Определение № 3802 от 29.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3063/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Т. В. Н., подадена чрез адв. Р. Р., срещу определение № 198 от 27.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 138/2023 г. по описа на Великотърновския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на определение № 405 от 20.03.2023 г. по ч. гр. д. № 214/2023 г. на Окръжен съд – Плевен е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 30 ЗН, който ще бъде предявен от В. Й. Н. против Т. В. Н. чрез налагане на запор върху 1/4 ид. част от 11 бр. МПС и чрез налагане на възбрана върху 1/4 ид. част от 317 бр. недвижими имоти.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Формулирани са и следните два въпроса, без да се посочва конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Правните последици по иск по чл. 30 от ЗН обхващат ли вече направено разпореждане /сключване на договор за прехвърляне на търговско предприятие на ЕТ/ с наследствени права на молителя – наследник /ищец по иск с правно основание чл.30 ЗН/?

2. Какви са правните последици на вписани обстоятелства, за които не е предявен иск по чл. 604 ГПК и чл. 29 ЗТТРЮЛНЦ за имущество, обект на иска по чл.30 ЗН?

В срок е постъпил отговор на частната касационна жалба от В. Й. Н., чрез процесуалния му представител адв. В. К., с който се твърди, че не са налице основанията за допускане на касационна обжалване, а по същество подадената жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба за обезпечение на бъдещ иск по чл. 30 ЗН, който молителят В. Й. Н. възнамерява да предяви против Т. В. Н. за намаляване на извършеното в нейна полза завещание от Й. Г. Н. – баща на молителя и съпруг на ответницата, до размера, необходим за допълване на запазената му част от наследството. Съдът е наложил част от поисканите обезпечителни мерки, като е отказал да допусне обезпечение чрез налагане на запор върху МПС и възбрана на недвижими имоти - част от имуществото на търговското предприятие на наследодателя.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че бъдещият конститутивен иск по чл. 30 ЗН е процесуално допустим, вероятно основателен и е налице обезпечителна нужда. Посочено е, че за основателността на иска по чл. 30 ЗН, при положение, че запазената част е накърнена с универсално завещание, е без значение какви конкретно имущества са включени в наследствената маса и дали те все още са в патримониума на облагодетелстваното лице, защото в тази хипотеза намаляването се извършва в дробна част. В този случай съдът определя само запазената част на наследника, упражнил правото си да иска възстановяването ѝ, а начинът на възстановяване и обемът на наследствената маса се установява допълнително. Прието е, че е без значение дали възстановяването на запазената част ще бъде в натура или парично и налагането на исканите обезпечителни мерки при всички случаи ще способства за реализиране на правата на наследника в случай на уважаване на предявения конститутивен иск.

Съдът е посочил, че установеното по делото, че бъдещият ищец е сключил договор с бъдещия ответник за прехвърляне на търговско предприятие- част от наследствената маса, е ирелевантно за възможността да бъдат наложени обезпечителни мерки върху имуществото, включено в търговското предприятие - част от наследствената маса. Ответникът по молбата не може да се легитимира като собственик едновременно на две основания – ако се позовава на завещанието, то е придобил собствеността по силата на завещателното разпореждане и съответно с договора не са му прехвърлени вещни права, защото той вече ги е притежавал, а прехвърлителите не са имали права, които да му прехвърлят.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Според разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, тъй като не са във връзка с предмета на спора, по който въззивният съд се е произнесъл. Трайно е разбирането в практиката на ВКС, че допускането на обезпечението се предпоставя от констатациите на съда, че бъдещият иск е допустим, вероятно основателен, наличие на обезпечителна нужда, както и дали поисканата обезпечителна мярка съответства на вида на търсената с иска защита, като съгласно приетото в т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГТК в обезпечителното производство не се изследва титулярството на правото на собственост върху имуществото, предмет на обезпечението. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е направил извода си за основателност на искането за допускане на обезпечение, приемайки че са налице всички предпоставки за налагане на обезпечителни мерки. В този смисъл поставените от касатора въпроси са извън предмета на делото, по което въззивният съд е дължал произнасяне и отговорът им не е от обуславящо значение за крайния изход от спора. В допълнение следва да се посочи, че първият въпрос не е и изведен от решаващите изводи на съда, тъй като въззивният съд не е приел, че ответницата е собственик на процесните имоти по силата на сключения с молителя договор за прехвърляне на търговско предприятие- част от наследствената маса, а изводите му са, че ответницата, ако се позовава на завещанието, е придобила собствеността по силата на самото завещателното разпореждане и съответно с договора не са й прехвърлени вещни права.

Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на определението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По направеното в отговора на частната жалба искане за присъждане на разноски, настоящият състав не дължи произнасяне, тъй като направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход – арг. от т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение