Определение № 146 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 798/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „ВГ-2“ЕООД против решение № 260063/22.10.2020г. по т.д. № 253/2020 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 964/05.11.2019 г. по т.д. № 800/2018 г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, с която: 1/ са отхвърлени исковете на касатора срещу «ЕНЕРГО - ПРО ПРОДАЖБИ» АД за заплащане на сумите: 38 465,96 лева, дължима /преференциална/ цена за произведена и доставена, но незаплатена в този размер ел.енергия от собствени на ищеца два ветрогенератора за месец октомври 2015г. по фактура №84/31.10.2015г., на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД както и сумата от 9 704,55 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение върху посочената главница, за периода от 30.11.2015г. до датата на предявяване на иска на 30.05.2018г.; 2/ е осъден касаторът да заплати на «ЕНЕРГО - ПРО ПРОДАЖБИ» АД по предявените насрещни искове сумата от 46 192,38 лева с ДДС, представляваща разлика между стойността на платена преференциална цена по т.8 от решение Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР и цената за излишък на балансиращия пазар за количеството произведено от «ВГ-2» ЕООД ел.енергия от възобновяем източник надвишаващо НСП от 2000 кВтч за единица инсталирана мощност, платена за месец август 2015г. без основание ведно с обезщетение за забавено изпълнение в размер на 11 614,63лв., считано от 30.12.2015г. до предявяване на насрещния иск на 21.06.2018г., както и законната лихва върху главницата, считано от предяване на иска до окончателното изпълнение и е осъден касаторът да заплати на «ЕНЕРГО - ПРО ПРОДАЖБИ» АД сумата от 166 596,10 лева с ДДС, представляваща разлика между стойността на платена преференциална цена по т.8 от решение Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР и цената за излишък на балансиращия пазар за количеството произведено от «ВГ-2» ЕООД ел.енергия от възобновяем източник надвишаващо НСП от 2000 кВтч за единица инсталирана мощност, платено за месец септември 2015г. без основание над дължимото ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на насрещния иск на 21.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.55 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, както и в частта на разноските. Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на «ЕНЕРГО - ПРО ПРОДАЖБИ» АД – „ НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ “ ЕАД. Kaсаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо, евентуално неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба «ЕНЕРГО - ПРО ПРОДАЖБИ» АД и третотот лице помагач – «НЕК»ЕАД, в писмените си отговори оспорват основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Подадена е и частна касационна жалба от «ЕНЕРГО - ПРО ПРОДАЖБИ» АД срещу решението по в.т.д.№ 253/2020г. в частта с характер на определение по чл.248 ГПК, с която не е уважена частна жалба срещу Решение № 50/16.01.2020год. по т. д. №800/2018 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставено без уважение искането на „Енерго-Про Продажби“ АД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските над 200лв. до 792лв. по ч.гр.д.№442/2019г. на Апелативен съд- Варна. При липсата на спор, че предмет на частното производство е определение, постановено по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството, жалбоподателят излага аргументи за незаконосъобразност на изводите на апелативния съдебен състав, че при определяне на размера на дължимото възнаграждение по реда на чл.7, ал.1, т.7 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се изхожда от предмета на делото и интереса на страната, като в случаите, когато предмет на частното дело е изцяло правен въпрос, то размерът на предявените искове е ирелевантен. Намира за необосновани мотивите на съда, че с оглед ниската правна сложност на повдигнатия въпрос справедливият размер на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е 200 лева. Моли да бъде отменено определението и да му бъде присъдена сумата, представляваща разликата до дължимите 792 лева с ДДС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторът е производител на ел.енергия от възобновяем източник - вятърна електроцентрала с обща инсталирана мощност 4000 kW, състояща се от два броя генератори - „ВГ-1“ и „ВГ-2“, която е била присъединена към електроразпределителната мрежа, а ответникът в качеството си на краен снабдител е бил задължен да изкупува произведената от първия ел.енергия по преференциални цени, които се определят от КЕВР. Счел е, че цените, на които производителите продават ел.енергия на общ.доставчик и/или общ.снабдители, не подлежат на договаряне, а на регулиране от КЕВР - чл.30, ал.1, т.1 ЗЕ. Обсъдил е, че съгласно измененията на чл.31, ал.5 от ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015г., е предвидено, че по преференциални цени ще се изкупува само количеството ел.енергия до размера на нетното специфично производство на ел.енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи това производство – по цена за излишък на балансиращия пазар. Посочил е, че в изпълнение на §17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ с Решение №СП-1/31.07.15г. на КЕВР е било определено нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са били определени преференциалните цени в Решение № Ц-10/30.03.11г., а именно: т. 1.7. – 2000 kWh, при определената цена – 188,29лв./МВтч, без ДДС, за вятърни ел. централи, работещи до 2250 часа и т. 1.8. – 2300 kWh, при определената цена 172,95лв./МВтч, без ДДС, за вятърни ел.централи работещи над 2250 часа. ВнАС е приел, че с влязло в сила Решение №1115/28.01.19г. по адм.д.№5284/18г. на ВАС е оставено в сила решение № 1177/23.02.18г. по адм.д.№ 8522/15г. на АС София-град в частта му, в която е отменено решение № СП-1/31.07.15г. на КЕВР по т.1.7. С оглед на този резултат с Решение № СП-5/28.03.19г. на КЕВР е установено считано от 31.07.2015г. нетно специфично производство на ел.енергия в размер на 2000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи работещи до 2250ч. по т.8 от Решение № Ц-10/30.03.11г. на КЕВР вр. с Решение №Ц-13/28.06.06г. Въззивният съд е съобразил, че Решение № СП-5/28.03.19г. на КЕВР е обжалвано, но производството не е приключило и е висящо. Изложил е съображения, че съгл. чл.13, ал.9 ЗЕ обжалването не спира изпълнението на решението, поради което решението е породило своето действие между страните. С оглед на доказателствата по делото, е било преценено, че ВяЕЦ на касатора попада в категорията централи, работещи до 2 250часа. Съдът не е споделил доводите на касатора, че след достигане на 2 250 часа, за произведената енергия следва да бъде приложена втората преференциална цена – по т.9 от Решение № Ц-10/30.03.2011г. в размер на 172,95лв/Мвтч, което същият е направил с издадените за м. август, септември и октомври 2015г. фактури. Изложил е съображения, че с оглед мотивите към законопроекта за изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ замяната на понятието „средногодишна продължителност на работата“ с „нетно специфично производство на електрическа енергия“ цели да създаде условия по преференциални цени да бъдат изкупувани само онези количества електрическа енергия, „които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР“. Целта на изменението на закона е да постигне баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвръщаемост на производителите, заложена в определените преференциални цени по начин, който изключва възможността от неоснователно обогатяване на последните. Поради което въззивната инстанция е заключила, че нетното специфично производство за процесната ВяЕЦ като ценообразуващ елемент е 2000 kWh. С оглед на гореизложеното, по преференциални цени от 188,29лв. подлежи на изкупуване тази произведена ел.енергия от централата на ищеца, до достигане НСП от 2 000КВ/ч. Въззивната инстанция е приела, че централата е достигнала НСП на 21.08.2015г. Произведената ел.енергия до достигане на НСП е следвало да се изкупи по преференциална цена от 188,29лв.МВ/ч, а останалото произведено количество за същия месец, а и след това и за останалите месеци до края на годината, подлежи на изкупуване по цени за излишък на балансирания пазар, съобразно чл.31 ал.5 ЗЕВИ. ВнАС е констатирал, че „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД е заплатило количествата ел.енергия по цена за излишък за м. октомври 2015 г. Поради което и предявените от касатора искове са били приети за неоснователни. С оглед установеното заплащане над цените за излишък след 21.08.2015г. от страна на ответника, като основателни са били уважени насрещните искове за посочените в решението суми. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?; 2/ При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административен акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 3/ Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?; 4/ Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?; 5/Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху ИАА и/или да спре търговския спор на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на административното дело по проверка законосъобразността на административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6/Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор? Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по въпрос №1/ - твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №410/27.09.2019г. по ч.т.д. №1813/2019 на I т.о., определение №40/18.01.2018г. по ч.т.д. №2586/2017г. на I т.о. и определение №25/10.01.2013г. по ч.гр.д. №795/2012 на IV г.о. и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроси от №2 до №6, като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че първият, петият и шестият от поставените от касатора въпроси насочват към проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение, поради наличие на предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото с оглед висящността на преюдициален административен спор /предвид възприетото в ТР №1/09.07.2019г. по т. д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване/. В случая не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №60073 от 16.11.2021г., т.д.№1184/2020г., І т.о., решение №60130/31.01.2022г., т.д.№1681/20г., ІІ т.о., определенията по ч.т.д. №1628/2019г., ч.т.д. №985/2021г., ч.т.д. №429/2021г. на II т.о. на ВКС, както и определенията по ч.т.д. №926/2021г., ч.т.д. №595/2021г. на I т.о. на ВКС и др. В посочената практика на ВКС, с която въззивното решение е в съответствие, е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Още повече изрично законодателят е предвидил за тази категория ИАА, че искането за спиране изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо. Такива са и издадените на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ Решение №СП-1/31.07.2015г., Решение №СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на Решение №СП-1/31.07.2015г./ в частта относно т.1.7, касаеща вятърни централи работещи до 2250 часа, респ. и Решение №СП-1/15.10.2020г. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение №Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР във вр. с Решение №Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Настъпилите до края на устните състезания нови релевантни за спора факти, включително във връзка с обжалване на ИАА, следва да се зачетат от решаващият съд, на осн. чл.235, ал.3 ГПК. Настъпилите след този момент откриват възможността за защита било чрез нов иск или по реда на чл.303, ал.1, т.3 ГПК според спецификата на новия факт. Цитираната от касатора практика не води до различен извод, тъй като определението по ч.гр.д. №795/2012г., IV г.о. на ВКС е неотносимо към поставения въпрос, доколкото е постановено по различен правен спор, а определенията, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по съществото на жалбата. Останалите поставени от касатора въпроси - относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не изпълняват изискването към общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е изложил мотиви за необходимост от нарочен иск, за да бъде осъществен косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК, а за искане от страната за проверка на законосъобразността на ИАА. Косвеният контрол за законосъобразност на ИАА от гражданския съд може да се осъществи само при наличие на наведени факти от значение за нея и то в преклузивните срокове по ГПК и ангажирани във връзка с тях доказателства, какъвто не е настоящият случай, поради което поставените въпроси по приложението на чл.17, ал.2 ГПК не могат до обусловят промяна на изхода на спора и спрямо тях не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това след като ВнАС е приложил последиците на процесните решения на КЕВР, то той е приел, че същите са валидни индивидуални административни актове с предварително изпълнение. Следва да се има предвид, че тази група въпроси са поставени в контекста на довод за прогласяване на нищожност на ИАА по невлязло в сила решение на АССГ. Същият не съответства на чл.302 ГПК, който предвижда, че задължителна сила за гражданския съд има само влязлото в сила решение на административен съд, а такова се явява служебно известното на състава решение № 1873/12.02.2021г. по адм. д. № 2016/2020г. на ВАС. С него е прието, че решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР не е нищожно. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. По частната жалба на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД: Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение /по същността си определение/ по чл.248 ГПК в частта, с която е оставено без уважение искането на „Енерго-Про Продажби“ АД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез присъждане на направените от молителя разноски по ч.гр.д.№442/2019г. на Апелативен съд- Варна над 200лв. до 792 лв. За да потвърди определението на Окръжен съд- Варна в тази част, въззивният съд е счел, че по спорния въпрос относно приложението на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, разпоредбата следва да се прилага в систематична връзка с чл.11, т.е. при определяне на възнаграждението следва да се изхожда от предмета на делото и интереса на страната, но размерът не може да е по-малко от 200 лева, когато частната жалба е разгледана в закрито заседание, респ. 300 лева- в открито заседание. Изложил е доводи, че в конкретния случай предмет на частното производство е правен въпрос - налице ли са или не предпоставките за спиране на производството по делото, поради което няма основание размерът на дължимото адвокатско възнаграждение да се определя според материалния интерес по предявените искове. С оглед липсата на особена фактическа и правна сложност, съдът е заключил, че адвокатското възнаграждение по частната жалба срещу определението за спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е в размер на 200 лева. Поставеният от частния касационен жалбоподател процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че страната има право на разноски, направени в производството по частната жалба срещу определението за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Съдът не е отрекъл приложението на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а с оглед цитираната съдебна практика на ВКС е посочил, че тази разпоредба следва да се прилага в систематична връзка с чл.11 от наредбата. Решаващият съдебен състав е изложил мотиви, че съгласно чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004г. при определяне на адвокатско възнаграждение в частното производство следва да се изхожда от предмета на делото и интереса на страната, като размерът не може да е по-нисък от посочения в чл.11. При произнасянето по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, респ. при определяне на минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът е обсъдил фактическата и правна сложност на делото, но е съобразил и минималните размери по чл.7, ал.1, т.7 вр. чл.11 от Наредба №1/2004г. За да определи минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение, апелативният съд е преценил, че предметът на частното производство е правен въпрос /налице ли е основание за спиране на производството/, поради което интересът на страната не е идентичен с материалния интерес по иска. Въпросът, който е значим и определящ за изхода на спора, е как се определя интересът на страната в частното производство, респ. дали е релевантен предметът на исковото производство или предметът на частното производство. Такива въпроси не са поставени от жалбоподателя, като е недопустимо да бъдат формулирани от съда. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от частния касатор основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на ответната страна разноските за касационното производство в размер на 9600 лева - договорено и платено адвокатско възнаграждение с ДДС. Водим от горното, Върховният касационен съд