Определение № 3125 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3775/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Л. Я. чрез пълномощника й адвокат П. С. против решение № 376 от 8.07.2025 г., постановено по гр. д. № 54 по описа за 2025 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 348 от 18.11.2024 г. по гр. д. № 282/2023 г. на Районен съд - Разлог за отхвърляне на предявения от Н. Л. Я., лично и като наследник на починалите в хода на процеса Р. П. Я. и Н. Л. Я. против М. Н. К. и Р. И. К. установителен иск за собственост като наследници на Л. Н. Я. и придобивна давност в периода 30.09.2012 г. – 20.01.2023 г. на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** и 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. Р. И. К. е подал чрез пълномощника си адвокат И. П. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който навежда довод за недопустимост на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на иска, евентуално оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски. Адвокат И. П. е упълномощена да подаде отговор на касационната жалба и от М. Н. К., но такъв от нейно име не е постъпил по делото. Предявения иск е за собственост върху недвижим имот и подлежи на касационно обжалване независимо от цената на иска с оглед изричното изключване на тези искове от приложното поле на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което касационната жалба е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че ищцата претендира придобиване правото на собственост въз основа на давностно владение, осъществяване след влизане в сила на решение за извършване делба на процесния имот чрез публична продан на 30.09.2012 г. Приел е за установено, че Л. Н. Я. е починал на 7.02.2022 г. и е наследен от съпругата си Р. Я., сина си Н. Я. (и двамата починали в хода на процеса) и дъщеря си Н. Я., която понастоящем е единствен негов правоприемник. Л. Я. и ответницата М. К. са брат и сестра. На 8.09.2022 г. М. К. е дарила на сина си Р. К. собствената си 1/2 ид. ч. от спорния поземлен имот и от първия етаж на многофамилната жилищна сграда. Л. Я. и М. К. за заплащали данъци за имота – първият за земя и сграда, а втората за 1/2 ид. ч. от земя и сграда. В периода 2015 – 2023 г. Н. Я. е закупувала строителни материали и мебели, но липсват доказателства те да са вложени именно в първия жилищен етаж. Липсват и данни представените писмени доказателства за заплащани ВиК услуги и ел. енергия да касаят този етаж (втория жилищен етаж също е обитаем, а електромера не е установено за кой от етажите се отнася и документите за заплатена ел. енергия са за имот с друг административен адрес). Между М. К. и Л. Я. са налице влезли в сила решение по гр. д. № 1221/2007 г. на Районен съд - Разлог за допускане на съдебна делба на процесния поземлен имот и първи жилищен етаж при равни права, влязло в сила на 30.09.2011 г. и за извършване на делбата чрез публична продан, влязло в сила на 28.09.2012 г. Публичната продан не е извършена, като М. К. е поискала издаване на изпълнителен лист на 20.01.2023 г. и такъв е издаден от делбения съд, но липсват данни за образувано изпълнително производство. Въз основа на гласните доказателства съдът е приел следното: Свидетелите К. и П., водени от ищците, установяват, че и двамата познават спорните имоти – дворно място и първи жилищен етаж. Св. К. е съседка, която живее срещу имота. Същата сочи в показанията си, че до смъртта си, в къщата са живеели наследодателят на ищците – Л. Я., и съпругата му Р. Я., синът му Н. и дъщеря му Н.. В двора семейството има оранжерия, ягоди, малини, къпини, дървета. Същата свидетелка сочи, че познава ответниците въззиваеми, но не ги е виждала да идват в имота след смъртта на „баба Р.“ през 2007 година. Дворното място е оградено с ограда, има порта, която се заключва, като не можеш да влезеш без да си звъннал. С плодните дръвчета – две дюли, круша са се занимавали съпрузите Р. и Л. Я.. След смъртта на майка му, Л. Я. е слязъл да живее на първия етаж, а семейството му е живяло на втория етаж, като след като Н. Я. се върнала в [населено място] и тя заживяла на първия етаж, като е започнала да прави преустройства – измазала прозорците и вратите, баня е направена на първия етаж. Л. Я. е правил ремонт в кухнята, като е оправил изкъртените плочки, поставил плочки на пода пред мивката, вкарал чешма в жилището, остъклил терасата на първия етаж. Свидетелката сочи, че като съседи си споделяли и така научила от Л., че 2012 година когато „свършило“ делото “М. му е разрешила той да си ползва долния етаж е да прави ремонт и той тогава вече след 2012 година започна да прави ремонтите по къщата. Той си третираше първия етаж и целия имот като свои.“. Свидетелят П. установява, че в двора семейство Я. е отглеждало и са засявали домати, краставици, лук, боб. Свидетелят след 2012 година е ходил да чисти улуците, коминът, слагал е керемиди, и не е виждал сестрата на Л. М. К. и не познава и нейния син. И в показанията на този свидетел се съдържат сведения, че след смъртта на баба Р., нейният син – Л. Я. е слязъл долу – на първия етаж, като е започнал до го ремонтира направил мивка, и баня, и тръбите, нова ел. инсталация и нова ВиК инсталация, нова баня. Както и св. К. и този свидетел сочи, че парцела има порта, която се заключва и не може да се влезе в къщата. За дръвчетата в двора се грижи Р. Я., съпругата на Л. Я. и гледа кокошки в дворното място. След смъртта на баба Р., дъщеря й М. К. и синът й Р. не са ходили в имота и нищо не са правили. Свидетелят сочи, че Н. Я. е заживяла на първия етаж през 2022 година. Свидетелят П. сочи, че знае, че Л. и М. са се карали за първия етаж, че са водили дело и са се „оправили всичко да е за Л.“. Свидетелят на ответниците Б. установява (което не противоречи на показанията на останалите свидетели К. и П.), че между М. К. и Л. Я. е имало спорове относно собствеността върху наследствения им първи жилищен етаж и половината от дворното място, останали им съсобствени по наследство. М. К. е заминала на работа извън пределите на страната след 2002 година. През 2007 година М. К. се е прибрала в България и е живяла в къщата на майка си – процесния първи жилищен етаж. В показанията на тази свидетелка се сочи и съдът приема за доказано, че поради възникнал конфликт относно собствеността М. К. и синът и Р. К. са били изгонени от Л. Я. от първия етаж. Свидетелката сочи и се потвърждава от доказателствата по делото, че след този конфликт е било образувано дело за делба. През 2022 година М. К. повторно се е прибрала от чужбина и е потърсила свидетелката, за да прехвърли дела от имота на сина си – Р. К.. През 2022 година за първи път М. и Р. К. са потърсили контакт с Я. относно имота – да се разберат да им дадат достъп до имота или да им платят дела. Свидетелят Б. е категорична в показанията си и съдът приема за доказано в този смисъл, че спорът между брат и сестра относно собствеността върху първи жилищен етаж датира от 2007 година, като в този смисъл са и писмените доказателства по делото, като се установява, че Л. Я. е заявявал собственическите си намерения относно имота още през 2007 година, като е оспорвал собствеността, придобита от сестра му по наследство. Доколкото в показанията на св. Б. се сочи, че имотът е бил запечатан през 2007 година от полицейските органи по делото е разпитан свидетелят К.. От показанията на същия, както и от изисканите справки от РУ Разлог не се установява такова запечатване да е било извършвано и въз основа на какъв акт е било. При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е приел, че действията по осъществяване владението от ищцата и наследодателите й не изключва владението на съсобственика. Поставянето на ограда на дворното място, заключването на двора и на първия етаж са действия, които могат да бъдат приравнени на такива относно завладяването на имота от единия съсобственик. В случая обаче не може да се приеме, че това е трайно и явно. Нито един от разпитаните свидетели не сочи в показанията си в периода описан в исковата молба – 30.09.2012 година до 20.01.2023 година между брата и сестрата да е имало разговори относно препятстване на достъпа на сестрата до имота. Такива са провеждане едва след завръщането на М. К. в Българя през есента на 2022 година и след като същата се е разпоредила с имотите в полза на сина си Р. К. – между последния и Н. Я.. Това е достатъчно да покаже, че до съзнанието на съсобственика не са достигнали действия, с които установената със съдебното решение по съдебната делба собственост да му е била оспорена, поради което и давност в полза на ищцата и нейните наследодатели не е текла. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. Л. Я. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС при съсобственост, възникнала на основание наследяване, след като е налице влязло в сила съдебно решение по втората фаза на делба за процесния имот, определящо изнасянето на имота на публична продан; 2) при приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС, как следва да се разпредели доказателствената тежест на страните относно факта на владение на имота; 3) плащането на данъци от невладеещия съсобственик за спорния имот, счита ли се за фактическо действие, оборващо владението на имота от другия съсобственик; 4) може ли да се приеме, че недопускането в имота, мотивирало невладеещия съсобственик да предяви иск за делба в предходен съдебен процес, е манифестиране на своене и владение от владеещия съсобственик спрямо невладеещия, след приключване на делбеното дело с влязло в сила съдебно решение за изнасяне на имота на публична продан; 5) налице ли е изначално съвладение като основание, при постановено и влязло в сила съдебно решение за делба на процесния имот, определящо правата на страните и способа за извършване на делбата, но без предприети фактически действия на невладеещия съсобственик и без да е образувано изпълнително дело от съделителите. По въпросите не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Принципен отговор на първия и петия въпроси е даден в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС – презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Това принципно тълкуване е относимо и в контекста на поставения въпрос при наличие на влязло в сила решение за извършване на делбата. Само по себе си това обстоятелство е неотносимо, освен ако предявяването на иска за делба не е било предизвикано от отричане правата на съсобственика, в който случай ще е налице демонстриране на завладяването от владеещия съсобственик още преди иницииране на делбеното производство. Щом липсва демонстриране завладяването правата на съсобственика преди или след приключване на делбеното производство, то без значение е и дали въз основа на влязлото в сила решение за извършване на делбата чрез публична продан е образувано изпълнително производство. Отговор на втория въпрос също е даден в практиката на ВКС. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС е посочено, че съсобственикът владее за сметка на всички съсобственици, щом е установил фактическата власт на основание, което не отрича правата им и за да превърне владението в самостоятелно, т. е. само за себе си е необходимо да „отнеме“, да „отблъсне“ владението на другите, а не е достатъчно само да манифестира неопределено самостоятелността на владението, като ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. В решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр. д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 171/14.03.2024 г. по гр.д. № 1095/2023 г. на ВКС, II г.о. и др. е дадено тълкуване, че действията, с които се демонстрира промяната на държането във владение, респ. промяната на намерението на съсобственика или сънаследника да владее целия имот, следва да бъдат конкретни по отричане правата на останалите съсобственици или сънаследници и да са доведени до знанието им. По третия въпрос съдът не се е произнасял. Макар да е отчел, че и двете страни по спора са плащали данъци за имота, не е формирал извод, че заплащането на данъци от ответницата, оборва владението на другия съсобственик. Изводът е, че давност не е започнала да тече до 2022 г., тъй като до този момент вледеещите имота (наследодатели на ищцата и тя самата) не са демонстрирали промяната в намерението и завладяване правата на ответницата. Четвъртият въпрос е неотносим към мотивите на съда, а и към данните по делото. Окръжният съд не е приемал, че делбеното произдводство по отношение на процесните поземлен имот и първи жилищен етаж е инициирано от М. К., поради недопускането й в имота. Показанията на свидетелката Б. и влязлото в сила решение по допускане на делбата установяват, че спорът за собствеността е касаел втория жилищен етаж (за който е бил предявен и искът по чл. 30 ЗН), но липсват данни да е оспорвана собствеността, както преди, така и след влизане в сила на решенията в делбеното производство по отношение на поземления имот и първия жилищен етаж (за които искът за делба не е бил оспорен от Л. Н. Я.). Касаторката поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. Липсва формулиран правен въпрос, спрямо който да се прецени наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обосновката чрез довода, че постановеното съдебно решение по втора фаза на делбата, изнасящо процесния имот на публична продан, представлява ново основание, различно от наследяване и представлява правно основание за възникване на съсобствеността, а не основание, на което започва съвладение, не може да бъде съотнесена с даденото от ВКС тълкуване, че когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена, като е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Същевременно самата теза, че решението по извършване на делбата е правно основание за възникване на съсобствеността е правно несъстоятелна. Решението по извършване на делбата определя само способа за прекратяване на вече възникналата съсобственост (в случая между М. К. и Л. Я. по наследствено правоприемство, предхождащо инициирането на съдебната делба). Касаторката поддържа, че е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, обосновано с доводите, че съдът е пренебрегнал установените и неоспорени от ответниците фактически констатации по делото (показанията на всички свидетели) за липсата на достъп до имота от ответниците, за построения гараж и направата на баня от ищците за тяхна сметка. Твърденията не могат да бъдат съотнесени към изводите на въззивния съд, че ответницата не е посещавала имота и не е комуникирала с брат си и неговото семейство от 2007 г. до 2022 г., а съответно не е знаела за твърдените от касаторката действия (заключване и подобряване на съсобствения имот), с оглед на които фактически изводи е прието, че спрямо нея не е демонстрирано завладяване на правата. Отделно от изложеното при прочита на въззивното решение не се констатира очевидно неправилно приложение на материалния или процесуалния закон или очевидна необоснованост на фактическите или правни изводи на съда, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. При липса на основание за допускане на касационно обжалване Н. Л. Я. дължи възстановяване на направените по повод касационната жалба разноски. Адвокат И. П. е представила доказателства за заплатено от М. Н. К. и Р. И. К. възнаграждение в размер на 1200 лв. за подаване на отговор на касационната жалба. Отговор обаче е постъпил само от името на Р. И. К., поради което и само на него се дължат разноски в размер на 306.78 евро (равностойност на 600 лв., заплатени за неговото представителство по повод касационната жалба). С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение