Определение № 119 от 15.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 430/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. П. А., [населено място] срещу решение № 188/07.02.2011г., постановено по гр.д.№ 763/10г. от Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 05.07.2010г. по гр.д.№ 735/07г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска на касатора против В. Д. Т. и Т. Т. Т., [населено място] за признаване за установено, че П. П. А. не им дължи сумата от 65000 щ.д. по договор за заем от 19.04.2000г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответниците не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Касаторът е предявил установителния иск с твърдения, че през месец април 2000г. взел назаем от Т. И. Т. и В. Д. Т. сумата от 80000 щ.д., като за обезпечаване на вземането се издал запис на заповед и се учредила ипотека върху имот, собственост на [фирма], чийто собственик на капитала бил ищеца. Направени били плащания от ищеца на Т. Т. в размер на 65000 щ.д. по издадени разписки. След смъртта на Т. Т. съпругата му В. Т. се снабдила с изпълнителен лист по чл.237, б.”е” ГПК /отм./ за сумата от 80000 щ.д. Въззивният съд е приел, че страни по материалното правоотношение – договора за заем са дружеството [фирма] и В. Т.. Качеството на заемополучател имало дружеството и то, а не неговия управител в лично качество, било активно материалноправно легитимирано по спора за установяване на недължимостта на предадената в заем сума. Изложени са съображения за неоснователност на иска, тъй като искът е предявен от физическото лице – управител на дружеството, както и срещу ответницата Т. Т., която не е правоприемник на заемодателя. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. констатира, че интересът от предявяване на установителния иск за недължимост на паричната сума е изведен от ищеца от снабдяването на ответницата В. Т. с изпълнителен титул, издаден въз основа на запис на заповед. В този смисъл са и твърденията в исковата молба и молбата – уточнение от 04.03.2010г., а именно, че за обезпечаване на вземането на заемодателя по договора за заем ищецът е подписал записа на заповед и е учредена ипотека върху имот, собственост на [фирма]. Въззивният съд е приел, че искът е допустим предвид твърденията на ищеца, че е получил заемната сума, но не е изследвал въпроса за правния интерес от установителния иск. По тези съображения съставът на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС за проверка на допустимостта на обжалваното решение. На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1905 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд