Определение № 686 от 16.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2294/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Г. М. П., приподписана от адвокат С. М., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №2758/13.10.2022г. по в.г.д.№5688/2022г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение, а в условие на евентуалност за неговата неправилност. Насрещната страна А. Г. И. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Ж. В. и адвокат Б. Ц., оспорва жалбата. Твърди, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, предвид сочената от касатора наемна месечна цена от 200лв. и разпоредбата на чл.69, ал.1, т.5 от ГПК. В условие на евентуалност излага, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Предмет на производството е иск за връщане на наетата вещ по прекратен договор за наем, поради което и съгласно задължителните разяснения дадени в т.20 от Тълкувателно решение № 2/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 5 от ГПК. В конкретния случай ищцата е посочила, че уговорения месечен наем за процесния недвижим имот е 650лв., поради което цената на иска възлиза на 7800лв., в какъвто размер е определена и от първостепенния съд. Същата е над предвидения в чл.280, ал.1, т.3 ГПК имуществен праг за касационно обжалване от 5000лв. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, с което касаторът Г. М. П. е осъдена да предаде на А. Г. И. държането на недвижим имот, представляващ апартамент №13, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] по силата на договор за наем от 01.01.2020г. За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че на 01.01.2020 год. между страните бил сключен договор за наем на процесния недвижим имот за срок от 1 година. В същия било договорено трансформирането му в безсрочен, ако след изтичане на уговорения срок, ползването на имота продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя. Със договора наемателят се задължил да заплаща месечна наемна цена в размер на 650 лв., не по-късно от 30-то число на месеца – в брой или по банков път. Поел и задължение за заплащане на режийните сметки за имота за електричество, поддръжка на общите части, отопление и др. в определените от доставчиците срокове – чл. 5.2. Страните договорили и основанията за прекратяване на договора /VІІ от него/, както следва: 1/ с изтичане на срока; 2/ по взаимно съгласие изразено в писмена форма; 3/ с едномесечно предизвестие от една от страните; 4/ по желание на всяка от страните, ако е налице нарушение на задълженията на другата страна, съгласно договора и 5/ при просрочване на плащането на един месечен наем или дължими режийни разноски с повече от 15 дни от установения с договора срок. В този случай, след писмено предизвестие от наемодателя, наемателят бил длъжен да опразни имота до края на месеца, като заплати дължимия за месеца наем и сметки. Въззивният съд приел за безспорно и обстоятелството, че процесният имот е бил предоставен за ползване на ответницата. Посочил, че основните спорни въпроси са свързани с размера на уговорената и дължима месечна наемна цена и прекратяването на договора. Съдът констатирал, че по делото били представени два договора за наем, сключени на една и съща дата и подписани от двете страни, авторството на които не било оспорено в производството. Същите се различавали единствено относно клаузата за размера на уговорения месечен наем: в договора на л. 12-13 от първоинстанционното дело, същият бил посочен в размер на 200лв., а в договора на л. 14-15 – в размер на 650 лв. Изложил, че липсата на съответствие в изявленията на страните по делото може евентуално да определи една сделка като симулативна. В този случай всяка страна носи тежестта да я докаже, чрез т.нар. начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК или чрез „обратен документ“. В конкретния случай, с оглед установеното обстоятелство, че след възникване на наемното правоотношение, в периода от м.февруари 2020 год. до м.април 2021 год., ответницата заплащала в брой или по банков път, наемни вноски в размер от по 650 лв., при изрично посочено основание за плащането в съставените разписки и вноски бележки, приети от наемодателката, съдът направил извод за съществуването на действителната обща воля на страните наемът да бъде определен в посочения размер. Приел, че извънсъдебните признания на ответницата за размера на нейното парично задължение и погасяването му, се подкрепят и от останалите доказателства по делото, в т.ч. годишната данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ на ищцата/наемодател. С оглед на изложеното съдът направил извод, че месечна наемна цена по процесния договор била уговорена в размер от 650 лв. По въпроса за прекратяване на договора за наем съдът посочил, че по делото е установено неизпълнение от страна на ответника/наемател на задължението за заплащане на дължимата наемна вноска за месец май 2021г., поради което за наемодателя се е породило правото за прекратяване на договора по реда на чл.7.2.5. Характер на предвиденото в договора предизвестие имала изпратената до наемателката нотариалната покана, с връчването на която е настъпил ефектът на развалянето. За пълнота на изложението съдът посочил, че възникналото между страните като срочно наемно правоотношение /за една година, считано от 01.01.2020г./, било трансформирано в безсрочно, предвид установеното ползване на имота със знанието и без противопоставянето на наемодателя. В този случай, съдът отбелязал, че всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано – чл.7.2.3 /чл. 238 ЗЗД/. От момента на получаване на нотариалната покана на ищцата /25.06.2021г./, ответницата била уведомена за отказа на наемодателя от договора, от която дата е изтекъл и едномесечният срок по чл. 238 от ЗЗД. Предвид изложеното, въззивният съд приел, че действието на наемния договор, сключен между страните, било преустановено и за наемателя е възникнало задължение за връщане на наетата вещ – чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Това задължение означавало не само опразване и/или изоставяне на вещта, а фактическо предаване на веща на наемодателя, каквото в случая не е установено по делото. Изложеното, обосновало извода за основателност на предявения иск за връщане на наетата вещ. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по следните правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ С какви доказателствени средства може да бъде доказвана абсолютна симулация и може ли това да стане с косвени доказателства? и 2/Неплащането на една единствена месечна вноска по безсрочен договор за наем достатъчно основание ли е за прекратяване на този договор или следва изпълнението да е за по-дълъг период? Тези въпроси са неотносими към предмета на спора и произнасянето на въззивния съд. В хода на производството не са били въведени възражения относно клаузите на договора касаещи основанията за прекратяването му, поради което съдът не се е произнасял по тях. Не се е произнасял и по въпроса дали с косвени доказателства може да бъде установена симулацията в наемната цена по процесния договор. При постановяване на обжалваното решение и формиране на извода за размера на уговорената между страните наемна цена, въззивният съдът се е позовал на събраните по делото доказателства – издадени и подписани от ответницата разписки и платени нареждания за плащане на наема за процесния недвижим имот, при изрично посочено от същата основание /наем за съответния месец от наемния период на договора/. Съдът е преценил тези изявления в съвкупност с останалите събрани в хода на производството доказателства и подадената от ищцата, като наемодател, декларация по чл.50 от ЗДДФЛ, в която същата посочила идентичен размер на получения от нея наем по процесния договор. В допълнение следва да бъде посочено, че е налице трайно установена съдебна практика, според която пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само при косвени доказателства, когато те са несъмнено установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт. Прието е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на пряко, така и на косвено доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК, което е сторил и въззивният съд. По въпроса за допустимите доказателствени средства за опровергаване съдържанието на писмен документ от страна, която го е подписала също е налице формирана съдебна практика, част от която е решение № 148/22.10.2020 г. по гр. д. № 489/2020 г. на ІV г. о. Установената съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, а въззивното решение е постановено в съответствие със същата. От друга страна, в изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението на обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването, за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване, а необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице както общата, така и специалната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата Г. М. П. следва бъде осъдена да заплати на адвокат Б. Р. Ц. сумата от 1200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана от него безплатна адвокатска помощ в производството пред Върховен касационен съд, определено съгласно по реда на чл. 7, ал.2, т. 2 вр. чл. 9, ал. 3 Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение