Определение № 206 от 16.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3265/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Ст. И. като пълномощник на „П.ИМ” ООД със седалище и адрес на управление гр. Пловод, срещу въззивно решение № 260684 от 20.05.2021 г. по в.гр.д. № 869/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено решение № 261332 от 18.11.2020 г. по гр.д. № 7199/2019 г. на Районен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. П. З. против „П.ИМ” ООД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 и чл. 52 ЗЗД за заплащане на разликата над 3 000 лв. до 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която К. З. е осъдена да заплати на „П.ИМ.”ООД сумата над 438.19 лв. до 572.42 лв. разноски, и в тази част е постановено друго, с което „П.ИМ.”ООД е осъдено да заплати на К. З. още 2 000 лв., представляващи разликата над 3000 лв. до 5000 лв., ведно със законната лихва от 12.09.2018 г. до окончателното й изплащане. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с която ответникът „П.ИМ.” ООД е осъден да заплати на К. П. З. сумата 100 лв., обезщетение за имуществени вреди; сумата 2 538.81 лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между брутното трудово възнаграждение и изплатеното й обезщетение за временна неработоспособност за м. септември 2018 г.; сумата 3 866.26 лв.-обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между брутното трудово възнаграждение и изплатено обезщетение за временна неработоспособност за м. октомври 2018 г., сумата 1 255 лв. стойността на дължим бонус за третото тримесечие на 2018 г.; сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.09.2018 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. П. З. иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до претендираната сума от 10 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че при постановяването му въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и не е изложил задълбочени мотиви защо дава вяра на показанията на св. Б., а не кредитира показанията на св. Б. и П.. Не е взел предвид и вероятната заинтересованост на св. Б. от изхода на делото. На следващо място твърди, че въззивният съд не посочил откъде произтича задължението за сигнализиране на стъпалото към тоалетната, за да бъде окачествено като противоправно поведението на ответника. Сочи, че съдът не е обсъдил и възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, като неправилно е приел, че същото е преклудирано, без да съобрази, че то се основава на нови обстоятелства по смисъла на чл. 147, ал.1 ГПК. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, точно и ясно да изложи в решението си на кои доказателства основава приетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да посочи защо и на кои дава вяра. 2. До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал.2 ЗЗД, и може ли това възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако възражението е направено с отговора на исковата молба, но без да е уточнено от фактическа страна. Следва ли съдът да го вземе предвид, ако уточнението е направено по-късно. Поставя се и въпросът /3/ допустимо ли е доказването на имуществени вреди, изразяващи се в разлика между брутно трудово възнаграждение и изплатено обезщетение за временна неработоспособност, както и незаплатен бонус, да се извършва без предоставяне на съответни трудови и/или други договори, с които е предвидено основанието за възникване на такива вземания, като това доказване да се провежда единствено чрез съдебно-икономическа експертиза, която е обсъдила счетоводни справки, изпратени на вещото лице от работодателя по електронна поща. По този въпрос жалбоподателят поддържа да е налице основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.2, изр.3 ГПК-очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация К. П. З. изразява становище, че не са налице сочените от дружеството-жалбоподател основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено и не е било спорно между страните, че на 12.09.2018 г. ищцата К. П. З. празнувала юбилей в ресторант „Ноте Ди вино”в [населено място]. Около 22.30 ч. при посещение на дамската тоалетна, намираща се в северната част на двора на заведението, паднала, в резултат на което получила съчетано счупване на долните краища на лакътната и лъчевата кост на лявата ръка, довело до временна нетрудоспособност за периода от 13.09.2018 г. до 26.10.2018 г. Достъпът до санитарното помещение се осъществява чрез преодоляване на стъпало, тъй като е вкопано под нивото на терена. Осветлението в него е автоматично. Твърдението на ищцата е било, че на посочената дата осветлението не се е задействало при отваряне на вратата на тоалетната, а поради което при влизане в нея тя не е могла да види, че има стъпало. Пристъпвайки напред, политнала и паднала на пода. С отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило предявените искове с твърденията, че дори ищцата да е претърпяла физически увреждания, а в резултат на тях имуществени и неимуществени вреди, те не са в причинна връзка с негово виновно и противоправно поведение. Тоалетната в градината на ресторанта съществува и се ползва от много години и никога не е имало оплаквания и/или инциденти във връзка с функционирането й. Ищцата била редовен клиент на заведението, посещавала го е многократно, поради което твърдението й, че не е била запозната с обстановката в помещението, е нелогично. Тезата на ответника е, че уврежданията на ищцата са в резултат на невнимание и липса на адекватни реакции от нейна страна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за доказано от събраните по делото гласни доказателства, че наличието на стъпало при влизане в тоалетната не е било надлежно сигнализирано, а сензорното осветление не се е задействало при отваряне на вратата, както твърди ответникът, а със закъснение-едва след като се влезе в помещението, поради което при влизането си посетителите не са имали видимост за вкопаното стъпало. При формиране на този извод съдът се е позовал на показанията на свидетелката Б., която присъствала на тържеството на ищцата и има лични впечатления за това кога се задейства осветлението, тъй като също е посетила тоалетната и се наложило да изчака около половин минута докато лампата светне. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите на ответника, които са заявили пред съда, че лампата светва при отвяряне на вратата. По отношение на свидетелката Б. е посочил, че са налице съмнения относно това дали същата излага впечатления от посочената дата или от други свои посещения в заведението. Не е кредитирал и показанията на свидетелката П., като е преценил, че същата се явява заинтересована от изхода на делото, тъй като е служител на ответника-управител на заведението, и в нейните задължения се включва и проверка на тоалетната, каквато тя не е извършила през вечерта на инцидента. Необезпечаването на безопасни условия за ползване на тоалетната от страна на служителите на ответника е преценено като противоправно бездействие, което е в причинна връзка с настъпилото увреждане на ищцата и причинените вреди, обуславящо ангажиране на отговорността на ответника на основание чл. 49 ЗЗД. Първият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаещ задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните и да посочи кои релевантни за спора факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, а когато доказателствата по делото са противоречиви-мотивирано да посочи на кои и защо дава вяра, изравя несъгласието на жалбоподателя с извършената от въззивния съд преценка на свидетелските показания. По съществото си доводите, с които се обосновава значението на този въпрос за изхода на делото, представляват оплаквания за необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане и кредитиране на показанията на свидетелите. Тези доводи са относими към правилността на въззивното решение, която не се обсъжда в тази фаза на касационното производство, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства и е изложил конкретни и ясни съображение защо кредитира показанията на св. Б., а не кредитира показанията св. Б. и П., като по този начин в съответствие със задължителната практика на ВКС/ ППВС № 1/1953 г., т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ е изпълнил задължението си да обоснове вътрешното си убеждение. Поради това не е налице основанието на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставения процесуален въпрос. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по въпроса до кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал.2 ЗЗД и може ли това възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Този въпрос е от значение за изхода на делото, доколкото въззивният съд е приел, че не следва да разглежда възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, обосновано с това, че тя отказала оперативно лечение на счупената й ръка, а избрала консервативно такова чрез гипсова имобилизация, което довело до по-бавно възстановяване и възникване на усложнения-болест на Де Кюрвен, тъй като това възражение не е било навадено своевременно с отговора на исковата молба, макар за това да е имало данни още в писмените доказателства /амбулаторен лист от 26.09.2018 г./, представени с исковата молба. В решение № 98 от 29.06.2016 г. по т.д. № 1499/2015 г. на І т.о., решение на 66 от 01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на І т.о. и решение № 18 от 24.03.2021 г. по т.д. № 696/2020 г. на ІІ т.о., на които се позовава жалбоподателят е прието, че приложението на правилото на чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Подчертано е, че приносът трябва да е конкретен-да се изразява в извършване на определени действия или въздържане от такива действия от страна на пострадалото лице, поради което и обстоятелствата, на които страната основава това възражение, също трябва да са конкретни. Ако тя не е могла да узнае за тях до изтичане на срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичане на този срок до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, съгласно чл. 147, ал.1 ГПК. След като възражението по чл. 51, ал.2 ЗЗД за принос на пострадалия може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го направи, преди да узнае за тях. В случая в представения с исковата молба амбулаторен лист от 26.09.2018 г. е отразено, че ищцата К. З. е отказала оперативна интервенция и лечението на счупената ръка е осъществено чрез гипсова имобилизация. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове, като е възразил, че увреждането на ищцата е причинено от нейното невнимание и липса на адекватни реакции. Направил е доказателствено искане за събиране на гласни доказателства за поведението и състоянието на ищцата при посещенията й в ресторанта, което е уважено от първоинстанционния съд. Дори да се приеме, че обстоятелството, че ищцата е отказала оперативно лечение на счупването, отразено в амбулаторния иск, само по себе си още не е достатъчно да обоснове причинна връзка с вредоносния резултат, тъй като не е ясно как се отразява на продължителността на оздравителния период и претърпените болки и страдания, то наличието на такава причинна връзка е установено със заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от в.л. д-р Й. М. Ш., приета в съдебното заседание на 02.12.2019 г., и със заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза, изготвено от в.л. д-р Д. Б. М., прието в съдебно заседание на 13.02.2020 г. Последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд, в което делото е прието за решаване, е проведено на 16.09.2020 г. До приключване на съдебното дирене жалбоподателят не е навел възражения за съпричиняване по чл. 51, ал.2 ЗЗД, обосновано с отказа на ищцата да приеме предложената операция. Доводи за това са изложени за пръв път в представената писмена защита, постъпила в съда на 28.10.2020 г., и във въззивната жалба. Писмената защита, съгласно чл. 149 от ГПК, се представя след приключване на съдебното дирене. В нея страните могат само да излагат становището си по фактическите и правни доводи, които вече са въведени в хода на производството, но не и да въвеждат нови искания, нови възражения, да изтъкват нови факти или да представят нови доказателства / в този смисъл т. 11 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, решение № 474 от 14.01.2013 г. по гр.д. № 1499/2011 г. на І. г.о. и др./. При тези данни изводът на въззивния съд, че възражението е заявено несвоевременно след изтичане на преклузивните срокове по чл. 131 и чл. 147 ГПК и не следва да бъде обсъждано, не е в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по този въпрос. Следващият въпрос е за това дали е допустимо доказването на имуществени вреди, изразяващи се в разлика между брутно трудово възнаграждение и изплатено обезщетение за временна неработоспособност, както и незаплатен бонус, да се извършва без предоставяне на съответни трудови и/или други договори, с които е предвидено основанието за възникване на такива вземания, а само чрез чрез съдебно-икономическа експертиза, която е обсъдила счетоводни справки. Въпросът не е от значение за изхода на делото, нито за точното прилагане на закона и за развитието на правото, респ. не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касационно обжалване. Разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получила ищцата за периода 13.09.2018 г.- 26.10.2018 г., и полученото от нея обезщетение за временна неработоспособност за същия период, е изчислен от вещо лице на базата на фишове за работна заплата, предоставени от работодателя и приложени към делото, в които са отразени дължимите за периода възнаграждения на ищцата, включващи основна заплата, клас прослужено време и бонуси, както и изплатените от работодателя и от НОИ обезщетения за временна неработоспособност. Тези документи не са оспорени от ответника. Въпросът по какъв механизмът са определни бонусите, е неотносим към предмета на делото, тъй като преценката следва ли на работника/ служителя да бъде изплатен бонус и в какъв размер, е на работодателя и тя не подлежи на съдебен контрол, още по-малко по възражение на трето лице, което не е страна по трудовото правоотношение. Не се установява въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. За да е осъществено това основание за достъп до касационно обжалване е необходимо неправилността на решението да е от естество да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без анализ на доказателствата по делото. Всяка друга неправилност представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая такъв тежък порок на въззивното решение, водещ до очевидната му неправилност, не се установява. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на материален или процесуален закон, нито е явно необосновано-изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика. В обобщение на изложеното, не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, изр.3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът