Определение № 345 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1215/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 12.12.2011г. по гр.д.№334/ 2011г., с което ОС Кърджали е уважил иск с правно основание чл.537, ал.3 ГПК. Жалбоподателят А. Б. Х., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил иск на Окръжна прокуратура Кърджали и е отменил нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № том рег.№, нот.дело №г. на нотариус Г. Г., регистриран в Нотариалната камара под № с район на действие РС-М., с който А. Б. е признат за собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ по сега действащия план на града УПИ /парцел/ /трети/, с пл.сн. № //, в кв. /, с площ от 586 кв.м., ведно с построената в този имот, двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 65 кв.м. Съдът е счел, че разпоредбата на чл.537, ал.3 ГПК делегира на прокурора правомощието да предяви иск за отмяна на издаден охранителен акт, което правомощие е изрично и представлява изключение от правилото, че иск за отмяна на нотариален акт не може да бъде предявен самостоятелно. Прието е, че доколкото всеки порочен охранителен акт засяга обществените отношения и създава правна несигурност в обществените отношения, прокурорът е в правомощията си да прецени, че е налице незаконен охранителен акт и може да иска неговата отмяна. По тези съображения съдът е счел за неоснователни доводите на жалбодателите за недопустимост на производството. По съществото на спора съдът е счел, че считано от 01.06.1996 г., по аналогия за противното от разпоредбата на чл. 86 от ЗС, може да бъде придобита по давност частна държавна собственост, но това по силата на §1 от ЗДЗС /в редакцията му до ДВ бр.105/2006 г./ е възможно само до 31.05.2006 г., т.е един ден не е достатъчен за да изтече 10-годишната придобивна давност по отношение на имот, частна държавна собственост в полза на което й да е трето лице. При тези данни съдът е приел, че считано от 01.06.1996 г. към 25.05.2006 г. в полза на А. Х. и съпрегата му А. Х. не е била изтекла изискуемата се придобивна давност в размер на 10 години по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС, не са им достигнали точно 6 дни, поради което в нарушение на закона им е бил издаден констативен нотариален акт за собственост, който следва да бъде отменен. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Настоящият състав с оглед характера на иска и предмета на спора, намира че в случая Върховният касационен съд е длъжен да допусне до касационен контрол въззивното решение за преценка допустимостта му, тъй служебно задължение на съда е да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. В този смисъл е и даденото тълкуване в т.1 НР№1/2009г. ОСТК ТК на ВКС. Предвид изложените съображения, съдът