Определение № 1242 от 14.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1593/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 56 от 21.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 50/2024 г. от Окръжен съд – Хасково, с което Прокуратура на република България е осъдена да заплати на С. Е. още 2000 лв. /или общо 2500 лв. с присъденото от първоинстанционния съд/ обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва, считано от 04.05.2021 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба е релевирано касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение, като се поддържа, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е извършил преценка на всички правнорелевантни обстоятелства, поради което определеното обезщетение е завишено. Към жалбата е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за задължението на съда по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и решение № 186/21.12.2017 г. по гр.д. № 1780/2017 г. на III г.о. на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С. Е., чрез процесуалния му представител, в който се поддържа, че обжалваното решение е постановено в съответствие с принципа за справедливост и практиката по приложението му. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция за предоставена в хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, б. „б“ безплатна правна помощ. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение първо ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ НК. Установил е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 7/2021 г. описа на Териториално отделение „Митническо разузнаване и разследване Южна морска“ с прокурорско постановление от 28.02.2021 г., като му е била наложена мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 10 000 лв. На същата дата му е била наложена и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, както и временно – до приключване на наказателното производство - са му били отнети документите за задгранично пътуване. Посочил е, че в хода на досъдебното производство са били извършени поредица процесуално-следствени действия - оглед на местопроизшествие, оглед на веществени доказателства, разпити на свидетели, назначаване на стокова оценъчна и техническа експертизи и други, но без обвиняемият да участва в тях. На 27.04.2021 г. с постановление влязло в сила на 04.05.2023 г. на прокурор при ОП - Хасково наказателното производство е било прекратено, поради липсата на обективни и субективни признаци на извършено престъпление, за което на ищеца е било повдигнато обвинение. Със същото постановление са били отменени и взетите спрямо ищеца мерки за неотклонение и за процесуална принуда. Съдът е приел, че посочената фактическа обстановка обуславя наличието на основание за ангажиране отговорността на Прокуратурата. Посочил е, че основното оплакване във въззивното производство е насочено към правилността на съдебния акт, обосновано с неправилното прилагане на закона по отношение размера на присъденото обезщетение на неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД. Съдът е съобразил, че самото повдигане на обвинение и участие в наказателно производство обуславят единствено отрицателни преживявания и очаквания - предстояща наказателна репресия, търпене на процесуалните ограничения, участие в процесуални действия, което е съществена личностна принуда, нарушаваща основните човешки права. Взел е предвид, че наказателното производство е продължило около 2 месеца - от 27.02.2021 г. до 04.05.2021 г. по обвинение за тежки умишлени престъпления, наказуеми с кумулативно налагане на наказания „лишаване от свобода“ от три до десет години и с „глоба“ от двадесет хиляди до сто хиляди лева. Приел е, че обстоятелството, че обвиняемият е чужд гражданин е засилило негативните му преживявания – с наложената забрана за напускане на пределите на Република България и с отнемането на документите му ищецът е бил лишен от възможността да пътува в Република Турция при близките си, да упражнява правото си на труд, да получи подкрепа от познати и роднини, както и осъществява трудова дейност като шофьор по международни превози. Съдът е направил извод, че за периода на воденото досъдебно производство ищецът е бил принуден да остане против волята си в Република България, да е на разположение на водещите досъдебното производство органи, да си осигури подслон, без възможност обаче да си осигури прехраната и доходи. Приел е, обаче, че извън установените обичайни вреди, изразяващи се в страх от осъждане, стрес и тревожност, унижение, накърняване на честта и достойнството му от обвинение в престъпление с висока степен на обществена опасност, нарушение в социалните отношения, не се извеждат други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение. Съдът е определил, с оглед конкретните данни по делото, обществените представи за справедливост и практиката по аналогични казуси, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение възлиза на сумата от 2500 лв. Приел е, че този размер на обезщетение е адекватен на действително преживените от ищеца отрицателни емоции и е обективен израз, и конкретно проявление на справедливостта. Имайки предвид изложените в обжалваното решение мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационното обжалване на следва да бъде допуснато. Съображенията за това са следните: Въпросите за прилагането на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и задължението на съда да извърши преценка на всички правнорелевантни за предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обстоятелства са относими към решаващите изводи на съда – същите са обусловили дейността му и съответно правните му изводи. Не е налице обаче твърдяното противоречие със задължителната практика по тях, включително и посочената от касатора. В т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика е изведено, че при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обективни обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и т.н. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, включително възраженията на страните, като са взети предвид релевантните факти и обстоятелства във връзка с присъдения размер. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е било повдигнато обвинението, наложените мерки за процесуална принуда, характера и интензитета на преживените негативни емоционални преживявания. Освен това обезщетението е съобразено с икономическите условия в процесния период и със съдебната практика по аналогични случаи. Предвид съобразяването на въззивното решение - досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правнорелевантни за това факти, с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на адв. И. И., АК – Хасково, като пълномощник на С. Е., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за депозирания отговор на касационна жалба в размер, определен от съда на 600 лв. за осъществената безплатно правна помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 12.08.2021 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение