Определение № 253 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1612/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Напоителни системи“ ЕАД против решение № 370/11.02.2020г. по в.т.д. № 983/2019г. на Апелативен съд–София, с което е потвърдено решение № 2392/03.12.2018г. по т.д. № 2114/2017г. на Софийски градски съд, с която е уважен предявеният от „Полирент“ ЕООД установителен иск на основание чл.422 ГПК срещу акционерното дружество за сумата от 600 000 лева, представляващи част от цялата дължима сума 2 769 765,87 лева по споразумение с нотариална заверка на подписите по договор № Д-53-269/02.08.2012г. с удостоверяване на подписите рег. № 3147/06.11.2014г., извършено от нотариус П. П., рег.№ 533, с район на действие Районен съд-София, както и сума в общ размер на 19 500 лева за разноски, направени в заповедното производство. Касаторът атакува въззивното решение, като недопустимо, съответно като неправилно, поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Заявява, че сключването на извънсъдебната спогодба на 06.11.2014г. не обвързва „Напоителни системи“ ЕАД, поради липса на предварително съгласие на едноличния собственик на капитала. Поддържа, че споразумението е сключено в нарушение на императивна правна норма - чл. 12, т. 12 ПРУПДТДДУК, който по същността си е подзаконов нормативен акт и несъблюдаването му води до нищожност на споразумението, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски за всички инстанции. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Полирент“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претнедира разноски за настоящото производство в размер на 9200 лева съгласно представен договор за правна помощ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Решаващият съд е приел, че съгласно чл. 365 ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорът за спогодба е възмезден, тъй като в основата му е еквивалентно имуществено разместване, чрез взаимни отстъпки и на двете страни. С факта на правене на отстъпки, срещу насрещни такива се стига до състояние на безспорност. Посочено е, че именно наличието на воля за направени отстъпки, разграничава договорът за спогодба от установителния договор. Затова и в практиката, установителния договор е познат като „констативен протокол“, тъй като той дава израз само на съществуващи безспорни правоотношения между страните. В него, за разлика от спогодбата, няма правен конфликт и начина, по който страните са стигнали до разрешаването му, а именно, чрез взаимни отстъпки от първоначално твърдяното. Съдът е намерил, че сключеното между страните споразумение от 06.11.2014г. е установителен договор, тъй като в него няма отстъпление на изпълнителя като кредитор от размера на дълга на възложителя срещу отказ на последния, например от застъпвана позиция по изпълнението на договора. Напротив, недвусмислено е посочено, че общото задължение на възложителя към изпълнителя е така, както е по неплатените фактури, издадени въз основа на приемателно - предавателните протоколи, съставени в изпълнение на договор № Д 53-269/02.08.2012г. Доколкото е определен нов срок за заплащане на сумата по тях от общо 2 769 765, 87 лева, то този факт не е достатъчен да покрие дефиницията за „взаимни отстъпки“ и не променя рамките на съществуващото между страните правоотношение по дълга. С оглед горното, съдът е заключил, че процесното споразумение няма характеристиките на договор за спогодба, поради което и не изисква регламентираното в чл. 12, т. 12 ПРУПДТДДУК разрешение от едноличния собственик на капитала на еднолично дружество с държавно участие, каквото е „Напоителни системи“ ЕАД. Споразумението е валидно и съдържащото се в него признание на дълга от възложителя, при липсата на възражения относно фактическото изпълнение на задълженията на насрещната страна, представлява основание за заплащане на възнаграждение от ответника, поради което и предявеният установителен иск следва да бъде уважен. В мотивната си част апелативният състав е посочил, че не споделя тезата на първоинстанционния съд, че в хипотезата на сключване на спогодба по чл. 365, ал. 1 ЗЗД, липсата на разрешение от принципала по реда на чл. 12, т. 12 ПРУПДТДДУК не рефлектира върху валидността на споразумението. Пояснил е, че сключването на извънсъдебна спогодба от изпълнителния директор на еднолично акционерно дружество с държавна собственост на капитала не обвързва дружеството, ако едноличният собственик на капитала изрично не е дал предварително разрешение за спогодбата. Този разрешителния режим за сключване на спогодба е уреден с императивна норма, каквато е разпоредбата на чл.12, т. 12 от ПРУПДТДДУК, като специален нормативен акт, приет по силата на законовата делегация на § 13, ал. 3 от ПЗР на ЗПСПК и е нормативно установен с оглед специфичното качество на страната по спогодбата - еднолично дружество с държавно участие, а не представлява ограничение, установено с вътрешноорганизационен акт за разпределяне на компетенциите между волеобразуващия орган на дружество - собственика на капитала (принципал) с функциите на общо събрание, и изпълнителния директор на дружеството, осъществяващ органното му представителство. Ето защо, изпълнителният директор на акционерното дружество с държавна собственост на капитала „Напоителни системи“ ЕАД, не притежава обща компетентност за сключване на спогодба от името на дружеството, а може да стори това, само ако му бъде изрично и предварително разрешено от принципала. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, като значими за изхода на спора, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда: „1/ При наличие на постигнато съглашение между две страни, обективирано по недвусмислен начин в съдържанието на сключено между тях споразумение за разсрочване на парично задължение, с включени в него конкретни стойности и срокове за изпълнение, налице ли е основание съдът да извършва допълнително тълкуване на волята на страните, изразено в текстовете на разпоредбите на сключеното споразумение?; В този случай следва ли съдът да впише в мотивите на постановения съдебен акт конкретните обстоятелства и неясноти, които са формирали необходимостта от извършване на тълкуване на волята на страните, поради съмнение относно постигнатите договорености по отношение на целените правни последици и действителното съдържание на заложените текстове в споразумението?; 2/ Постигнато съгласие между две страни за доброволно уреждане по извънсъдебен ред на отношения между тях, изразяващо се в сключване на споразумение за разсрочване на парично задължение, с изрично установени стойности и срокове за изпълнение, чиито правни последици целят доброволно изпълнение и избягване на възможността от възникване на правен спор между страните, представлява ли по своята същност спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД?; Наличието на допълнителни договорености между страните, които допълват съдържанието на споразумение за разсрочване на задължението, посредством които страните изразяват съгласие относно отношения между тях, породени от различни обстоятелства и факти от тези, заложени в сключеното споразумение, следва ли да бъдат отчетени при тълкуването на същността на споразумението и определянето на същото като спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната съдебна пракитка: решение № 81/07.07.2009 по т.д. № 761/2008 на I т. о. на ВКС, решение № 115/01.11.2010 по т.д. № 939/2009 на I т. о. на ВКС, решение № 16/28.02.2013 по т.д. № 218/2012 на II т. о. на ВКС, решение № 67/30.07.2014 по т.д.№ 1843/2013 на II т. о. на ВКС и решение № 201/29.01.2018 по т.д.№ 700/2017 на I т. о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставените въпроси не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като съдът се е позовал на съдържащото се в споразумението признание на дълга от възложителя и неговия установителен характер и на липсата на възражения относно фактическото изпълнение на задълженията на насрещната страна, от което е извел основанието за заплащане на възнаграждение от ответника – настоящ касатор, във връзка с които решаващи мотиви на въззивната инстанция не са поставени въпроси от страна на жалбоподателя, поради което не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид липсата й, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 9200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд