Определение № 881 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3935/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 71/28.03.2024 г. по гр.д. № 272/2023 г., с което Апелативен съд – Б., потвърждавайки решение № 443/22.03.2023 г. по гр.д. № 2232/2021 г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлил исковете на С. К. П. и В. К. П. срещу Р. Т. Б. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД да прогласи за нищожен договора по н.а. № 87/22.07.2016 г., с който К. П. П. (наследодател на ищците) е продал на ответника на цена 9 900 лв. един жилищен имот в [населено място]. Решението се обжалва от С. П. и В. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните материалноправни въпроси: 1. Кога липсата на еквивалентност на насрещните престации по договор за покупко-продажба води до нищожност поради противоречие с добрите нрави? и 2. Нищожен ли е поради противоречие с добрите нрави договорът за покупко-продажба, сключен при наличие на пълна нееквивалентност на престациите и при отсъствие на други причини за разместване на имуществените права? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърдят, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Претендират разноските по делото. Ответникът Р. Б., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. От фактическа страна въззивният съд е намерил, че продавач по договора за покупко-продажба по н.а.№ 87/22.07.2016 г. е наследодателят на ищците К. П. (двамата са неговите синове от брак, прекратен с развод), а купувач – ответницата. През 1979 – 1980 г. те са установили съжителство на съпружески начала. От връзката им се е родило дете. Посрещали са разходите на семейството и са се грижили един за друг. Живели са заедно в къщата в [населено място], която К. П. е наследил от своите родители. Ответницата е участвала в нейния ремонт през 1980 г. През 2016 г. двамата са се преместили в жилището й в [населено място]. До смъртта на наследодателя през 2021 г. тя е полагала усилени грижи и го е подпомагала в обслужването, от което се е нуждаел поради влошеното си здравословно състояние. Той е имал тежко сърдечно заболяване, последвано от счупване на таза. Въззивният съд е заключил, че тези дългогодишно установени, възможно най-близки отношения между страните по договора, роденото от връзката им дете, признателността на К. П. за съпричастността на ответницата и полаганите грижи, особено интензивни в последните му години, са обяснението за това, че са уговорили цена на къщата в Н. за сумата 9 900 лв., която е 16 пъти по-ниска от пазарната за подобни имоти. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос обуславя решението, но начинът, по който съдът му е отговорил, не противоречи, а съответства на трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В нея се приема, че договорът е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, когато противоречи с основните морални принципи и ценности, върху които се консолидира обществото и които са в основата на обществения ред. Противоречието трябва да е до степен договорът да ги отрича. Така законът придава значение на неписаните, но общозначими морални правила и свързва порока по чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД с най-тежката гражданско-правна санкция – договор, който ги накърнява, е нищожен (не поражда действие). От друга страна, предвид разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, моралните неписани правила, наред с повелителните норми на закона, съставляват ограничител на свободата на договаряне. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва да се отчита действителната обща воля на страните. В практиката нееквивалентността на престациите са разглежда като неравностойност, която да е сведена до липса на престация. Налага се разбирането, че липсата на еквивалентност е недостатъчна за осъществяване на основанието по чл. 26 ал. 1 пр.3 ЗЗД, а е необходимо да е „явна“, „значителна“. Първоначално в решенията на ВКС тази неравностойност има конкретни цифрови изражения – напр. в решение № 615/15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г, III-то ГО – дванадесет пъти, в решение № 119/22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2010 г. III-то ГО – двадесет и осем пъти. Постепенно се приема, че цифровите изражения не следва да се отчитат механично без съобразяването на други, също релевантни за правоотношението факти. Приема се, че в противен случай би се достигнало до подмяна на волята на страните и би се накърнил принципът за свобода на договаряне (чл. 9 ЗЗД), „защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес“ – решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г., III-то ГО. В решението се приема също, че „само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от съда с оглед техния интерес“. В решение № 156/10.02.2021 г. по гр.д. № 2451/2019 г., III-то ГО се приема, че „накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице винаги когато се накърнява правен принцип като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. При преценка дали една сделка е недействителна поради нарушение на добрите нрави съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорената престация с пазарната стойност на имота, предмет на сделката. Продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Поначало, за да се стигне до заключение дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и не е очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.“ Точно така е приел и въззивният съд, приемайки че не е ограничен само от формалното съдържание на договора по н.а. № 87/22.07.2016 г. за покупко-продажба на къщата в [населено място], а според естеството на сочения порок по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД следва да съобрази дали последиците, съответно крайният резултат от договора са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Намерил е, че в конкретния случай договорът и съпътстващите го други обстоятелства, преценени комплексно, не водят до извода, че се е стигнало до неоправдано разместване на блага, при което продавачът/наследодателят на ищците/сега касатори е търпял значителна загуба, която не е желал и очаквал. Напротив, при уговорената цена, макар и 16 пъти по-ниска от пазарната за подобни имоти, е прехвърлена собствеността на къщата в Н. на жената, с която продавачът към момента на сключването на договора е живял на съпружески начала близо четиридесет години, с която имат дете и на която е бил признателен за полаганите грижи, включително в годините на влошеното му здравословно състояние. Настоящият състав споделя обсъдената практика на Върховния касационен съд, участвал е в нейното утвърждаване и развитие и не съзира основания да я променя. Решенията, на които касаторите се позовават, не и противоречат. По първия въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият повдигнат въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е приемал, че насрещните престации по двустранния договор са напълно нееквивалентни, т.е. че цената на продадения имот е сведена практически до нулева стойност, а е изключил основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради наличието на посочените в решението съпътстващи обстоятелства, които обясняват нееквивалентността. По този въпрос е изключена общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите/на ищците следва да се поставят разноските, извършени от ответника пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговорения и изплатен адвокатски хонорар. Тъй като отговорността за разноските е с деликтен характер, касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД). При тези мотиви, съдът