Определение № 3055 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ОП „Транспорт и автоматизирана система за регулиране на уличното движение" - [населено място], представлявано от директора си Г. К., притежаващ юридическа правоспособност, срещу въззивно решение № 204 от 25.02.2026 г., постановено по в. гр. д. № 2368/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

С постановения съдебен акт въззивният съд е потвърдил решение № 3138 от 25.08.2025 г. по гр. д. № 4465/2024 г. на ВРС в частта, в която е осъдено ОП „Транспорт и автоматизирана система за регулиране на уличното движение“, ЕИК 0000934421416, да заплати на Д. Д. Р., сумата от общо 18 000 лв. с равностойност 9 203.25 евро обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки, страдания, дискомфорт, продължителна неработоспособност, невъзможност за пълноценно самообслужване, стрес, безсъние, психична нестабилност и психотравма, пряко свързани с получени от ищцата травматични увреждания на две счупени ребра (11-то и 12-то вляво), контузия на долната част на гърба и таза - всичките вследствие настъпила трудова злополука на 12.12.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на трудовата злополука до окончателното й изплащане, на осн. чл. 200, ал. 1 от КТ.

С посоченото въззивно решение съдът е потвърдил, а в друга част - отменил първоинстанционното решение по отношение на претендираните от ищцата имуществени вреди по отделни пера, подробно посочени в него.

С касационната жалба въззивното решение се обжалва като неправилно, незаконосъобразно и необосновано в следните му части: в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000 лв., с равностойност 9 203.25 евро, и в частта, в която е присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 222,94 лв., с равностойност 113.99 евро, ведно със законната лихва, считано от датите на извършване на разходите, както и в частта за разноските.

Излагат се съображения, че обезщетението за неимуществени вреди е завишено като са репарирани и вреди, които не са в пряка причинна връзка с настъпилата трудова злополука. Подробно са изложени и съображения кои закупени от ищцата лекарства не следва да бъдат включени като стойност в обезщетението за имуществени вреди.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да приеме наличие на продължаващи и хронични физически болки при положение, че е възприел съдебно-медицинска експертиза, установяваща възстановяване от травматичните увреждания, и да обоснове този извод със свидетелски показания?

2. Допустимо ли е при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът да не извърши ясно разграничение между временните физически увреждания и психичните последици и да не мотивира конкретно тяхното значение за крайния размер на обезщетението?

3. Допустимо ли е да се присъдят имуществени вреди за медикаменти при липса на доказана пряка причинно-следствена връзка за всеки от тях, включително при наличие на множество медикаменти със сходно действие, такива без връзка с травмата и такива със съпътстващ характер?

Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона. Наред с това твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е достигнал до вътрешно противоречиви изводи и е възложил разходи без доказана причинна връзка, както и е определил обезщетение без необходимата индивидуализация на вредите.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ищцата Д. Д. Р., действаща чрез своя процесуален представител адвокат Г. В., със становище за нейната неоснователност.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Настоящата касационна инстанция приема, че касационната жалба е частично недопустима. Въззивното решение в частта, в която въззивният съд се е произнесъл за претендираното от ищцата обезщетение за имуществени вреди, е необжалваемо пред ВКС, тъй като цената на иска е под законоустановения праг от 5 000 лева (респ. тяхната равностойност в евро). Ищцата е предявила иск за сумата от 858.76 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие от настъпила трудова злополука на 12.12.2023 г. като част от претенцията й в размер на 222.94 лв. с равностойност 113.99 евро е уважена и се оспорва от касатора. Касационната жалба не следва да се разглежда в тази й част по отношение на този иск, а настоящото касационно производство следва да се прекрати частично по нея.

В останалата й част касационната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е констатирал, че ищцата е била в Т. с ответното дружество, заемала е длъжността „контрольор по редовност на пътниците“ с месторабота ОП Т.-В. на пълно работно време; че основните й задължения са включвали упражняване на контрол за редовност на пътниците в автобусните линии на градски транспорт [населено място]; че не се спори, видно от приетото разпореждане № 5104-03-253/29.12.2023 г. на ТП на НОИ - [населено място], че злополуката на 12.12.2022 г. с лицето Д. Р., е трудова по смисъла на КТ и КСО; настъпила е в работно време и при изпълнение на трудовите й задължения докато проверявала билетите и картите на пътниците в автобус от градския транспорт, когато е претърпяла произшествие и в резултат на него е получила контузия на гърба и таза, довела до временна неработоспособност.

Установено е, че на 12.12.2022 г. около 19 часа в [населено място], на [улица]преди спирка „С.“ в посока х-л „Ч. м.“ по линия на автобус № 9, ищцата е проверявала билетите и картите на пътниците в автобус; същата е била с гръб спрямо посоката на движението на автобуса и се е държала с лявата ръка за кръглата арматура за захващане на пътниците като в този момент водачът на превозното средство за масов транспорт е натиснал рязко спирачките му, в резултат на което ищцата е „политнала“ назад по посока на движение, ударила се в ръба на седалките на автобуса и е получила травми, заради които е била в отпуск поради временна неработоспособност за близо четири месеца - от 12.12.2023 г. до м. 04.2024г. включително.

Въззивният съд е кредитирал приетата СМЕ, от която се установява, че в резултат от настъпилата трудова злополука ищцата е претърпяла: счупване на 11-то и 12-то леви ребра, обусловило трайно затруднение движенията на снагата за повече от 30 дни; контузия на долната част на гърба и таза, обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота; счупените ребра са причинили много силна болка на пострадалата като най-рано около 25-тия ден след произшествието са станали поносими, макар и продължаващи; поне един месец Д. Р. е изпитвала и сериозни затруднения в движението поради счупените ребра.

Въззивният съд е посочил, че според вещото лице възстановяването от такава травма отнема обичайно около 2-3 месеца, приблизително колкото и в случая; не се предвижда конкретна интервенция при подобно увреждане на ребра; контузията на долната част на гърба и таза също е в пряка връзка със злополуката; не е във връзка с произшествието последващо откритата фактура на Т. прешлен и следователно лечението на последната; високото кръвно налягане не е вследствие самите травми; посттравматичното стресово разстройство, с което е била диагностицирана ищцата, също е в пряка връзка с инцидента с нея по време на работа; към момента ищцата е възстановена от физическите травми, причинени й от трудовата злополука.

Въззивният съд е обсъдил и приетата по делото комплексна съдебно- психологическа експертиза, от която се установява, че в резултат на трудовата злополука ищцата е претърпяла „посттравматично стресово разстройство“, което е продължило през годините, като и към момента се диагностицират клинични симптоми на това й състояние; при ищцата се констатират трайно нарушен сън, разстройство в адаптацията, повишена тревожност, тревожни мисли, изразена невротичност, намалена гъвкавост към условията, загуба на удоволствие от извършването на ежедневните дейности, повишена депресивност, засилена интровертност, по-ниска емоционална стабилност, по-висока раздразнителност; за нея случилото се по време на работа е било и продължава да бъде психотравма, променила значимо общото й психологично състояние и занижило качеството й на живот; пострадалата е посещавала психиатър и е приемала и предписани от него лекарства („золофт“ и „деанксит“); че лечението на посттравматичното стресово разстройство може да отнеме от три до пет години, а понякога остава и за цял живот.

Отразени са показанията на св. Н. Г. – партньор на ищцата и св. Т. Р. – нейна майка, че в деня след произшествието ищцата не можела да говори от стрес и била схваната; че след инцидента тя била в тежко състояние, почти не спяла през нощта, не можела да си намери място от болка, оставала сама само в тоалетната и банята, не можела да приготви нищо за празниците в семейството; един месец след произшествието станало ясно, че ищцата имала две счупени ребра; че в момента е по-добре, но при студ или лошо време болките й се връщат; неврохирург й обяснил, че няма да се възстанови напълно; много се променила, затворила се и преживяла злополуката, а допреди инцидента била ведра, усмихната, активна и само с ниско кръвно.

Посочени са показанията на св. Л. Б. - ръководител на звено „Контрол пътници“ в ОП „Т.“ - [населено място], че контрольорите периодично биват инструктирани за безопасност на труда, а ежедневният им „инструктаж“ за това включва напомняне да внимават при качване и слизане от превозните средства; да пресичат улиците на обозначените места и където има подлез; да внимават за заледени участъци; да ползват работно облекло; при проверка на пътници да се държат с едната ръка за дръжките и „тръбите“ в автобусите.

Съдът е приел, че от показанията на св. Т. Т. - водач на автобуса по време на инцидента на 12.12.2023 г. се установява, че до автобуса „изскочила“ кола и шофьорът „набил“ рязко спирачките и от това ищцата като контрольор в автобуса залитнала и паднала.

От всичко изложено, според въззивния съд, следва, че така описаният механизъм на трудовата злополука е установен по делото като основният спор пред въззивната инстанция е относно обема на вредите (имуществени и неимуществени), които са в пряка причинна връзка със злополуката, и относно размера на дължимото обезщетение за тях.

Съдът е отбелязал, че претърпените по вид, обем, характер и продължителност физиологични увреждания и болезнени изживявания са установени и описани в приетата и неоспорена СМЕ; че счупените ребра са причинили много силна болка на пострадалата и са продължаващи; поне един месец ищцата е изпитвала и сериозни затруднения в движението; налице са остатъчни болки в ребрата на ищцата при лошо време; че преживяната злополука е имала сериозно отражение и върху психиката на ищцата и е довела до „посттравматично стресово разстройство“, непреодоляно и досега; констатирани са при нея и към момента на обследването трайно нарушен сън, разстройство в адаптацията, повишена тревожност, тревожни мисли, изразена невротичност; променила се много, затворила се и като цяло преживяла злополуката много тежко.

Така установените по вид, характер и обем физически болки и страдания, както и негативни емоционални преживявания, в своята съвкупност обуславят като справедлив, според въззивният съдебен състав, размер на обезщетението от 18 000 лв. съобразно посочените по-горе критерии, в това число и очевидното оскъпяване на живота; водещи показатели в тази връзка са двете счупени ребра, които са причинили постоянни много силни болки около един месец и силно затруднено движение и самообслужване с нужда от чужда помощ в рамките на около три месеца по отношение на доказано активен и още в работоспособна възраст (към инцидента) човек с отговорности към семейство и внук; диагностицирана е сериозна психотравма с поредица непреодоляни и досега нервно-вегетативни проявления, продължаващи повече от две години и понастоящем, без ясна прогноза кога и доколко ще бъдат преодолени.

С оглед съвпадане на извадите на двете инстанции по отношение на така предявения иск за неимуществени вреди Варненският окръжен съд е потвърдил обжалваното пред него решение в тази му част.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

Първият от поставените в изложението на касатора въпрос представлява фактическо оплакване, облечено в правна форма, а не формулиран правен въпрос съобразно изискванията на процесуалния закон и задължителната съдебна практика.

Отговорът на този въпрос е изцяло взависимост от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Проверката на фактите по спора, в т. ч. и дали доказателствата в тази насока са достатъчни относно пълното доказване, е недопустимо да се извърши в производството по чл. 288 ГПК, тъй като касае обосноваността на решението. Въпросът е израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и представлява основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Отсъствието на обща предпоставка за селекция по този въпрос изключва преценката дали по него е налице специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като липсва и обосновка по тази допълнителна предпоставка.

Вторият въпрос е поставен в контекста на това какви обстоятелства следва съдът да съобрази с оглед прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, поради което се обосновава общото основание за допускане на въззивното решение на касационен контрол съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Що се отнася до наличието на специалния критерий, следва да се посочи, че по този въпрос е налице устойчива и многобройна съдебна практика, включително и задължителна такава, която е съобразена от въззивния съд. Въззивният съд е съобразил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр.

Ясно са разграничени физическите увреждания от психическата травма, претърпяна от ищцата вследствие на трудовата злополука и доколкото обезщетението се определя глобално за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, подходът на съда е съобразен с правните разрешения, съдържащи се в ППВС № 4 от 23. 12. 1968 г. и множество доразвили постановките на ППВС № 4/1968г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС (решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на IV г.о., решение № 376/21. 10. 2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV г.о., решение № 832/10. 12. 2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV г.о., решение №449/16. 05. 2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV г.о., решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ІV г.о., решение № 263 от 21. 03. 2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ІV г.о., решение № 70/29. 03. 2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV г.о., решение № 251/21.12.2015г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІІІ г.о. и др.).

Наличието на константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, изключва соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и възможността за допускане на обжалваното въззивно решение на касационен контрол.

Третият въпрос касае уважения иск за имуществени вреди, който не е включен в предмета на касационното производство - решението в тази му част не подлежи на касационно обжалване, поради което въпросът не подлежи на обсъждане от настоящата инстанция Все пак, за пълнота на изложението, следва да се отбележи, че и този въпрос, подобно на първия въпрос от изложението на касатора, е въпрос по фактите, а не по правото и изразява несъгласието на касатора с изводите на съда.

В касационната жалба като основание за допускане на решението на касационно обжалване е налице позоваване на основанието, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложените съображения достъп до касация следва да бъде отказан. На ответната по касация страна следва да се присъдят направените в касационното производство разноски в размер на 1 300 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение