Определение № 21 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2500/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни и насрещни касационни жалби срещу решение № 11920 от 26.08.2020 год. по въззивно гр. д. № 1220/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което се:

• Потвърждава решение № 2531 от 23.04.2018 год. по гр. д. № 2629/ 2016 год. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на „ИМО 2005“ ООД /в несъстоятелност/, „МАДЕС ГРУП“ ЕООД и „Общинска банка“ АД, че правото на строеж за построяване на процесната жилищна сграда е погасено по давност в полза на собствениците на земята поради неупражняване, на основание чл. 67 ЗС;

• Отменя решение № 4480 от 04.07.2018 год. по гр. д. № 2629/ 2016 год. на Софийски градски съд, с което е допълнено решението от 23.04.2018 год. и е отхвърлен предявеният от „ИМО 2005“ ООД /в несъстоятелност/ против собствениците на земята Е. Н. Г., Л. Н. С., В. А. М., С. В. М., Д. С. С., П. Е. С., Е. С. Т., Б. П. Т., Р. А. Р. и Д. М. Н. насрещен иск и вместо това същите са осъдени на основание чл. 72 ЗС да заплатят на дружеството сумата 255 441 лв., представляваща увеличена стойност на имота в резултат на извършените СМР по изграждане на процесната седеметажна жилищна сграда в съсобствения им имот.

• Потвърждава първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска по чл. 72 ЗС за разликата над сумата 255 441 лв. до претендираната 1 151 280 лв.

Решението се обжалва и в частта му относно присъдените в полза на страните съдебно-деловодни разноски.

Постъпилите касационни и насрещни касационни жалби са редовни и допустими, като подадени в законоустановените срокове и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.

За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците – собственици на процесния поземлен имот, на 10.10.2006 год., са учредили в полза на „Булиммо Ко“ ЕООД право на строеж за построяване на седеметажна монолитна жилищна сграда с гаражи, магазини, ателиета и офиси, като са си учредили и взаимно правото на строеж на няколко самостоятелни обекта в проектираната сграда. Дружеството се задължило да построи изцяло за своя сметка, до степен да са годни за обитаване – в напълно завършен вид, подробно описаните в нотариалния акт обекти, собственост на всеки от учредителите. През 2007 год., посредством няколко сделки, „ИМО 2005“ ООД придобило правото на строеж от „Буллимо Ко“ ЕООД и учредило върху него договорна ипотека в полза на ответника „Общинска банка“ АД. С нотариален акт от 10.07.2008 год. „ИМО 2005“ ООД прехвърлило на „МАДЕС ГРУП“ ЕООД правото на строеж върху част от проектираните обекти. Съдебният състав е приел също така за безспорно установено по делото, че за имота има издадено разрешение за строеж от 05.11.2007 год., като със заповед от 26.11.2008 год. на началника на СРДНСК е спряно изпълнението на всички видове СМР поради нередовности в техническата документация и са отправени предписания до упражняващото строителен надзор лице и възложителите на строежа.

Съгласно мотивите на решението, въз основа на заключенията по приетите СТЕ се установява, че сградата не е завършена в груб строеж. Построена е груба строителна част – стоманобетонова конструкция до нивото на 6-ти етаж на сградата – кота +16.10 м. и кота +18.80 м., като не са изпълнени 7-ми етаж и покривът. Собствеността върху сграда, построена въз основа на учредено право на строеж, може да възникне само ако тя е обособена като вещ, т. е. при завършването ѝ в груб строеж, съгласно дефиницията на понятието в пар. 5, т. 46 ДР на ЗУТ. До изграждане на ограждащите стени и покрива строежът представлява незавършена сграда, която е прикрепена към земята, но не е отделен обект на собственост и правото на строеж не е упражнено. Петгодишният давностен срок по чл. 67 ЗС тече от възникване на фактическата възможност за реализиране на правото на строеж, изразяваща се в осигуряване на строителни книжа и фактическо получаване на достъп до имота, като последващо прехвърляне на правото на строеж от суперфициаря не обвързва собствениците на земята. Доколкото в случая приема за установено, че е налице издадено разрешение за строеж, без спирането на строежа да може да бъде вменено във вина на учредителите, както и при липса на доказателства за недобросъвестност и възпрепятстване на строителството от тяхна страна, съдът е достигнал до извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 67 ЗС. Посочено е, че подаването на жалба до компетентните органи, упражняващи контрол върху строителството, не може да бъде отчетено като недобросъвестно създаване на пречки за реализиране на правото на строеж. В тази връзка е акцентирано и върху обстоятелството, че задълженията за изграждане на сградата са прехвърлени изцяло на суперфициаря, като последният е бил упълномощен за извършване на необходимите действия по проектиране, утвърждаване на проектите пред съответните органи и осъществяване на строителството. По отношение на възражението за спиране на давностния срок с издаване на заповедта за преустановяване на строително-монтажните работи съдът е приел, че същото няма характера на извънредно и непредвидимо обстоятелство, което да прави невъзможно реализирането на правото на строеж в рамките на законоустановения срок и не представлява основание за неговото спиране по смисъла на чл. 115 ЗЗД.

По предявения от „ИМО 2005“ ООД насрещен иск въззивният съд е приел, че при погасяване на правото на строеж, собственикът на земята придобива по правилото на чл. 92 ЗС изградената част от сградата. В този случай суперфициарят има правата по чл. 72 ЗС като добросъвестен владелец и има правото да получи увеличената стойност на имота. При съобразяване на заключението на вещите лица по приетата тройна СТЕ, съдебният състав е определил тази стойност на сумата 255 441 лв., представляваща разликата в пазарната цена на имота при степента му на завършеност към 23.11.2007 год. /момента на придобиване на правото на строеж от „ИМО 2005“ ООД/ и тази след извършените от дружеството строителни работи – извършените такива над плочата на четвъртия етаж до построеното към приключване на устните състезания по делото. Последното е признато за безспорно между страните обстоятелство, съгласно изричното протоколно определение от 8.06.2020 год. на въззивния съд.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., предвид гореизложеното и като обсъди доводите на страните намира следното:

По касационна жалба с вх. № 74827 от 08.10.2020 год. от Д. М. Н., чрез адв. Св. Т.:

Жалбоподателят се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 1 ГПК, а в изложението към жалбата поддържа, че решението, в частта му досежно претенцията по чл. 72 ЗС, е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, че е разрешен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно от това, се позовава на очевидна неправилност като счита, че съдът е присъдил сумата без доказан размер на стойността на извършените подобрения, без да е ясно какви са те по вид, цена и дали въобще са увеличили стойността на имота. Позовава се и на погасителна давност по отношение на тях.

От „ИМО 2005“ ООД е постъпил писмен отговор, чрез синдика К. К., в който се оспорва жалбата и се поддържа, че същата не обосновава предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

При изложените мотиви на въззивния съд не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради „очевидна неправилност“ на въззивното решение във връзка с предпоставките за уважаване на претенцията по чл. 72 ЗС. Съгласно трайно установената съдебна практика подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му /Постановление № 6 от 27.XII.1974 год. по гр. д. № 9/74 год., Пленум на ВС/. Посочените в закона категории владелци имат право на обезщетение за извършените от тях подобрения в точно определен от закона размер - увеличената стойност на имота, която представлява разликата между стойността на имота като цяло, в състоянието му, установено след извършените подобрения към датата на постановяване на съдебното решение, и стойността, която същият имот би имал към същата дата, ако дадените подобрения не бяха направени /решение № 82 от 11.03.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1610/2008 год., II г. о., решение № 152 от 16.06.2014 год. на ВКС по гр. д. № 1518/2014 год., I г. о./. С оглед оплакванията на касатора следва да бъде отбелязано също така, че когато собственикът приема имота в застроено състояние, дори и строителството да е незаконно /който факт в случая дори не е установен по делото/, то също следва да се третира като подобрение на имота, а при определяне на стойността му да се държи сметка, че е възможно премахването му /решение № 313 от 29.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 451/2008 г., I г. о./. Вземането на подобрителя - владелец на чужд имот е изискуемо не от момента на извършване на подобренията в чуждия имот, а от момента, когато собственикът на чуждия имот си върне фактическата власт, от прекъсване на владението и превръщането му в държане със съгласие на собственика или най-късно от момента когато владението бъде смутено с предявяване на ревандикационен иск /решение № 557 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 251/2010 г., II г. о./.

В случая съдът е обсъдил събраните доказателства по делото, приел е за установени посочените в закона предпоставки и е определил увеличената стойност на имота по смисъла на чл. 72 ЗС именно съобразно установените в съдебната практика указания относно приложението на закона. Преценката на доказателствата е предоставена на решаващия съд, който я извършва по свое вътрешно убеждение. С оглед на това, самото несъгласие на касаторa с направените от въззивния съд изводи относно доказателствата по делото не обосновава наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, след като в разглеждания случай инстанцията по същество е мотивирала според съдържащите се в закона изисквания своите крайни изводи относно приетите за установени, въз основа на доказателствените средства, правно релевантни факти.

Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да поставя в изложението си конкретни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на които да обосновава наличието на релевираните предпоставки за допустимост на касационното обжалване. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, липсата на правен въпрос е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение. При липсата на поставени правни въпроси, обусловили решаващата воля в обжалваното решение, не може да бъде обсъждана и цитираната от касатора съдебна практика. Горното важи и за погасителната давност, по който въпрос решаващият съд не се е произнасял, с оглед липсата на релевирано възражение в този смисъл срещу предявения от ответното дружество насрещен иск за заплащане на извършениете от него подобрения в имота.

Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по постъпилата срещу него касационна жалба от Д. М. Н..

В постъпилия отговор от „ИМО 2005“ ООД не е направено искане за разноски за адвокатска защита, поради което такива не следва да бъдат присъждани за изготвения отговор.

По касационна жалба с вх. № 75145 от 15.10.2020 год. на „МАДЕС ГРУП“ ЕООД, чрез адв. В. Т.:

В нея се аргументират доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в частта му, с която е уважен предявеният установителен иск, както и се твърди наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, без да се поставя конкретен правен въпрос.

Д. М. Н. оспорва касационната жалба в писмен отговор в срок, като претендира разноски за адвокатска защита.

От „ИМО 2005“ ООД също е постъпил писмен отговор, в който заявява, че поддържа жалбата и моли същата да бъде допусната до касационно обжалване.

Като разгледа съображенията на дружеството-касатор, настоящият съдебен състав намира, че същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му част.

Не се констатира наличието на очевидна неправилност на въззивното решение и в неговата част досежно предявения установителен иск. В Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК, изрично е прието, че смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. Както е посочено в решение № 256 от 19.10.2012 год. на ВКС по гр. д. № 205/2011 год., II г. о., правото на строеж се погасява, на основание чл. 67 от ЗС, ако сградата не е построена до етап груб строеж. Началото на давностния срок по чл. 67 ЗС се поставя от момента на сключването на договора за учредяване на вещното право на строеж /респ. от момента, в който страните са се уговорили договорът да породи действие/, като последващо прехвърляне на правото на строеж от суперфициаря на трето лице не обвързва собствениците на земята и по отношение на приобретателя не започва да тече нов срок за упражняване на правото на строеж, защото той не може да има повече права от своя праводател – решение № 217 от 29.06.2012 год. на ВКС по гр. д. № 542/2010 год., II г. о. Неизпълнението на договора за строителство от строителя по причини, които могат да му се вменят във вина, е основание за разваляне на този договор, но не съставлява обективно обстоятелство, стоящо извън волята на носителя на ограниченото вещно право и имащо за последица спиране или прекъсване на давността по чл. 67 от ЗС. Когато правото на строеж за множество обекти в бъдещата сграда е учредено на един правен субект и той е поел задължението да изгради цялата сграда, то това право се счита реализирано, когато е изградена цялата сграда като съвкупност от отделни обекти на собственост, ведно с принадлежащите им помещения и общи части в груб строеж /решение № 539 от 10.06.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1077/2009 год., I г. о./.

Въпросът за това дали в случая е налице или не обективна пречка за спиране на строителството, съответно недобросъвестно поведение от страна на учредителите на правото на строеж, е фактически въпрос и отговорът му зависи от преценката и анализа на събрания по делото доказателствен материал. При достигнатите констатации относно установената фактическа обстановка изведените от съда правни изводи се явяват съобразени с горецитираната трайно установена съдебна практика, както и с правилата на формалната логика, поради което не може да бъде обоснован извод за очевидна неправилност на решението в тази му част. Неправилността на въззивното решение като касационно отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК следва да бъде различавана от „очевидната неправилност“ като квалифицирана форма на неправилност, представляваща самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване тогава, когато съдът е приложил закона в неговия противоположен или превратен смисъл, или е допуснал тежки нарушения на правилата на формалната логика.

По вече изложените по-горе съображения, касационното обжалване не може да бъде допуснато и в приложното поле на някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 – 3 ГПК при липсата на формулиран конкретен правен въпрос.

По касационна жалба с вх. № 75192 от 15.10.2020 год. на „ИМО 2005“ ООД, чрез синдика К. К.:

Касаторът моли за отмяна на въззивното решение в частта му, с която е уважен искът за признаване за установено, че правото на строеж е погасено по давност, евентуално, за неговата отмяна в отхвърлителната част на предявения насрещен иск за заплащане на стойността на извършените в имота подобрения за разликата от присъдените 255 441 лв. до пълния предявен размер от 1 151 280 лв.

В изложение към жалбата поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставени въпроси относно началото на давностния срок по чл. 67 ГПК, предпоставките за неговото спиране и прекъсване, както и по отношение задължението на въззивния съд да извърши собствена преценка на събраните доказателства, като се произнесе по правните доводи на страните и изготви собствени мотиви по предмета на спора.

Д. М. Н. оспорва касационната жалба в писмен отговор в срок, като претендира разноски за адвокатска защита.

Писмен отговор е постъпил и от останалите ответници по касация /учредителите на правото на строеж/, представлявани от адв. Л. Я..

Поставените правни въпроси не дават основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, поради следните съображения:

По въпроса за началото на давностния срок по чл. 67 ГПК вече беше цитирана съдебна практика, в това число и задължителна такава /Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК/, като е мотивиран извод за липса на противоречие между правните изводи на съдебния състав, постановил обжалваното решение и възприетите принципни положения при тълкуването на посочената разпоредба. Дали съществува или не обективна правна пречка за упражняване на учреденото право на строеж е фактически въпрос, който следва да бъде преценяван от съда с оглед особеностите на конкретния случай. Този въпрос не може да бъде изследван в производството по чл. 288 ГПК, тъй като същото няма за предмет разрешаване на правния спор по същество. Несъгласието на касатора с установените от въззивния съд фактически положения не представлява основание за допускане на касационния контрол, а довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК биха били налице по поставения въпрос единствено, когато съдът е констатирал наличието на обективна пречка за реализиране на строежа /респ. недобросъвестно поведение на учредителите на правото на строеж/ и въпреки това е приел, че тези обстоятелства не са от значение за течението на давностния срок по чл. 67 ЗС. Такава хипотеза не е налице в настоящия случай.

Не е налице противоречие с приетото в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГТК, нито в решение № 56 от 15.04.2013 год. на ВКС по гр. д. № 796/2012 год., III г. о., по въпроса за задълженията на въззивната инстанция. Относно размера на сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие извършените подобрения, съдът се е позовал на приетото по делото експертно заключение на вещите лица. Изрично е разграничил стойността на извършените СМР от увеличената пазарна стойност на имота в резултат на тях и е присъдил именно последната, съобразно задължителните указания по приложението на чл. 72 ЗС, като е цитирана и съответна съдебна практика. В този смисъл е изпълнено задължението на въззивния съд за излагане на собствени мотиви по основателността на претенцията за подобрения и размера на увеличената стойност на имота. Преценката му е основана на събраните по делото относими доказателства и мотивите към съдебното решение отразяват решаващата воля на съда, като са изложени кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти и защитните тези на страните, съобразно установените в съдебната практика указания относно приложението на закона. Изводите на съда се съобразени и с липсата на спор между страните относно обема на извършените строителни работи, предмет на иска по чл. 72 ЗС.

По касационна жалба с вх. № 75273 от 16.10.2020 год. на „Общинска банка“ АД, чрез адв. М. Й.:

Въззивното решение се обжалва в частта му по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 67 ЗС, като се навеждат съображения за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението към жалбата касаторът се позовава на очевидна неправилност. Счита, че решението е постановено в противоречие с тълкувателната практика на ВКС по въпроса за течението на срока и неговото спиране, формирана с Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК. Отделно от това поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото да се даде отговор на въпросите какви могат да бъдат „другите“ обективни причини за спиране на давностния срок по смисъла на тълкувателното решение, както и по какви критерии суперфициарят може да прецени дали обстоятелството, на което той твърди, че е спрял срокът по чл. 67 ЗС, представлява обективна пречка за упражняване правото на строеж.

Д. М. Н. оспорва касационната жалба в писмен отговор в срок, като претендира разноски за адвокатска защита.

„ИМО 2005“ ООД изразява становище, че поддържа жалбата.

Становище са взели и останалите ответници по касация /учредителите на правото на строеж/, представлявани от адв. Л. Я..

В настоящото изложение бяха изложени подробни аргументи, съгласно които не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което същите е безпредметно да бъдат повтаряни.

Поставените въпроси са сходни с разгледаните във връзка с касационна жалба с вх. № 75192 от 15.10.2020 год. на „ИМО 2005“ ООД. На въпроса, дали издаденият от органите по строителен надзор акт за спиране на строежа представлява обективна причина за нереализиране на учреденото право на строеж в установения 5-годишен срок, не може да бъде даден еднозначен отговор, който да е общовалиден за всички случаи. В тази връзка следва да се изследват конкретните причини за спиране на строежа и постигнатите договорености между страните, поради което така поставеният въпрос се явява фактически и излиза извън предмета на производството по селекция на касационните жалби. По приложението на разпоредбата на чл. 67 ЗС е налице трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд и се споделя от настоящия съдебен състав. При липса на аргументи за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, липсва основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите какви могат да бъдат „другите“ обективни причини за спиране на давностния срок по смисъла на тълкувателното решение, както и по какви критерии суперфициарят може да прецени дали обстоятелството, на което той твърди, че е спрял срокът по чл. 67 ЗС, представлява обективна пречка за упражняване правото на строеж. Както е посочено в практиката на ВКС, за суперфициаря не тече давностен срок, само когато: упражняването на правото на строеж е обусловено от определени действия от учредителя на правото; собствениците на земята недобросъвестно са създавали пречки за реализирането му; разрешението за строеж е издадено за отделни етапи на строежите, които могат да се използват самостоятелно; и когато строителството се забави по други обективни причини, които не са свързани с недобросъвестно поведение на собственика на земята и с неизпълнение на задълженията на суперфициаря. Наличието на последните следва да бъде установено в производството с оглед особеностите на конкретния правен спор.

В обобщение, постъпилите касационни жалби срещу въззивното решение № 11920 от 26.08.2020 год. по в. гр. д. № 1220/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд, не обосновават допускането му до касационно обжалване на релевираните основания. Съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба. Следователно, при този изход настоящата инстанция не дължи произнасяне по постъпилите срещу решението насрещни касационни жалби с вх. № 78386 от 31.12.2020 год. и № 31105 от 08.02.2021 год. от ищците Е. Н. Г., Л. Н. С., В. А. М., С. В. М., Д. С. С., П. Е. С., Е. С. Т., Б. П. Т. и Р. А. Р., всичките представлявани от адв. Л. Я..

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени в полза на Д. М. Н. сторените от него разноски за адвокатска защита по подадените касационни жалби от „МАДЕС ГРУП“ ЕООД, „ИМО 2005“ ООД и „Общинска банка“ АД. Съгласно представените договори за правна защита и съдействие същите възлизат в размер на сумата 900 лв. за всеки от подадените отговори.

По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, II гражданско отделение,