Определение № 219 от 22.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1124/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Х. Б. срещу решение № 198 от 25.07.2012 г., постановено по гр. д. № 469 по описа за 2012 г. на Хасковския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 367 от 23.05.2012 г., постановено по гр. д. № 368 по описа за 2012 г. на Хасковския районен съд за отхвърляне на предявените от Т. Х. Б. против [община] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ за отмяна на заповед № 1-ДДО от 6.01.2012 г. за дисциплинарно уволнение, за възстановяване на длъжността директор в ЦДГ „К. Б.”, [населено място] поле и за заплащане на 4 828,32 лв. обезщетение за оставането и без работа за времето от 10.01.2012 г. до 10.07.2012 г. Касаторът Т. Х. Б. твърди, че решението на Хасковския окръжен съд е недопустимо-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Счита, че до постановяването на ТР № 1 от 30.03.2012 г. на ОСГК по въпроса кой е надлежен ответник по исковете по чл.344, ал.1 от КТ, предявен от работник или служител, чиито трудов договор е сключен при условията на чл.61, ал.2, изречение първо от КТ, е съществувала противоречива практика. Въззивният съд неправилно се е позовал на това тълкувателно решение, което било неприложимо в настоящия случай, тъй като към момента на влизането му в сила районният съд вече е конституирал надлежен ответник след дадените от него указания. С решението си въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, вместо да се произнесе по същество, поради което това решение се явява недопустимо. По този начин въззивният съд е преградил пътя на ищеца да възстанови правото си и го е лишил от правосъдие. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението. Ответникът по жалбата [община] не взема становище по нея. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: В исковата си молба Т. Б. е посочила, че е уволнена от длъжността директор в Целодневна детска градина „К. Б.”, с Криво поле, със заповед на кмета, без да уточни срещу кого е предявила исковете по чл.344, ал.1 от КТ. Районният съд е констатирал нередовността на исковата молба, поради което с разпореждане от 16.02.2012 г. я е оставил без движение с указания към ищцата да уточни пасивната легитимация по исковете, като има предвид разпоредбите на чл.61, ал.2 от КТ във връзка с чл.37, ал.5 от ЗНП. Съдът е посочил, че при нова пасивна легитимация ищцата следва да представи преписи за връчване. Указанията на съда са били пределно ясни, конкретни и са дали възможност на ищцата да насочи иска си както срещу [община], така и срещу надлежния ответник Целодневна детска градина „К. Б.”. С молба от 27.02.2012 г. нейният пълномощник е заявил, че ответник е общината, срещу която исковете са били отхвърлени от Хасковския районен съд. С обжалваното решение Хасковският окръжен съд е приел, че надлежен ответник в този случай е Целодневната детска градина, а не по-висшестоящият орган, поради което е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството. Това решение на въззивния съд не противоречи, а съответства на задължителната съдебна практика, формулирана в ТР № 1 от 30.03.2012 г. по тълкувателно дело № 1 от 2010 г. на ОСГК на ВКС. Според това тълкувателно решение надлежен ответник по исковете по чл.344, ал.1 от КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл.61, ал.2, изречение първо от КТ, е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието и съдът следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по чл.344, ал.1 от КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. По този начин е постъпил въззивният съд в обжалваното решение. Неправилно е схващането на касатора, че тълкувателното решение не било приложимо, тъй като е постановено след уточнителната му молба, а следвало да се продължи производството въз основа на старата противоречива практика и да се разгледа делото срещу общината по съществото на спора. Съгласно чл.50, ал.1 от Закона за нормативните актове/ДВ, бр.27 от 1973 г./ тълкуването има действие от деня, в който е влязъл в сила актът, който се тълкува. Следователно Тълкувателното решение на ОСГК има обратно действие. Изтълкуваната правна норма още от деня на нейното влизане в сила има смисъла и съдържанието, установено със задължителното тълкуване. Ето защо по висящото дело въззивният съд е бил длъжен да приложи закона така както е бил изтълкуван от ОСГК, независимо кога е било постановено тълкувателното решение. Въззивният съд се е произнесъл именно по исковете срещу посочения от касатора ответник, поради което решението не е недопустимо, както се твърди в касационната жалба. Преграждането на защитата на касатора не се дължи на действията на съда, а на преценката на пълномощника да насочи исковете срещу ненадлежен ответник, въпреки дадените му подробни и ясни указания. В обобщение следва да се приеме, че касационната жалба не отговаря на предвидените в чл.280, ал.1 от ГПК критерии за селекция, поради което касационното обжалване не трябва да бъде допускано. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение