Определение № 362 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 273/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Община Перник, представлявана от кмета В. Ц. чрез адвокат М. М. от АК-П. срещу решение № 1827/18.07.2019 г. по в.гр.д. № 189/2019 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 354 от 05.11.2018 г., поправено с решение от 26.11.2018 г. по гр.д. № 250/2018 г. на Окръжен съд Перник и са уважени предявените искове по чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД на З. И. К. против Община Перник, за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 25 000 лева и за обезщетение на имуществени вреди от 2300 лева, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2017 г. до изплащането им. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, възражения и оспорвания, посочени във въззивната жалба и да даде отговор на тях в мотивите си?“ и 2.„Следва ли да има обективни критерии при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и социално-икономическата обстановка в страната такъв ли е, предполага ли се или се доказва с допустими доказателства по ГПК?“. От З. И. К. не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че на 15.06.2017 г. ищцата е пострадала при падане на тротоарна алея, стопанисвана от Община Перник, вследствие на намиращата се на алеята дупка от липсващи и разрушени плочки, които при огледа са запълнени с цимент. Съдът е установил, че в резултат от инцидента, ищцата е получила счупване на двете кости на лявата подбедрица с разместване на фрагментите, претърпяла е три оперативни интервенции, свързани с интензивни болки в продължение на 77 дни, кракът й е гипсиран, а възстановителният период продължил около 9 месеца. Въз основа на така установените обстоятелства от свидетелските показания и заключението на вещо лице, въззивният съд приема, че лошото състояние на алеята, която е видимо неподдържана, води до извод за противоправно бездействие на служителите на общината, което обуславя ангажиране на отговорност по чл.49 ЗЗД, а с оглед на конкретно причинените й вреди, справедливото обезщетение на пострадалата е в размер на 25 000 лева. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че постановеното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване в частта, в която съдът се е произнесъл по иска за имуществени вреди. Съгласно чл.280, ал.3 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая, ищецът е предявил за съвместно разглеждане обективно кумулативно съединени искове на основание чл.49 ЗЗД, но претенцията за обезщетение на причинените имуществени вреди е с цена на иска под установения минимален праг за достъп до касационно обжалване предвиден в закона, поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима в тази част. При проверка на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните съображения: Първият формулиран въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички относими доводи, твърдения и възражения на страните, обуславя изхода на делото и изводите на въззивния съд в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ІV г.о., решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ІV г.о., в които се приема, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. Въззивният съд има задължение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, а наличието на ясни и убедителни мотиви е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Приетите по делото заключения не са оспорени от ответника, а направеното от него възражение се свежда до оплакване за неправилност и необоснованост на крайния извод на въззивната инстанция, че вредите на пострадалата са причинени от лошото състояние на тротоарната настилка. По същността си това е довод срещу фактическите и правни изводи на въззивния съд, които не могат да бъдат преценявани за необоснованост в настоящото производство по реда на чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен правен въпрос, обуславящ изхода на делото и правните изводи на съда в постановеното от него решение. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване и по втория формулиран в изложението въпрос. Според дадените указания с ППВС № 4/1968 г., справедливостта, като критерий за определяне на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Социално-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането е един от критериите, които съдът следва да прецени, с оглед адекватно остойностяване на неимуществените вреди, според общественото възприемане на справедливостта на конкретния етап от развитието на обществото, доколкото паричното обезщетение следва да съответства на необходимото за преодоляването им. Тези разяснения се прилагат последователно в практиката на ВКС – напр. решение № 93/04.07.2018 г. по гр.д. № 3460/2017 г. на ВКС, III г.о.; решение № 10/08.02.2018 г. по гр.д. № 1600/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 278/14.12.2018 г. на ВКС по т.д. № 2347/2017 г., II т.о. и решение № 190 от 23.12.2019 г. по гр.д. № 4378/2018 г., III г.о. на ВКС, която е съобразена от въззивния съд, с оглед на което не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.28, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение