Определение № 3454 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4198/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 9390/05.08.2024 г. на И. Д. Н., С. Г. Б. и В. Г. Д., чрез адвокат В. Ш., срещу въззивно решение № 367/01.07.2024 г. по в. гр. д. № 340/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато в производството по делото няма събрани доказателства, спорният имот да е бил одържавяван, включван в ТКЗС, ДЗС или сродна организация и владеенето върху него да е било отнето, или да е бил отчужден по някои от законите, регламентирани в чл. 1 ЗВСОНИ, по какви критерии следва да се прецени дали този земеделски имот е бил одържавен, дали подлежи на реституция и дали спрямо него се прилагат забраните същият да бъде придобиван по давност; 2. При сезиране на съда с искане да бъде отменен издаден АЧОС с твърдения, че не са били налице основанията за издаването му и имотът е бил актуван неправилно, както и с отправено искане да бъде установено от съда, че същият имот е придобит по силата на извършена покупко-продажба от наследодателите, наследствено правоприемство за ищците и давностно владение, какъв е видът на предявения иск за собственост – отрицателен установителен или положителен установителен иск за собственост? Допустимо ли е произнасянето по непредявен иск; 3. В производството, в което едната страна твърди, че е собственик на имот по силата на извършена от наследодателите му покупко-продажба, по силата на наследствено правоприемство от наследодателите и изтекла придобивна давност в полза на наследодателите на ищците, а другата страна се легитимира като собственик с АЧОС, следва ли в тежест на всяка страна да бъде възложено да докаже своето придобивно основание на правото на собственост; 4. Има ли задължение въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните; 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като направи съпоставка между събраните гласни доказателства и писмени доказателства /планове на старите собственици, план на ползвателите, преписката от Службата по земеделие, доказателствата, представени от ответника с отговора на исковата молба, заключенията по СТЕ и др./ и формира самостоятелни мотиви, от които да е видно за страните как съдът е формирал решението си и въз основа на кои доказателства. Ответникът по касация община Велико Търново, представляван от кмета Д. П., чрез Д. Й., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски за юрисконсулт. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 400/01.03.2024 г. по гр. д. № 609/2023 г. на Районен съд – Велико Търново, с което са отхвърлени исковете на И. Д. Н., С. Г. Б. и В. Г. Д. за признаване за установено по отношение на община Велико Търново, че са собственици на недвижим имот, представляващ част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], очертана с червен контур на скица – приложение № 1 към заключението на СТЕ от 01.02.2024 г. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищеца относно произнасяне на първоинстанционния съд по непредявен иск. Посочено е, че изложените в исковата молба фактически твърдения за придобиване собствеността върху спорния имот по наследство и давностно владение и отправеното до съда искане за признаване за установено спрямо ответната община, че ищците са собственици на имота при съответните права, следва да се квалифицира като положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Искането по чл. 64, ал. 2 ЗОбС за отмяна на акт за общинска собственост няма характеристиките на самостоятелен иск, а касае административна процедура, която се развива пред съответния административен орган след влизане в сила на съдебния иск по спора за собственост. Съдът е приел за установено, че ищците са наследници по закон на Г. Б. Б., починал на 26.10.1998 г. Наследодателят Б. е сключил договор за покупко-продажба на 14.03.1969 г. в обикновена писмена форма с К. М. и С. М. за покупката на нива с площ от 0,600 дка в местността „Балък чешма“, в землището на [населено място]. Съдът е констатирал, че на основание ПМС № 26 от 23.04.1987 г. на общия на ищците наследодател е предоставено право на ползване върху земя с площ от 0,6 дка в м. „Б.“, която може да се използва за създаване на овощна градина, лоза, малини и други. В представена служебна бележка от 1992 г., издадена от Общинския народен съвет – гр. Велико Търново с цел да послужи при доказване собствеността върху гореописания имот в ПК – с. Долна Липница, е посочено, че наследодателят на ищците притежава процесната земя, предназначена за земеделско ползване по самозадоволяването. Според изисканите от СГКК – гр. Велико Търново доказателства, спорната земя е с неидентифициран собственик и е включена като част от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], стопанисван от община Велико Търново съгласно плана на новообразуваните имоти на земеделски земи, одобрен със заповед от 2002 г. на областния управител. Впоследствие имотът е разделен на три други: с идентификатор съответно ***, *** и ***, за всеки от които на основание чл. 5 ЗОбС, вр. чл. 25 ал. 1 ЗСПЗЗ е издаден акт за частна общинска собственост на 05.10.2015 г. Приета е техническа експертиза, в чието заключение се сочи, че спорният имот е с площ от 539 кв.м. и има трайно материализирани граници, които позволяват да бъде идентифициран на място. Вещото лице е посочило, че в момента земята не се обработва, за нея липсват данни за предишни собственици, не съществува по плана на старите собственици и за първи път е обособена в плана на земите за ползване. Няма данни имотът да е включван в ТКЗС, но принадлежи към земи, които са отредени за земеделско ползване по смисъла на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Отбелязано е, че спорният терен не попада в границите на земеделските земи, представляващи имоти по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които са реституирани по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К. М. в същата местност. Разпитани са свидетели, които разказват, че спорният имот е ползван от наследодателя на ищците от 1969-1970 г. като лозе и овощна градина и се е намирал до черен път, като е бил ограден с бодлива тел от три страни. В имота няма постройки, а след смъртта на Г. Б. за него е продължила да се грижи ищцата С. Б.. При тези фактически данни съдът е приел, че ищците имат правен интерес да предявят положителен установителен иск за собственост, доколкото ответната община оспорва техните права, с оглед издадения АЧОС от 2015 г. Прието е, че наследодателят на ищците не се легитимира като собственик на процесния имот на основание договора за покупко-продажба от 1969 г. поради липса на предписаната от закона форма. За неоснователно е прието и възражението за придобиване на имота по давност. Безспорно е, че имотът има земеделски характер, не се намира в границите на урбанизираната територия на [населено място], а попада в терен по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Имотът е предоставен за ползване на наследодателя на ищците с ПМС №26/1987 г., поради което той е бил негов държател, което изключва намерението му за своене. Това обстоятелство води и до извод за юридическото му отнемане, макар и да не е внасян в ТКЗС. Прието е, че имотът е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на основание чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ. Като ползвател по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ наследодателят на ищците е могъл да придобие собствеността върху земеделската земя по реда на §4б ПЗР на ЗСПЗЗ, но по делото не се твърди и не се доказва да е изпълнен редът за изкупуването й. Съгласно чл. 10, ал. 13, изр. второ ЗСПЗЗ като ползвател на земеделски земи, наследодателят на ищците не може да се позове на изтекла до влизането в сила на ЗСПЗЗ /01.03.1991 г./ придобивна давност. На основание чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и да е текла след тази дата давност, тя не се зачита до 22.11.1997 г. От този момент може да тече нов давностен срок. Същият е спрян на 31.05.2006 г. с влизане в сила на § 1 от ЗД на ЗС до 08.03.2022 г., когато с публикуването на решение № 3/24.02.2022 г. на Конституционния съд на Република България посочената норма е обявена за противоконституционна. При тези съображения съдът е приел, че срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Като неоснователно е преценено и възражението, че процесният имот не е следвало да бъде включен в резултативния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ. От техническата експертиза е установено, че имотът е с неидентифициран собственик, не е заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и с влизане в сила на плана новообразуваните имоти през 2002 г. се е стопанисвал от ответната община като земя по чл. 19 ЗСППЗ. След изтичане на 10 години от този момент на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ имотът е придобит от общината, доколкото не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поставените въпроси не могат да обосноват допускане касационно обжалване в сочените от касаторите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от тях не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираната практика на ВКС, според която не всички земи, които са се намирали извън границите на населените места, са били обобществени или одържавени фактически или юридически при колективизацията на земята и затова не във всички случаи такива земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съответно – не във всички случаи такива земи могат да попаднат във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ при липса на заявление за възстановяване на собствеността. В случая въззивният съд след анализ на всички събрани по делото доказателства /вкл. представеното от ищците удостоверение № 9/14.01.1991 г./ е приел, че процесният имот се намира в терен по §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, от което /при липса на други данни/ следва, че същият е бил юридически отнет от неговия собственик, макар да не е внасян в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации. При това положение, за процесната земя е приложима разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което няма законова пречка за попадането й във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Ето защо не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така формулирания първи въпрос. Вторият и третият въпроси не обуславят допускане на касационен контрол на въззивното решение в сочените от касаторите хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Те са свързани с твърдението, че предявените искове са неправилно квалифицирани като положителни установителни вместо отрицателни такива, съответно погрешно е разпределена доказателствената тежест между страните. Съдът се е произнесъл по предявения положителен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, съобразявайки заявената претенция в петитума на исковата молба, а именно: признаване от съда за установено между страните, че ищците са собственици на процесния имот. В този смисъл разпределението на доказателствената тежест между страните следва да се извърши съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, като ищецът следва да докаже своето право, т. е. фактическият състав на съответното придобивно основание, а ответникът правоизключващите си възражения. Не се установява и разминаване между очертаващите предмета на спора обстоятелства, направеното искане и произнасянето на въззивният съд, от което да се направи извод, че съдът е разгледал непредявен иск, а оттук, че обжалваното решение е недопустимо. Последните два въпроса също не предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като са решени в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС – ТР №1/2013 г., ОСГТК. В нея е посочено, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. По наведеното твърдение от касаторите, че съдът е не взел предвид представената служебна бележка от 1992 г. на ОНС - гр. Велико Търново, в която е посочено, че наследодателят на ищците притежава процесния поземлен имот, следва да се посочи, че решаващите правни изводи на въззивния съд са свързани с липсата на пълно доказване на придобивно основание, което да легитимира ищците като собственици на спорната земеделска земя. Извършена е преценка, че издадената служебна бележка не представлява такова основание, а легитимира наследодателя на ищците като ползувател. Съдът е приел, че процесният имот е частна общинска собственост и попада в приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ – част от такива земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са били заявени за това до края на предвидените в закона срокове, както и земи, които не са били изкупени от ползватели по реда и при условията на §4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. части от тях след придобиване от легитимираните по ЗСПЗЗ субекти. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Касаторите обосновават очевидната неправилност с доводи за необоснованост по смисъла на чл. 281 ГПК, които не могат да бъдат проверени в настоящото производство. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация - община Велико Търново следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 81 ГПК и чл. 37 ЗПП в размер на 250 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.