Определение № 50533 от 24.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2541/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Лев 2009“- ЕООД срещу решение №25 от 09.06.2021г. по т.д.77/21г. на Бургаски апелативен съд. Ответниците по касационната жалба не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Л. Ц., е поддържал довод за недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради това, че нямало данни да е било проведено „преюдициално“ производство по установяване качеството кредитор на ищеца, което задължавало съдът да спре делото пред себе си до постановяване на такова решение.. Страната е поддържала основания по чл.280,ла.1, т.1 и 3 ГПК както и всичките основания по чл.280, ал.2 ГПК, чийто текст е възпроизведен. Пространно са развити оплакванията за неправилност на акта и съображения за това, че съдът неправилно е възприел заключението на експерта, който бил работил по данни представени на електронен носител, които не били надлежно събрани и приети по делото.Развити са и защитните съображения на страната за недоказаност на обстоятелството, че ищецът е с надлежно установено вземане спрямо първия ответник. В тази връзка са поставени 11 въпроса, третиращи както изложените оплаквания за ненадлежно събрани доказателства на електронен носител, така и оплакванията за неустановеност на предпоставките по чл.135 ЗЗД. Посочено е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като са изброени съдебни актове на ВКС и съответно са възпроизведени кратки мотиви от тях., без тези мотиви да са обвързани от конкретен въпрос или да са развити съображения за противоречието им с мотивите на въззивния съд. В заключение е отбелязано, че ако не били налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК то следвало да се приеме, че са налице такива по чл.280, ал.1, т.3 ГПК,като това основание е мотивирано от страната чрез възпроизвеждане на текста му. Поставени са още шест въпроса еднозначно третиращи задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и искания на страните.Отново са възпроизведени кратки части от мотивите на изброени съдебни актове на ВКС. Други доводи не са развити. Не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. Касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.2 ГПК, чийто текст е възпроизвел напълно. Единствената разгледана хипотеза от него, обаче, е тази на второто предложение на текста, а именно- недопустимост на решението. Доводът за недопустимост на обжалвания съдебен акт се разглежда и без да са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като за редовността на сезирането си, съдът следи служебно. За да обоснове разбирането си за недопустимост на обжалваното решение, страната е поддържала, че след като ищецът е твърдял, че е кредитор с неудовлетворено вземане спрямо първият ответник, то тогава бил налице преюдициален спор, който той бил длъжен да предяви в отделно производство. Нямало данни това да е направено, поради което, решението било недопустимо, съобразно разрешенията дадени с ТР ОСГТК 2/17г., тъй като спора за съществуване на вземане на ищеца спрямо ответника не бил разрешен. Доводът е фактически и правно необоснован. Касаторът превратно тълкува разрешенията, дадени с ТР ОСГТК2/17г. което третира хипотеза на предявен иск за съществуване на вземането, решението, по който наистина е преюдициално спрямо иска по чл.135 ЗЗД, като пряко относимо към активната материалноправна легитимация на ищеца, поради което за съда е налице задължение да спре производството по Павловия иск до разрешаване на повдигнатия вече спор. Когато въпреки изричното искане и представяне на доказателства за висящ спор по установяване на вземането, производството пред съдилищата по същество, не е спрямо, то постановеното решение по чл.135 ЗЗД е недопустимо, тъй като с два съдебни акта се разрешава един и същ правен спор. В разглеждания случай, не е налице тази хипотеза, тъй като липсва предявен иск за вземането на ищеца към първия ответник / а и не се твърди да е налице такова производство и съдът да е отказал спирането му по чл.229,ал.1,т.4 ГПК/. Спорът за това дали ищецът е кредитор на ответника, съдилищата са разрешили в рамките на предявения иск / като елемент от неговия фактически състав/, очертаващ правото на ищеца да иска прогласяване за недействителна спрямо него увреждащата сделка, сключена между ответниците. Въззивният съд в рамките на своята компетентност - при условията на упражнен непълен въззив, съобразно задължението му да разгледа самостоятелно правният спор- е посочил, че ищецът е доказал качеството си на кредитор като е разгледал направените възражения и данните по делото, от които е извел наличие на неудовлетворено задължение на ответника спрямо ищеца. При тези обстоятелства, цитираната тълкувателна практика е ирелевантна, решението е допустимо постановен съдебен акт. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието,поставените въпроси съдържателно третиращи едно и също оплакване на страната – относно неправилно зачитане доказателствената стойност на приложената на електронен носител информация на банката относно движението по сметките на първия ответник, по която вещото лице е дало своето заключение, а още и кратки оплаквания за недоказаност на намерението за увреждане, не са релевантни тъй като в по-голямата си част са фактически, а освен това са основани на фактически неверните твърдения на страната изцяло съобразени с нейната защитна теза а не с правните изводи на състава, довели до постановения резултат. Този извод се налага, поради това, че противно на съдържанието на въпросите, че липсват данни за авторството на информация на банката, както и това, че съдебното решение било основано на тези документи на електронен носител е фактически невярно, тъй като ясно от съпроводителното писмо до съда, с което са изпратени извлеченията от сметките на банката по надлежния ред е установено авторството на тези документи, а освен това същите надлежно са предоставени на вещото лице. При оспорването, страната не е въвела друго различно от представения договор основание за извършените плащания от личните сметки на ищеца по сметка на дружеството и с оглед характера на договора за заем като реален, съдът е приел, че е осъществено изпълнение на задължението по представения договор за заем. Съдът, освен това, противно на съдържанието на въпросите, изрично е мотивирал наличието на знание у ответниците, както и директното намерение за увреждане и е развил и друг мотив по отношение на това основание, изведен от данните по делото сочещи безвъзмездност на сключения договор за продажба, атакуван по реда на чл.135 ЗЗД, доколкото липсват доказателства да е заплатена цена за имотите- предмет на атакуваната сделка, като договора между физически лица за оборудване на апартаментите не установява такава възмездност. Извън това, не е обоснован и допълнителен критерий доколкото извадените то контекста на правния спор части от мотиви на решения на ВКС не са свързани както с множеството въпроси, така и с изводите по тези въпроси, направени от въззивния съд т.е. не е обосновано и наличие на противоречиво разрешаване на формулираните въпроси. Твърдението, че ако не е налице чл.280, ал.1, т.1 ГПК то съдът следва да счете за установено наличие на хипотезата на т.3 на текста е правно необосновано, тъй като основанието по т.1 изключва това по т.3, което от своя страна, за да е налице изисква обосноваването му, съобразно разрешенията дадени с т.4 на ТР ОСГТК №1/09г. Страната е поставила и множество въпроси, свързани със задълженията на въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения на страните и доводите им. Тези въпроси са значими по всяко дело, но за да са релевантни по конкретния правен спор, касаторът следва изрично да посочи кои от доказателствата по делото са останали необсъдени от въззивния съд, кои от нейните доводи и възражения също така не са били предмет на мотивите на акта и как тяхното обсъждане би променило постановения резултат. Страната не е посочила такива конкретни доводи, освен изключително общото оплакване, че съдът не бил изпълнил задължението си да направи самостоятелна преценка на събраните доказателства и това е отчетено като липса на мотиви, без да се конкретизира оплакването. След поставените въпроси отново са възпроизведени части от мотивите на различни решения на ВКС, без каквато и да било конкретизация защо страната счита, че тези части противоречат на разрешения, дадени от въззивния съд. Извън това и общите доводи на касатора са фактически неверни. Съдът подробно е разгледал възраженията по реда на заявяването им- като е изложил свои мотиви по всяко едно от тях. Тези възражения са разгледани в контекста на установените по спора факти. Т.е.налице е произнасяне по всяко едно от възраженията на страната, по всички събрани доказателства а това, че тя не споделя мотивите на съда е оплакване за неправилност на акта и е ирелевантно към основанието сочено от нея – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което не е налице, поради липса на въведен релевантен въпрос и обоснован общ критерий. Страната във връзка с тези въпроси е посочила и основанието – „противоречиво разрешавани въпроси от съдилищата“, което не е уредено в чл.280,ла.1 ГПК и не съставлява валиден процесуален довод за допускане на решението до касационно обжалване. С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение