Определение № 4854 от 27.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3228/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. П. Д. против въззивно определение № 13088 от 08.07.2025 г., по ч. гр.д.№ 4671/2025 г. на СГС, с което са оставени без уважение подадените от нея частна жалба вх.№55782/17.02.2025 г. и частна жалба вх. № №96757/19.03.2025г. Така са потвърдени: 1./ определение от 14.02.2025 г. по гр.д. №28590/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск и 2./ определение от 04.03.2025 г. по същото дело по чл. 248 ГПК, с което е отказано изменение на определението от 14.02.2025 г. в частта за разноските, като присъдените в размер на 2500 лв. бъдат намалени. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението, тъй като въззивната инстанция не е констатирала наличието на основанието по чл. 229, ал.1 т.4 ГПК и ТР № 1/2017 на ОСГТК на ВКС – не е съобразено, че спора, дали процесния имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ е преюдициален по отношение на спора по чл. 108 ЗС, а производство по обжалване на отказа да се издаде решение от ОСЗ е обжалван и е образувано дело пред РС-София, което съдът следва и служебно да констатира. Липса на мотиви и необоснованост се твърдят поради несъобразяване, че ищцата се позовава и на „съществуваща собственост“, която не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и може да бъде защитена винаги, а при прекратяване на производството по предявения иск ищцата не може да прекъсне течението на придобивна давност, т.е лишена е от средство за защита. Затова частната жалбоподателка счита, че се нарушава чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Относно присъдените разноски на ответниците в размер на 2500 лв. се твърди, че не е съобразено, че производството не се е развило до края и с цената на иска - данъчната оценка на двата процесни имота, според която минималното възнаграждение следвало да бъде 868 лв. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие със съдебната практика на ВКС - основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и липса на мотиви. Формулирани са следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да даде свое собствено разрешение на спорния предмет, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмени в мотивите си? Следва ли съдът да извърши ясни и убедителни безпротиворечиви мотиви, които изразяват решаваща, а не проверяваща дейност? 2. Преюдициално ли е административното по своя характер производство, образувано по жалба против решение на поземлената комисия, касаещо възстановяване на собствеността върху земеделски имоти, постановено по реда на чл. 14 ЗСПЗЗ след влязло в сила съдебно решение по спор за материално право по отношение на предявения иск за собственост на същите имоти? Ответниците по частната жалба оспорват основателността й и допускането до касационно обжалване, защото изводите на съда са съобразени с доказателствата и съдебната практика. Уговореният хонорар дори е по-малък от платения на пълномощниците на ищцата и е съобразен със сложността на делото и извършените процесуални действия в защита на ответниците. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. Данните по делото са следните: От частната жалбоподателка е предявен иск по чл.108 ЗС против К. Н. Ц. и С. П. Ц. за установяване, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от два поземлени имота: 1/ ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], с площ по скица от 322 кв.м., с адрес: [населено място],[жк], м. „Е.“, и 2/ ПИ с идентификатор № ***по КККР, София, с адрес: [населено място],[жк], м. „Е.“ с площ от 360 кв.м. и ответниците да бъдат осъдени да й предадат владението върху тях. С исковата молба ищцата се е позовала на следните основания: реституция по ЗСПЗЗ в полза на наследодателите й и последващи сделки – доброволна делба и замяна. Представя решение на СРС по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, договор за доброволна делба с нотариално удостоверяване и нотариален акт за замяна на недвижими имоти. С определението по чл.140 ГПК, първоинстанционният съд е приел проект за доклад и е дал указания на ищцата най-късно в първото по делото заседание да представи решение на съответната ПК по чл.18ж от ППЗСПЗЗ, ведно със скица, издадено въз основа на решението по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ по гр.д. №40/1993г. на СРС, за да докаже правен интерес от предявяване на ревандикационния иск. В първото съдебно заседание ищцата заявява, че е поискала издаване на решение по чл.18ж от ППЗСПЗЗ, но такова не й е било издадено и моли за допълнителна възможност да представи въпросното решение. Съдът повторно е указал да ищцата да представи решение по чл.18ж ППЗСПЗЗ от ОСЗ-Изток, като я е предупредил за неблагоприятните последици от неизпълнение на указанията, а именно - прекратяване на производството. Във второто открито заседание, проведено на 12.02.2025 г., съдът е докладвал постъпило писмо от ОбСЗ-Източна, че няма издадено решение по чл.18ж ППЗСПЗЗ от бившата Служба по земеделие „Сердика“. В писмото е посочено, че ОСЗ-Изток счита, че не следва да издава ново решение, тъй като с решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ е решен спора по същество и то замества административният акт – възстановена е собствеността, а преписката не е върната на ПК за произнасяне. При това становище, ищцата е започнала да твърди с молба от 06.02.2025 г., че процесните имоти са „съществуваща собственост“, за която не е необходима реституция по ЗСПЗЗ, като се е позовала и на писмо от Общинска служа „Земеделие“ на л. 133 от делото. Информирала е съда, че няма издадено решение по чл.18ж ППЗСПЗЗ, поради което е депозирала чрез административния орган до СРС жалба с вх. №48137 от 11.02.2025 г., производството по която е преюдициално и е поискала спиране на делото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК до произнасяне на съда по депозираната жалба. Районният съд е приел, че приключването на реституционната процедура с надлежен акт по възстановяване право на собственост върху земеделски земи е процесуална предпоставка за предявяване на вещен иск, като се е позовал на практиката на ВКС - Решение №144/15.01.2021 г. по гр. дело № 3694/2019 г., I ГО, ВКС. При незавършена процедура по ЗСПЗЗ липсва правен интерес от търсената защита, тъй като ищецът не може да се легитимира като собственик и производството по такова искане е недопустимо. Приел е, че не следва да спира производството на основаниепо чл.229, ал.1, т.4 ГПК, поради преюдициалност на спора във връзка с депозирана жалба за отмяна отказ за постановяване на решение по чл.18ж ППЗСПЗЗ от ОСЗ-Източна, тъй като незавършената процедура по ЗСПЗЗ сочи на липса на правен интерес от предявения иск. По тези съображения е оставил без уважение искането за спиране, прекратил е производството и е осъдил ищеца да заплати на ответниците направените съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв. С определение от 04.03.2025 г., СРС е оставил без уважение молба на ищцата по чл.248 ГПК за намаляване на присъдените разноски на ответниците, по съображения, че размера е прекомерен. Позовал се е на платеното от ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 2 900 лв., което изключва извод за прекомерност на заплатеното от ответниците възнаграждение в размер на 2500 лв. Съдът е посочил, че при прекратяване на делото сторените разноски се присъждат в тежест на насрещната страна без да се намалява размерът им поради това, че спора не се е развил до край. Въззивната инстанция е приела, че прекратяването на производството поради недопустимост на иска е правилно. Възприел е извода на РС като съобразено с актуалната съдебна практика - Решение №144/15.01.2021 г. по гр. дело № 3694/2019 г. на ВКС, І гр.о.. Прието е, че правният интерес на ищцата не се формира от опасността имотът да бъде придобит по давност от ответниците, защото реституционната процедура не е приключила, а и тя има възможност да предяви отрицателен установителен иск, обосновавайки правият си интерес с възможността да й бъде реституиран имота. В този случай предявеният иск по чл. 108 ЗС е преждевременно заведен, защото не е довършен фактическия състав на възстановяване на собствеността. Приел е, че не следва да се поддържа висящността на спор по недопустим иск чрез спирането му по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, за да изчаква бъдещо несигурно настъпване на факти, които са правопораждащи за спорното право, като за този извод се е позовал на определение № 300 от 28.06.2018 г. по ч. т. д. № 987/2018 г. на ВКС, І т.о. За неоснователно е прието възражението, че ревандикационният иск е предявен освен на основание реституция и на основание – изтекла придобивна давност в полза на праводателя на ищцата и в нейна полза, защото в исковата молба отсъства позоваване и на придобивна давност, а такова основание не е заявено като евентуално и с уточнителните молби. Затова е потвърдено първото определение. Определението по чл. 248 ГПК е потвърдено с мотив, че заплатеното адвокатско възнаграждение е съответно на фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия от пълномощника на ответниците – изготвяне на отговор на исковата молба по три предявени иска /по два от които е върната исковата молба след подаване на отговора по чл. 131 ГПК/ и проведени две открити съдебни заседание. Присъденият размер кореспондира с направените разноски за адвокат от насрещната страна, а процесуалният етап, в който приключва делото е без значение. Въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна частна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалвания въззивен акт е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правният въпрос от значение за изходаот спора, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. По първият въпрос не се констатира противоречие с цитираната съдебната практика - ТР № 1/2001 на ОСГК на ВКС - т.19, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. 823/2010 г. на ІІ т.о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 5488/2013 г. на ВКС, ІV гр.о. и др.. Съдът е действал като въззивна инстанция и е формирал свои изводи от данните по делото, достигнал е до същите правни изводи, като е допълнил мотивите на първата инстанция. Определението не съдържа само констатации за правилност или не на правните изводи на РС. Затова по първия въпрос не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не кореспондира на изложените по-горе мотиви на въззивната инстанция твърдението за липса на мотиви и противоречие на обжалваното определение със съдебната практика по чл. 236, ал.2 ГПК. В случая не е приключила процедурата за възстановяване на собствеността и като имот в урбаизираната територия. Не са представяни скица и удостоверение по чл. 13, ал.5 и ал.6 ППЗСПЗЗ, не е представяно и решение на ОСЗ. Затова не е налице реституция по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ. Не е разрешаван и спор по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, а определение № 571 от 23.11.2011г. по ч. гр.д.№ 539/2011г. на І гр.о. разглежда въпроса за това, че решението по такъв спор също не легитимира лицето за собственик към настоящия момент, дори иска му да е уважен, а следва въз основа на него да се издаде решение по чл. 14, ал.7 ЗСЗЗ. Затова цитираното определение е неприложимо, но и в него е посочено, че въз основа на решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ трябва да се издаде решение на ПК. Смесване между административният спор по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ и спора за материално право по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е направен и при формулирането на втория въпрос. Дори да се приеме, че въпроса се свежда само до това дали спора за това приключила ли е административната процедура по възстановяване на собствеността е преюдициален по отношение на иска по чл. 108 ЗС за имота, предмет на реституционната претенция, то и така формулиран въпроса също е неотносим поради следното: Към момента на предявяване на иска по чл. 108 ЗС е безспорно, че не е издадено решение на ОСЗ въз основа на съдебното решение, с което е уважена жалба по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, което установява неприключила процедура по реституция. Спорът по подадената жалба против отказа на ОСЗ-Изток да издаде свое решение въз основа на решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ е дали трябва да се издаде такова решение. При висяща процедура за реституция давност не тече, т.е. възможността ответниците да придобият имота по давност, /дори да се приеме, че владеят процесния имот, а не съседния/ в такава хипотеза е изключена. Същевременно съдът се е позовал на съдебна практика, че е недопустим иск, основан на права, които все още не са придобити. Същевременно практиката приема, че не може да се спира производство по недопустим иск. Затова не е налице преюдициалност и въпроса за това следвало ли е производството по делото да се спре служебно от съда на основание чл. 229, т.4 ГПК е неотносим към настоящия спор. Ако имота не подлежи на реституция, тогава няма пречка да тече давност. Ищцата, която би твърдяла, че е собственик на друго придобивно основание, което не изисква провеждане на административна процедура винаги има правен интерес да предяви иск за собственост. По настоящото дело обаче ищцата не се е позовала на основание, което не включва реституция по ЗСПЗЗ. Нито в исковата молба, нито по-късно, е въвела такова основание като евентуално, въпреки възможността за това. /виж т.2В от ТР № 4/2014г. на ОСГК на ВКС./ Затова какъвто и да е изхода от спора по подадената жалба срещу отказа на ОСЗ да издаде решение за реституция въз основа на решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, постановеният съдебен акт не е преюдициален към настоящия спор. Затова не е нарушена съдебната практика. /ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС/, според която при констатиране на преюдициалност на висящ спор спрямо разглеждания, съдът служебно е длъжен да спре производството по него до влизане в сила на съдебен акт по преюзициалния спор, защото в противен смисъл би постановил недопустимо решение. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор. Съдът не констатира такива нарушения. Определението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе. Фактическите и правни изводи кореспондират на установените факти по делото и закона, и при формирането им не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание. Изложеното по-горе се отнася и за определението в частта за разноските. Преценката, че уговореният и изплатен хонорар от ответниците за производството пред РС, включващо и представителство пред следващи инстанции, не е прекомерен, почива на съдебната практика / определение № 89/22.01.2010 г. по ч. т. д. № 752/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 289/12.05.2011 г. по ч. гр. д. № 255/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 429/02.11.2010 г. по ч. гр. д. № 417/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС/, включително и на практиката на Съда на ЕС /нарп. Определение на Общия съд /трети състав/ от 10.03.2020 г. по съединени дела Т-111/14 DEP-T-118/14 DEP /Unitec Bio SA и др. срещу съвета на ЕС т. 32 – т. 35/, която отчита критерии като брой защитени лица, дали защитата им е идентична, фактическата и правна сложност на делото и обема на извършената работа. Съдът е отчел, че възнаграждението кореспондира и е по-малко от уговорения и изплатен хонорар на пълномощниците на ищцата. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане до касация на въззивното определение и в частта за разноските, присъдени от първата инстанция Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение