Определение № 311 от 27.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1965/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Ел. И., против въззивно решение № 94 от 14.03.2024 г. по в.гр.д. № 53/2024 г. на Окръжен съд - Хасково в частта му, с която след отмяна на решение № 189/30.10.2023 г. по гр.д. № 241/2023 г. на Районен съд – Свиленград Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на А. Б., гражданин на Федерация Босна и Херцеговина, разликата над 800 лв. до 4000 лв., представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато обвинение по ДП № 247/2021 г. описа на РУ Свиленград при ОДМВР - Хасково, ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.11.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване е поставен въпросът за прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и за задължението на съда по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. II от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 186/21.12.2017 г. по гр.д. № 1780/2017 г., III г.о. на ВКС. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от А. Б., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат И. И., в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на ищеца на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди във връзка с незаконосъобразно повдигнатото му и поддържано от ответника Прокуратурата на Република България обвинение. Установено е, че ищецът е привлечен като обвиняем на 11.07.2021 г. по ДП № 247/2021 г. по описа на РУ - Свиленград при ОДМВР – Хасково, образувано за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК - за това, че на 10.07.2021 г., на АМ „М.“, при км. 106+500, в посока [населено място], при управление на МПС - автобус марка VDL, с рег. № ....., нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, и причинил по непредпазливост смъртта на неизвестно лице. На ищеца е била взета мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 3 000 лв., както и му е била наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“ и са били временно отнети до приключване на наказателното производство документите му за задгранично пътуване. Установено е, че на 16.09.2021 г. с прокурорско постановление на ищеца е разрешено напускането на пределите на страната за срок от три месеца, считано от тази дата, като за целта са му били върнати и документите за задгранично пътуване. В извършените в досъдебното производство процесуално-следствени действия обвиняемият не е взел участие. От постановление на прокурор при ОП - Хасково от 17.11.2021 г. е установено, че досъдебното производство е прекратено, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се формира извод за извършено от ищеца престъпление, а инцидентът е случайно деяние вследствие на неочакваното и внезапното появяване на пешеходеца на пътното платно, като поведението и скоростта на ищеца са били съобразени с правилата за движение по пътищата. Със същото постановление, влязло в сила на 26.11.2021 г., мярката за неотклонение парична гаранция, взета спрямо ищеца, е отменена, но за мярка за процесуална принуда „Забраната за напускане на пределите на Република България“ не е направено произнасяне, нито са уведомени органите на МВР, че необходимостта от нея е отпаднала. Мярката е отменена на 29.12.2021 г., като на същата дата, на ГКПП „Капитан Андреево“ на основание чл. 65 ЗМВР на ищеца е съставен Протокол за предупреждение, за това, че същият се е явил на ГКПП за излизане от страната, след като му е наложена забрана за напускане на Република България. Въззивният съд е приел, че с описаните противоправни действия Прокуратурата е причинила вреди на ищеца, които попадат в обхвата на ЗОДОВ. Посочил е, че спорът между страните касае размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Установено е, че в продължение на над четири месеца - за времето от 11.07.2021 г. до 17.11.2021 г. - ищецът неоснователно е бил обект на наказателно преследване, което в последствие е прекратено, с обвинение за тежко престъпление, наказуемо с налагане на наказание „лишаване от свобода“ от две до шест години. Съдът е съобразил, че ищецът е търпял допълнителни негативни преживявания, тъй като е чужд гражданин, на който е наложена забрана за напускане на пределите на чужда страна и му е отнет паспорта, което лишава от възможността да пътува до родината си при близките си, да упражнява правото си на труд, да получи подкрепа от познати и роднини, което засилва допълнително отрицателните му преживявания. Направен е извод, че за периода от привличането на ищеца като обвиняем до даването на разрешение да напусне пределите на страната, ищецът е бил принуден да остане против волята си в Република България, да е на разположение на водещите досъдебното производство органи, да заплати наложената му гаранция в размер на 3000 лв., да си осигури подслон без възможност обаче да си осигури прехраната и доходи. Съдът е посочил, че ищецът е претърпял допълнителен стрес и унижение отново във връзка с изпълняваната от него трудова дейност на 29.12.2021 г., когато на ГКПП „Капитан Андреево“ му е бил съставен Протокол за предупреждение с оглед все още действащата забрана да напуска пределите на страната повече от месец след прекратяване на наказателното производство. В заключение с оглед конкретно установените в случая обстоятелства, обществените представи за справедливост и съдебната практика по аналогични случаи, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 4000 лв. Имайки предвид така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатите в изложението въпроси са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства, доводи на страните и обстоятелства около наказателното преследване на ищеца. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението, но фактическа преценка на решаващия съд за размера на обзещетение с оглед посочените критерии е въпрос по съществото на спора, касаещ правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на адвокат И. И. като пълномощник на А. Б., трябва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд