Определение № 5693 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2726/2024 г.

Образувано е по касационна на жалба на Д. В. Я. срещу онази част от Решение № 260166/11.03.2024 г. по в. гр. д. № 11516/2020 г. по описа на СГС, в която след частично потвърждаване на решение от 6.03.2020 г., постановено по гр. д. № 2706/2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 47 състав, предявеният от Д. В. Я. срещу „Летище София“ ЕАД иск с правно основание чл. 74 от Закона за защита от дискриминация е отхвърлен за сумата 12 075 лева - горница над присъдената от СРС и СГС сума от 3 000 лв. общо до пълния предявен размер от 15 075 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от установеното с влязло в сила Решение № 312/09.09.2016 г., постановено по преписка № 102/2015 г. на Пети специализиран състав на КЗД, осъществено от ответника през периода от 14.08.2013 г. до 08.04.2015 г. по-неблагоприятно третиране в сравнение с други трудоустроени лица, ведно със законната лихва, считано от датата на прекратяването му - 08.04.2015 г. - до окончателното й плащане.

Касационна жалба е депозирана и от „Летище София“ ЕАД срещу онази част от Решение № 260166/11.03.2024 г. по в. гр. д. № 11516/2020 г. по описа на СГС, в която след частична отмяна на решение от 6.03.2020 г., постановено по гр. д. № 2706/2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 47 състав, „Летище София“ ЕАД е осъдено да заплати на Д. В. Я. на основание чл. 74 от Закона за защита от дискриминация сумата 2 000 лева - горница над присъдената от СРС сума от 1 000 лева до размер на сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на установено с влязло в сила Решение № 312/09.09.2016 г., постановено по преписка № 102/2015 г. на Пети специализиран състав на Комисия за защита от дискриминация, осъществено от ответника през периода 8.07.2014 г. - 8.04.2015 г. по-неблагоприятно третиране в сравнение с други трудоустроени лица, ведно със законната лихва, считано от датата на прекратяването му - 8.04.2015 г. - до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба на Д. В. Я. се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част.

Допускането на касационно обжалване касаторът Д. В. Я. основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение да е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба на Д. В. Я. - „Летище София“ ЕАД - е подало отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

В депозираната от търговското дружество касационна жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на решението на въззивния съд в обжалваната част.

Касаторът „Летище София“ ЕАД моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба на „Летище София“ ЕАД - Д. В. Я. - е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба на ответника по иска.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното – касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, спорен пред който е бил единствено въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение по чл. 74 от Закона за защита от дискриминация (решението на районния съд е влязло в сила в частта, в която искът е уважен за сумата от 1 000 лева), е приел, че с влязло в сила решение на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) - Решение № 312/09.09.2016 г., постановено по преписка № 102/2015 г. на Пети специализиран състав на КЗД, било установено, че „през периода 14.08.2013 г. - 8.04.2015 г. работодателят „Летище София“ ЕАД е третирал Д. Я. по-неблагоприятно в сравнение с други трудоустроени лица, които е преназначил на подходяща за здравословното им състояние длъжност, за разлика от жалбоподателя, с което нарушил забраната за дискриминация и осъществил пряка дискриминация по признак "увреждане" по смисъла на чл. 4, ал. 2 вр. чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация спрямо жалбоподателя". По тази причина въззивният съд счел, че не дължи повторна проверка по установяване на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства, а следва да прецени единствено причинени ли са на пострадалото лице вреди, в какво се изразяват те и пряка последица ли са от дискриминационното нарушение, както и какъв е размерът на обезщетението.

За да обоснове извод относно размера на дължимото обезщетение за неимущствени вреди, решаващият съд се е позовал на задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, според която справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Добавил е, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Въззивният съд е съобразил преживените от ищеца във връзка с неравноправното третиране негативни емоции, установени въз основа на събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Г. Я., съпруга на ищеца, и Л. Я., майка на ищеца, възрастта на ищеца, роден през 1975 г., и продължителността на периода, в който той е бил неравно третиран (8 месеца).

Приел е въз основа на свидетелските показания по делото, че ищецът, комуто било възложено почистването на предгаровия площад на летището в [населено място], се прибирал след работа с главоболие, огорчен и обезпокоен от факта, че е на неподходяща позиция. Той страдал от заболяване (дискови хернии и киста в мозъка) и изпълняването на тази трудова функция било противопоказно за него. Често се оплаквал и от високо кръвно налягане, което отдавал на напрежението и огорчението от възложената му работа, която изпълнявал заедно с други колеги, които били здрави. Споделял, че го карали да извършва дейности, които не били възлагани на здрави работници - например да почиства снега, да събира фасове от кошчетата. По-рано, докато заемал длъжността „работник-паркинг“, проблеми със здравето нямал, тъй като работел в будка, която се отоплявала. Там той не бил изложен на въздействието на студа, както било при работата на предаерогаров площад.

От показанията на свидетелите В. Г. - ръководител смяна, отдел "Терминали" при „Летище София“ ЕАД – и А. Т. - организатор в отдел "Терминали" в периода 14.08.2013 г. - 8.04.2015 г. - въззивният съд установил, че докато работел като паркинг-контрольор ищецът нямал оплаквания. Изпълнението на длъжността "работник предаерогаров площад" включвало почистване, метене и изхвърляне на пепелници. Работниците не работели на открито през цялото време, имали стая за почивка, която била отопляема, като по-голяма част от времето прекарвали в стаята.

При тези факти въззивният съд е приел, че назначаването на ищеца на длъжност "общ работник в предаерогаров площад", с което било реализирано дискриминационното отношение спрямо него, се е отразило по негативен начин на психиката му – той бил обезпокоен, изнервен, притеснен. Изпитвал чувство на неудовлетвореност и недооцененост от претърпяната дискриминация. Решаващият съд е посочил, че от доказателствата по делото не се установява в резултат на назначаването на ищеца на посочената длъжност да са се влошили отношенията със съпругата му и заради този факт да не е обръщал внимание на децата си. Приел е, че, преценени съобразно чл. 172 ГПК, свидетелските показания на майката на ищеца, единствено които съдържали данни за негативно развитие на семейните му отношения, не можели да обосноват извод за действително настъпили вреди от такова естество. Въззивният съд е посочил, че фактически твърдения за повишаване кръвното налягане на ищеца в резултат на назначаването му на процесната длъжност и неравното му третиране исковата молба не съдържала, поради което настъпването на такива вреди не подлежало на обезщетяване в настоящото съдебно производство.

При определяне продължителността на осъщественото от работодателя дискриминационно отношение по признак "увреждане" въззивният съд е посочил, че периодът на неравноправно третиране е бил от 8.07.2014 г. до 8.04.2015 г., а не от 14.08.2013 г. до 8.04.2015 година. Приел е, че въз основа на допълнително споразумение към трудов договор от 29.10.2008 г., считано от 1.10.2008 г., ищецът заел длъжността "работник, паркинг" в Дирекция "Информационно и технологично обезпечаване", отдел "Паркинги", в който работели само трудоустроени лица. Издадената на 28.08.2013 г. заповед, с която той бил уволнен от тази длъжност, била отменена от работодателя със заповед от 30.08.2013 г., което довело до възстановяване на трудовото правоотношение за длъжността "работник, паркинг", която ищецът заемал до 8.07.2014 г., а не до 14.08.2013 г., когато било сключено допълнителното споразумение към трудовия договор под № 331/8.07.2014 г., въз основа на което той заел длъжността "общ работник/поддръжка предаерогаров площад", за която именно било установено неравноправно третиране по дискриминационен признак "увреждане" от страна на ответника, предпоставящо обезщетяването на ищеца съобразно чл. 74 Закона за защита от дискриминация.

При съобразяване на тези факти за претърпените болки и страдания от психическо естество съобразно диспозитивното начало съдът определил обезщетение в размер на 3 000 лева.

Касационният жалбоподател Д. В. Я. поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. "Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, и длъжен ли е да прецени всички правно релевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право?";

2. "При определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди длъжен ли е съдът да съобрази обстоятелството, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения?".

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първият от въпросите е решен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I ГО, а вторият – в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 година.

Касационният жалбоподател „Летище София“ ЕАД поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл и по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1.“Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си?“;

2.“Кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от установено неравноправно третиране по дискриминационен признак "увреждане" в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 74 от Закона за защита от дискриминация?".

По тези въпроси касаторът-търговско дружество се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Той иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност на обжалваното решение.

По поставения от касаторите въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. В случая мотивите на въззивния акт обективират самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото относно настъпилите неимуществени вреди, резултат от неравноправно третиране на ищеца от ответника – работодател по дискриминационен признак "увреждане", и периода на нарушението. Въз основа на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, въззивният съд е установил преживяно от ищеца безпокойство, притеснение, чувство на неудовлетвореност и недооцененост от дискриминацията, на която бил подложен. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касаторите въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 74, ал. 1 Закона за защита от дискриминация е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел данните за психическото състояние на ищеца, резултат от поведението на ответника, възрастта на ищеца, периода на нарушението. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, вкл. и дадено по тях обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът – търговско дружество бланкетно се е позовал.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

В обобщение – нито един от касаторите не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноските следва да останат в тежест на страните така, както са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,