. с ДДС, и е издадена фактура № [ЕГН]/26.02.2021г., по която след приспадане на аванс по фактура №4684/03.01.2020г. в размер на 83 333,33 лева, е дължима сумата от 89 991,22 лева, без ДДС, или 107 989,46 лева с ДДС, с посочена дата на данъчно събитие - 26.02.2021г. Въззивният съд е изложил, че по делото не се спори и се установява от приетата по делото счетоводна справка, че сумата от 107 989,46 лв. е заплатена на 28.09.2022 г. от ответника на ищеца. Окръжният съд е приел въз основа на кредитираното заключение на съдебно - счетоводната експертиза, че процесната фактура от 26.02.2021г. е осчетоводена при двете страни по спора, като по данни от счетоводството на ответника фактурата е изцяло платена по банков път, а в счетоводството на ищеца постъпилите плащания са разнесени по следния начин: 35 989,46 лв. - платена главница по фактура № [ЕГН]/26.02.2021г., 4000 лв.- платени адвокатски хонорари, както следва – 600 лв.- хонорар по ч.гр.д. № 1084/2022 г. по описа на ПдРС, сумата от 2600 лв.- хонорар за завеждане на иск по гр.д. № 5835/2022 г. и 800 лв. - хонорар при обжалване на определение за прекратяване, сумата от 17 308,31 лв. - законна лихва върху главницата от 107 989, 46 лв. за периода от 01.03.2021 г. до 28.09.2022 г. и държавна такса в размер на 691, 69 лв. Като задължение в ищцовото дружество след извършените плащания, са отразени следните суми: 1 894,44 лв. - лихви върху главницата в размер на 22 000 лв., начислени за периода от 22.03.2021 г. до 25.01.2022 г.; сумата от 4 816,13 лв. - лихви върху главницата в размер на 22 000 лв., начислени за периода от 26.01.2021 г. до 31.12.2023 г.; 22 000 лева – остатък дължима главница по фактура № [ЕГН]/26.02.2021г. и сумата от 477,88 лв. - държавна такса по гр.д. № 5835/2022г. Въззивният съд подробно е коментирал посоченото от експертизата относно осчетоводяването на двете плащания, които по банкови бордера са с основание „частично по фактура № 5282/26.02.2021 г.“ за превода на 50 000 лв. и „доплащане фактура № 5282/26.02.2021 г.“. Окръжният съд е кредитирал показанията на двамата свидетели - Д. А. М. и Ж. А. Д., които са участвали в изпълнението на процесния обект. Въззивният съд е приел, че по делото се установява сключването на валиден договор за изработка в строителството и изпълнение на уговореното, като по издадената фактура за актувани СМР е извършено плащане. Посочил е, че в т. 3. 3 от договора е уговорен срок за плащане - три дни след подписване на протокола за приемане на извършените СМР и издаване на фактура, поради което е счел, че плащането по фактурата е следвало да се извърши до 01.03.2021 г., а след тази дата ответникът изпада в забава и дължи лихва по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Позовавайки се на т. 1 от ТР № 3/27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2017г., че когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД, съдът е приел, че с извършеното от ответника плащане на сумата от 107 989,46 лв. на 28.09.2022 г. е погасена изцяло натрупаната мораторна лихва, дължима за периода 02.03.2021 г. – 28.09.2022 г. в размер на 17 278,32 лв., начислен върху общия размер на дължимата главница. С останала сума от 90 711,14 лв. /107 989,46лв. - 17 278,32лв./ е погасена частично главницата, като непогасена е останала част от нея в размер на 17 278,32 лв., за която сума предявеният иск по чл. 422 ГПК се явява доказан по основание и размер. Съдът е посочил, че съдебните разноски в исковото и заповедното производство при невлязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, са част от спорния предмет и биха били изискуеми и ликвидни едва след влизане в сила на решението по спора, поради което по отношение на тях е недопустимо да се прилага правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че с извършеното плащане е погасена изцяло натрупана мораторна лихва, дължима за периода 02.03.2021г. - 28.09.2022г., поради което искът с правна квалификация по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е неоснователен и следва да се отхвърли. С така изложените мотиви е постановил акта си. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Доводите на касационния жалбоподател за нищожност на въззивното решение са неоснователни. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда. Съгласно мотивите към Тълкувателно решение № 1/ 10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС нищожно е и съдебно решение, което е постановено не в писмена форма или неподписаното решение. Атакуваният съдебен акт не страда от такъв порок. В практиката, включително и съгласно соченото от касатора решение № 27/22.04.2019г. по к.гр.д. № 1321/2018г. на ВКС, 4 г.о. се приема, че по смисъла на т. 8 ППВС № 1/1985 г. нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. В цитирания съдебен акт се посочва, че е възможно неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК, а когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално - невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. Според сочената практика на ВКС в тези случаи – на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. В случая волята на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е ясно и разбираемо отразена, като решаващите му мотиви са свързани с извършеното плащане и начина на прихващане на изпълнението по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Въззивното решение не е неразбираемо и не е засегнато от пороци, които да налагат да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. По отношение на доводите, че неправилно не е уважено възражението на касатора за наличие на арбитражна клауза, което според него обуславя нищожност на акта, следва да се отбележи, че не е налице соченият порок. Противно оплакванията по депозираната касационна жалба не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим, а още по - малко нищожен, поради разглеждането на спора от съда. Налице е константна практика на съдилищата, включително задължителна по Tълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., в която се приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно спрямо исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В този смисъл са налице множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/21 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и др. В случая липсват данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск, както и за десезиране на съда. По въпроса относно основателността в производството по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, на своевременно направен отвод за неподведомственост на спора по чл. 8, ал. 1, изр. 1 ЗАрб поради уговорена арбитражна клауза, е налице практика на ВКС, обективирана в определение № 585 от 21.07.2011 г. по ч. т. д. № 457/2011 г. на ВКС, I т. о., определение № 938/25.11.2011 г. по ч. т. д. № 874/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 299 от 25.04.2023 г. по ч. т. д. № 273/2023 г. на ВКС, II т. о., определение № 4 от 5.01.2026 г. на ВКС по ч. т. д. № 2218/2025 г., II т. о. и мн.др., в които е прието, че отводът за неподведомственост на спор по иск по чл. 422 ГПК поради уговорена арбитражна клауза е неоснователен. Изяснено е, че материалноправните и процесуалноправните последици от предявяване на иска по чл. 422 ГПК настъпват от подаване на заявлението за снабдяване със заповед за изпълнение, слагащо начало на заповедното производство, поради което и исковата претенция за установяване на съществуването на вземането следва да бъде разгледана по същество от съответния компетентен държавен съд, но не и от арбитраж, тъй като евентуално постановено арбитражно решение би осуетило настъпването на последицата по чл. 416 ГПК - влизане в сила на заповедта за изпълнение. Предявяването на иска по чл. 422 ГПК е процесуално действие, съставляващо част от проведеното заповедно производство. По тези съображения е прието, че положителният установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал.1 ГПК, следва да бъде разгледан единствено от компетентния надлежен съд, но не и от арбитражен съд. В посочените актове на ВКС не се прави разграничение на случаите в зависимост от това дали предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Предвид горното като е разгледал предявения иск по чл. 422 ГПК, независимо от направения отвод за арбитражна клауза, въззивният съд не е постановил недопустимо или нищожно решение, а е действал съобразно горепосочената практика на ВКС. Доводите на касационния жалбоподател, че след датата на плащането по фактурата – 28.09.2022г. ищецът не е имал право да извършва процесуални действия по делото и това обуславяло недопустимост на решението, също не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Плащането на задължението в хода на производството е факт по чл. 235 ГПК, който следва да бъде съобразен от съда, но е по същество на спора и касае основателността на претенцията, а не допустимостта на иска, респ. на произнасянето на съда, тъй като не е свързан с процесуалните предпоставки. Предвид гореизложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, тъй като не се установява вероятност обжалваният акт да е нищожен или да е недопустим. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното тълкувателно решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към касационната жалба. Върховният касационен съд няма правомощията да извежда и формулира въпрос въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за излагане на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в представеното изложение не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК съобразно цитираното тълкувателно решение. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на въззивното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касаторът не обосновава доводите си за очевидна неправилност с конкретни твърдения, а възпроизвежда изложеното в касационната жалба. От мотивите на решението не се установява да е постановено в нарушение на логическите правила, нито да страда от пороци от вида на гореизложените. Оплакванията за нарушение на материалния закон и процесуалните правила, сочени от жалбоподателя, могат да се обсъждат само след евентуално допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Разноски не се следват на касатора, а ответникът е заявил изрично искане за присъждане на разноски, но не е представил доказателства за сторени такива в касационното производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение