Определение № 121 от 19.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2024 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „А и М Финанс„ ООД / с предходно наименование „Л. Кредит„ООД против определение № 2633/10.11.2023 г. по ч.гр.д.№ 948/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 10492/15.09.2023 г. по гр.д.№ 9957/2022 г. на Районен съд – Пловдив. С потвърденото определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя, подадена по реда на чл. 248 ГПК, да се измени постановеното първоинстанционно решение № 3305/14.07.2023 г., в частта по разпределяне отговорността за разноски, като присъденото в нейна тежест адвокатско възнаграждение, в полза на процесуалния представител на ищцата Е. А. В. – адв. Д. Б., бъде намалено на 2 490,86 лева / вместо присъдените 5 092,56 лева / – за осъществена защита по главните искове / уважени изцяло / и 898,78 лева / вместо присъдените 1 759,74 лева / за осъществявана защита срещу предявените от ответника насрещни искове / частично отхвърлени /, к а к т о и като се измени размера на дължими на ответника разноски, поради частично уважаване на насрещните искове от 151,16 лева - на 400 лева, за процесуално представителство от адвокат и пропорционални на уважената част от насрещните искове платени държавна такса и депозит за експертиза. В частта, в която е потвърдено оставянето без уважение на молбата досежно размера на дължимите на ответника разноски, настоящата частна касационна жалба не съдържа доводи за неправилност. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение в останалата му част, като намира, че неправилно съдът е присъдил възнаграждение за цялостно процесуално представителство на Е. В., като осъществявано от адв. Б. по делото, независимо че на основание договора за правна помощ със същия / при първоначално сключен договор за правна помощ с Адвокатско дружество „Г.„, чието упълномощаване последващо е оттеглено / адв. Б. единствено е взел участие в последните две открити съдебни заседания. Счита, че и двата договора за правна помощ са действали, в различни периоди от развитието на производството и въпреки оттегленото упълномощаване на Адвокатското дружество, но без изрично прекратяване на сключения договор за правна помощ, на същото се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение. Според жалбоподателя, размера на дължимото на адв. Б. възнаграждение следва да бъде определен единствено за участието му в тези две съдебни заседания. Страната счита, че мотивите на въззивния съд противоречат на чл. 26 ал. 2 и чл. 36 ал. 1 от Закона за адвокатурата, съгласно които и до оттегляне на упълномощаването му, Адвокатско дружество „Г.“ има право на възнаграждението, уговорено при условията на чл. 38 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 ЗАдв.. Неправилно, следователно, съдът е присъдил на адв. Б. и полагащото се на Адвокатското дружество възнаграждение, при това определяйки го съобразно редакцията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /насетне в текста на определението сочена като Наредбата/ към датата на договора за правна помощ сключен с адв. Б., която редакция следва да е приложима само за възнаграждението на същия за процесуално представителство в последните две заседания. Позовава се и на чл. 5 от сключения между ищцата и Адвокатско дружество „Г.„ договор за правна помощ от 21.09.2021г.. Намира, че последователно в практиката си, по определяне на възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв, Върховен касационен съд не го обвързва с договора за правна помощ / ч.т.д. № 900/2023 г. и ч.т.д.№ 997/2021г. на І т.о. на ВКС/, ерго – не следва определянето му да се обвързва с датата на договора за правна помощ. Релевантна, според страната е редакцията на Наредбата към датата на образуване на делото пред Районен съд – Пловдив / в който смисъл се позовава на преждепосочената съдебна практика /. В противоречие с предходен свой довод, жалбоподателят твърди, че доколкото именно адв. Б. е бил упълномощеният от Адвокатско дружество „Г.„ процесуален представител на ищцата по конкретното дело, след оттегляне упълномощаването на дружеството не е било необходимо сключването на нов договор за правна помощ и ново упълномощаване на адв. Б., тъй като вече издаденото пълномощно има действие до приключване на делото във всички инстанции. Явно с оглед това си паралелно твърдение – достатъчно за лично осъществяване от адв. Б. на процесуално представителство на ищцата / а не от името на Адвокатското дружество / за цялото съдебно производство, жалбоподателят поддържа приложима редакция на Наредбата към датата на образуването му. Не е посочено в какво съотношение е същото с твърдението, че на адв. Б. се дължи възнаграждение за осъществявано процесуално представителство само за две съдебни заседания и съобразно редакция на Наредбата към датата на сключения лично от него рамков договор за правна помощ. Ответната страна - Е. В. – оспорва подадената частна жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Поддържа, че размера на възнаграждението, присъдимо по реда на чл. 38 ал. 2 ЗАдв., се определя към момента на устните състезания по делото, към който момент, в настоящия случай, ищцата е представлявана въз основа договора за правна помощ с адв. Б. от 14.12.2022 г. и към които два момента е действала редакцията на Наредбата съобразно изменение обн. ДВ бр.88 от 04.11.2022 г.,приложена от съда. Сочи, че с оттегляне упълномощаването на Адвокатското дружество следва да се счита оттеглено и упълномощаването / по преупълномощаване от същото / на адв. Б., в качеството му на член на Адвокатското дружество. Излага съображения за неоснователност на аргументите на касатора. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За процесуално представителство по предявените срещу „ Л. Кредит „ ООД, с настоящо наименование „ А и М Финанс „ ООД, искове ищцата Е. В. е сключила рамков договор за правна помощ / неограничен до възлагане правната защита по конкретното дело / с Адвокатско дружество „Г.„, на 21.09.2021 г.. Дружеството, чрез Управителя си - адв. С. Г. - е преупълномощило за осъществяване на защитата на страната адвокати С. Г., К. К. и Д. Б.. Всички действия по процесуално представителство на ищцата по делото – както по нейните, така и по предявените насрещни искове – са осъществявани от адв. Д. Б.. С молба от 16.12.2022г. Е. В. е уведомила съда за оттегляне пълномощията, дадени на Адвокатското дружество и е представила сключен с адв. Д. Б. рамков договор за правна помощ от 14.12.2022 г. / отново неограничен до правна защита по конкретното дело /, както и пълномощно за същия / също общо /. В чл. 5 от всеки от двата рамкови договора е предвидено, че възложителят ще бъде представляван при условията на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв., като материално затруднено лице, респ. дължимото възнаграждение за конкретното процесуално представителство е следвало да се определи съгласно чл. 38 ал. 2 от ЗАдв., с присъждането му на процесуалния представител на страната. С първоинстанционното решение, с което са уважени изцяло главните искове на ищцата и частично насрещните искове на ответника, съдът е присъдил дължимо от ответника на адв. Д. Б. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото, определено по размер, съгласно редакцията на Наредбата към ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., съответно - по чл. 7 ал. 2 т. 3 от същата, и с присъждане на допълнително възнаграждение от 300 лева, на основание чл. 7 ал. 9 – поради явяване в повече от две съдебни заседания. Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ответника, на основание чл. 248 ГПК, за изменение на решението, в частта му с характер на определение по отговорността за разноските, със съдържанието, възпроизведено по-горе. Въззивният съд е потвърдил определението, като е приел, че с оттегляне упълномощаването на Адвокатското дружество нему не се дължат разноски за осъществено процесуално представителство по делото, а и да му се дължат, като уговорено при условията на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв., самото то следва да ги е претендирало за заплащане, но такава претенция няма. Приел е, че след като представителството се осъществява от един адвокат и същият претендира разноски по реда на чл. 38 ал. 2 ЗАдв., то съдът е длъжен да му ги присъди в пълен размер, а не да ги поделя, при това с пълномощник, който не претендира такива. Съдът е счел за приложима „новата редакция“ на Наредбата, очевидно визирайки последната – обн. ДВ бр.22 от 04.11.2022 г., както и основателно присъдено възнаграждение по чл. 7 ал. 9 от Наредбата. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът, възпроизвеждайки аргументите си от частната жалба, поддържа основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК - „очевидна неправилност „. В евентуалност формулира следните въпроси, първият от които конкретизиран от състава, поради ненужна обстоятелственост: 1/ При два последователно сключени от страната договора за правна помощ при условията на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв., по всеки от които е осъществявано процесуално представителство от упълномощените, но в хода на производството първото по ред упълномощаване е оттеглено, а второто упълномощаване следва оттеглянето, как следва да се определи възнаграждението по чл. 38 ал. 2 ЗАдв. – съобразно извършените процесуални действия от всеки от пълномощниците, съгласно чл. 26 ал. 2 и чл. 36 ал. 1 от ЗАдв. или следва да се присъди общо адвокатско възнаграждение на втория, включващо и възнаграждението за труда, положен от първия ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, като жалбоподателят счита за подлежащи на тълкуване, в отговор на същия, разпоредбите на чл. 38 ал. 2 вр. с чл. 26 ал. 2 и чл. 36 ал. 1 от Закона за адвокатурата; 2/ С оттегляне на адвокатското пълномощно, счита ли се оттеглен и договора за правна помощ ?; 3/ С оттегляне пълномощията заличава ли се с обратна сила извършеното до момента и поетото от доверителя задължение за изплащане на възнаграждение ?; 4/ При оттегляне на адвокатско пълномощно/договор за правна помощ, с които е уговорено предоставянето на безплатна адвокатска помощ, дължи ли се възнаграждение за положения труд до датата на оттегляне на пълномощията, съгласно чл. 26 ал. 2 и чл. 36 ал. 1 от ЗАдв. ? - въпросите се обосновават в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с приетото в решение по гр.д. № 5351/2007 г. на І г.о. на ВКС; 5/ Към кой момент се определя меродавният нормативен акт, уреждащ минималните размери на адвокатското възнаграждение, при присъждане на разноски от съда, по реда на чл. 38 ал. 2 ЗАдв. ? – въпросът се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с приетото в определения по ч.т.д.№ 900/2023 г. на І т.о., гр.д.№ 4387/2022 г. и гр.д. № 50235/2016 г. на ІV г.о., решение по т.д.№ 2530/2021г. на І т.о. на ВКС; 6/ Договорът за правна помощ, с който се уговаря предоставяне на безплатна правна помощ между клиент и адвокат, от значение ли е за определяне размера на възнаграждението по реда на чл. 38 ал. 2 ЗАдв. и чл. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с приетото в определение по ч.т.д.№ 900/2023 г. на І т.о. на ВКС. В евентуалност, по всички въпроси от 2 до 6 вкл., се посочва и допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Първият от въпросите само частично съответства на фактологията на осъщественото процесуално представителство, доколкото същото, по всеки от двата договора за правна помощ, обективно е осъществявано от едно и също лице – адв. Б. / а не от различни лица /, макар първоначално като преупълномощен от Адвокатското дружество за представителство по конкретното дело, на което дружество е било възложено осъществяването на всякаква правна помощ, а по втория - при изрично възложено директно нему процесуално представителство по всякакви дела, заведени от или срещу ищцата. Дори да се приеме изцяло съобразен с фактологията на спора по разноските, въпросът не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното определение. В същото съдът изхожда от обстоятелството, че към приключване на устните състезания е налице един единствен, лично упълномощен от ищцата по реда на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв. процесуален представител, който единствено претендира възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Същото се определя по реда на чл. 38 ал. 2 ЗАдв, съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но нито тя, нито ГПК съдържат разпоредби за определянето му, пропорционално на извършените от този пълномощник процесуални действия, спрямо действия, осъществени от предходен пълномощник, чието упълномощаване е оттеглено / дори да се ирелевира обстоятелството, че същият е представлявал ищцата и по конкретно възлагане от Адвокатското дружество /. Съображенията на съда вероятно се основават и на чл. 78 ал. 1 ГПК, според която разпоредба, независимо от колко адвоката се осъществява защитата на страната, по делото се възмездяват разноските за един. Дори да се приеме обоснован общия, не е удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, в съответствие със задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посочените от жалбоподателя норми на чл. 26 ал. 2 ЗАдв и чл. 36 ал. 1 ЗАдв не са неясни, нито непълни или противоречиви и по начало са относими към уредбата на вътрешните отношения между доверител и довереник, т.е. към правоотношението между ищцата и Адвокатско дружество „Г.„, което не е предмет на атакуваното произнасяне. Тълкуването им няма отношение към същото, респ. не би обосновало само по себе си промяна на правния резултат. По идентични съображения са напълно чужди на решаващите мотиви на въззивния акт втори, трети и четвърти въпроси: съдът не е давал отговор, дали за осъществяваното процесуално представителство по възлагане на Адвокатско дружество „Г.“,съответно преупълномощило адв. Б., ищцата дължи на същото възнаграждение за осъществяваната защита, до оттегляне на упълномощаването, нито е приемал, че с оттеглянето, с обратна сила, се заличават последиците на така извършените процесуални действия на адв.Б., но като представляващ ищцата от името на Адвокатско дружество „ Г. „. Както се посочи в пар. първи от настоящото определение, жалбоподателят формулира два паралелни довода, без да е посочил съотношение помежду им. По поредност в изложението, първи е довода, че на адв. Б. се дължи възнаграждение за процесуално представителство само за две съдебни заседания и съобразно редакция на Наредбата към сключване на договора за правна помощ между него и ищцата. Последващ е довода, че предвид упълномощаването му изначално по делото / от Адвокатско дружество „Г.„, в резултат на възложена от ищцата на дружеството правна защита /, възнаграждението се определя съобразно редакция на Наредбата към датата на образуване на производството. Доколкото правният въпрос следва да кореспондира с решаващите мотиви на атакувания акт, а те изхождат от възприета представителна власт на адв. Б. по силата на сключения от него рамков договор за правна помощ и упълномощаването му лично от ищцата, петият въпрос не кореспондира с решаващ мотив на въззивното определение, тъй като жалбоподателят обосновава приложимост на редакция на Наредбата към образуването на делото, визирайки упълномощаването на адв.Б. от Адвокатско дружество „Г.“,в изпълнение възложена на дружеството правна защита. Дори да се приеме удовлетворен общия, не се явява удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Определение по гр.д.№ 4387/2022г. на ІІІ г.о. съобразява, за определяне размера на дължимо адвокатско възнаграждение, редакцията на Наредбата към момента на упълномощаването, съответно към момента на извършеното процесуално действие, за което е упълномощен адвоката, както е прието и в произнасянето по отговорността за разноски по т.д.№ 2530/2021 г. на І т.о. ВКС. В случая, договора за правна помощ, на основание който е възмезден труда на адв. Б., е от 14.12.2022 г., към който момент, както и към моментите на осъществено от същия процесуално представителство / впрочем за всички открити съдебни заседания по делото / е в сила редакцията на Наредбата, обн. ДВ бр. 88/04.11.2022 г., съответно приложена от съда. По същите съображения, въззивното определение не е в конфликт и с приетото по ч.т.д.№ 900/2023 г. на І т.о. / препращащо към приетото по т.д.№ 2530/2021 г. на І т.о. /, в което, дължимото по реда на чл. 38 ал. 2 ЗАдв възнаграждение съставът е приел да се определя според редакцията на Наредбата към момента на образуването на производството пред съответната инстанция, но когато към този момент е осъществен и факта на зачетеното упълномощаване. В случая, то е прието от съда въз основа на договора от 14.12.2022 г., поради което не е счетена за приложима предходна редакция на Наредбата. Определение по гр.д.№ 50235/2016 г. на ІV г.о. на ВКС не касае хипотеза на присъдимо по реда на чл. 38 ал. 2 ЗАдв възнаграждение на адвокат, осъществявал безплатно адвокатска помощ, а на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78 ал. 8 ГПК, съответно е неотносимо. Доколкото въззивният съд е изходил от сключването на договора за правна помощ от 14.12.2022г., то формално шестият въпрос кореспондира с решаващ мотив на въззивното определение. Не е обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с приетото в определение по ч.т.д. № 900/2023 г. на І т.о. на ВКС. В същото е разрешена различна от настоящата хипотеза: на извършено в хода на производството и след извършване на процесуалното действие, за което е било налице валидно упълномощаване към момента на същото, ново упълномощаване от страната на същия пълномощник, към момента на което е била налице нова редакция на Наредбата. Само с оглед тази специфика съставът е приел, че новата редакция е неотносима, тъй като последващото упълномощаване, въз основа на нов договор за безплатно процесуално представителство между същите страни, не учредява нова, различна от първоначалната представителна власт. Евентуално поддържания допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, по начало е преценим само по въпросите, по които е обоснован общия селективен критерий, но такъв е единствено шести въпрнтос. Критерият, обаче, не се явява удовлетворен само с формално цитиране на разпоредбата, без да са изпълнени изискванията на т.4 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: посочване на неясната, непълна или противоречива правна норма, приложима за отговор на въпроса и обосновала противоречива съдебна практика / съответно посочена / или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по приложението на такава норма, подлежаща на преодоляване като неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Не е изводима и очевидна неправилност на въззивното определение, аргумент за което е и анализа на формулираните конкретни въпроси и извода за произнасяне на въззивния съд в съответствие с формирана, цитирана от страната, съдебна практика. Очевидната неправилност следва да се извежда само и единствено от мотивите на атакувания съдебен акт, чието съдържание, в случая, не позволява извод за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение