Определение № 1894 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 792/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Р. М. П. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 302 от 1.12.2022г. по в.гр.д. № 381 по описа за 2022г. на Окръжен съд Ямбол, с което е потвърдено решение № 260033 от 15.07.2022г. по гр.д.№ 3073/2020г. на РС Ямбол като е отхвърлен предявения от него иск срещу И. А. И. за сумата 7 700лв., на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 19.11.2020г., както и иска с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 572.35лв.лихва за забава и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. А. И., чрез процесулания представител адвокат А., с който се оспорват нейната допустимост и основателност, като излага доводите си по съществото на спора. Прилага съдебна практика. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв.по списък, реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ от 16.02.2023г., в т.ІІІ от който сумата е посочена като внесена в брой. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за неоснователен с решаващ мотив за липса на престация без правно основание. Не е било спорно между страните, че между тях е съществувало наемно правотоношение, въз основа на сключен от 2.10.2018г. договор за наем, по силата на което ищецът е ползвал крайпътно заведение в [населено място], с площ от 176 кв.м. срещу заплащане на наем от 400лв. В мотивите си съдът е посочил, че извършените от ищеца периодични плащания намират своето правно основаине в сключения между страните наемен договор. Приел е за установено сключването и на втори договор за наем /неформален/, сключен на 9.08.2018г., между „Д. Холедейс“ООД, представлявано от ищеца и настоящия ответник И. И., във връзка с който е приел, че са били заплащани претендираните в настоящето производство като недължимо платени 7 700лв.за периода 11.08.2008г.-10.09.2018г. Парите са платени срещу предоставено ползване на терен, върху който е разположено освен крайпътното заведение още и ТИР паркинг на площ от 4дка, пригоден за паркиране и събиране на такси. Доказването на наемното правоотношение за ТИР паркинга от 4 дка съдът е приел за установено въз основа на следните четири броя доказателства, които е ценил в тяхната взаимовръзка:1.Конклудентни действия на ищеца, състоящи се в периодично извършване на множество плащания, надвишаващи двукратно писмено договорената наемна цена от 400лв., 2. Тези конклудентни действия са ценени във връзка с подбиращото се от писмения договор за наем фактическо ползване на прилежащи места за паркинг, 3. Показанията на свидетелите М. И. и М. И., които еднозначно установяват наличие на фактическо ползване от страна на ищеца на ТИР паркинг за сумата от 1 200лв., 4.Пределите на мандатното правоотношение, учредено в полза на ищеца и обективирано в нотариално заверено пълномощно от 2.10.2018г. и проектната документация – протокол- становище на техническа комисия при ОПУ Велико Търново, разрешени еза специално ползване на съществуващи подземни и надземни линейни или отделно стоящи в обхвата и н обслужваща зона на път ІІ-55 „Дебелец –Килифарево-Г.“, от км.7+807 до км.7+915 – трасе на подземен проход и при км.7+915 пресичане на републикански път- сондаж с цел изграждане на обект „външно ел.захранване 1 КV“. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, която обосновава с твърдението, че съдът е приел за установено въз основа на свидетелски показания, че между страните е налице договор за наем на обща стойност от 14 400лв./изчислен при месечна наемна цена 1 200лв./ Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на посоченото от касатора специално основание за допустимост. „Очевидната неправилност“по чл.280, ал.2 ГПК по своето съдържание не съвпада с основанието по чл.281, т.3 ГПК. В практиката се приема, че въззивен акт е „очевидно неправилен“, когато е постановен при наличие на видимо тежко нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или явна необоснованост, установима без обсъждане на ангажираните по делото доказателства. Случаят не е такъв. Гореописаните мотиви на въззивния съд не позволяват да се приеме тезата на касатора за изведен извод за наличие на сключен договор за наем с цена над 5 000лв. въз основа на приети в нарушение на разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3, изр.2 ГПК свидетелски показания. Както беше посочено по-горе, подобен извод въззивният съд не е правил. Той е мотивирал крайния си извод не въз основа на свидетелски показания, установяващи договор на стойност по-голяма от 5 000лв., а въз основа на четири на брой обстоятелства /едно от които са свидетелски показания, установяващи фактическо ползване на терен от 4 дка/, за които е преценено, че в съвкупност, разглеждани във взаимовръзка са достатъчни да обосноват наличие на основание за плащане на претендираната сума. Доколкото – предмет на настоящето производство е извършването на преценка само за наличието или не на посоченото от касатора специално основание за допустимост /не и проверка за правилност на постановения въззивен акт/, посоченият от касатора довод не обосновава „очевидна неправилност“, по смисъла на закона. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд