Определение № 50499 от 05.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2214/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби съответно: 1/ на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве „ против решение № 260120/23.04.2021 г. по т.д.№ 680/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му с която – след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 06.03.2020 г. по т.д.№ 121/2019 г. на Старозагорския окръжен съд - предявеният от Д. Н. Г., чрез неговата майка и законен представител – Г. М. А., иск с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ е уважен за размера над 4 000 лева и до присъдените 35 000 лева, ведно със законната лихва върху същата сума считано от 16.07.2018 г.. 2/ на третото лице – помагач на ответника – П. Д. П. против решение № 260187/21.06.2021 г. по т.д.№ 680/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, по реда на чл. 247 ал. 1 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение № 260120/23.04.2021 г. по т.д.№ 680/2020г. на Пловдивски апелативен съд, като е дописано постановяването му при участието на същата, като трето лице – помагач на ответника, к а к т о и срещу самото въззивно решение в частта, в която - след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното – е уважен иска по чл. 432 ал. 1 КЗ за сумата от 35 000 лева. Касаторът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве „ – оспорва правилността на въззивното решение, като намира за прекомерно завишено присъденото обезщетение, за претърпени от ищеца неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 08.06.2018 г., настъпило по вина на застраховано при същия застраховател, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, МПС. Счита, че от една страна твърдените болки и страдания, с оглед тяхната характеристика, периода на тяхната интензивност и общ възстановителен период, не обуславят присъждането на такъв висок размер, изхождайки от съдебната практика по сходни случаи. По начало, обаче, намира че от доказателствата не се установява безспорно изпадането в кома на детето и страдание от главоболие и виене на свят месеци след увреждането, доколкото липсва медицинска документация от последващи прегледи при неврохирург и невролог. Акцентира на липсата на трайни и тежки увреждания – на мозъчни структури, разпад на мозъчно вещество, увреждане на черепни кости, вкл. увреждане на гръдния кош и коремни органи, с оглед натъртванията и охлузванията по тялото на детето. Касаторът не намира установен и твърдения психологически стрес. Намира неправилно отречено наличието на съпричиняване от пострадалия, с внезапното му изскачане на пътното платно, в нарушение на чл.113 т.1 и чл.114 т.1 ЗДвП, а също - предвид малолетието му - поради неупражнен от родител контрол при попадането му на пътното платно, квалифицирано от касатора като „ съпричиняване от майката „. Оспорва и началната дата на лихвата за забава върху присъденото обезщетение. Счита, че меродавна следва да е датата на предоставяне от ищеца на банкова сметка за превеждане на застрахователното обезщетение - 20.09.2019 г.. Касаторът П. Д. П. оспорва решението за поправка на очевидна фактическа грешка, с което единствено е допълнен диспозитива на въззивния акт, с упоменаване постановяването му с нейно участие, в качеството на трето лице – помагач на ответника / след възпроизвеждане в цялост на вече постановения диспозитив /, с довода, че не е налице хипотеза на допълване на решението, а на очевидна фактическа грешка по чл. 247 ал. 1 ГПК, каквато, впрочем, е квалификацията на въззивния съд. Обстоятелствената част на касационната жалба, обаче, навежда доводи за неправилност на въззивното решение по същество. Такъв е и формулирания петитум – за отмяна на въззивното решение, в частта по присъдено обезщетение за неимуществени вреди над размера от 8 000 лева и до присъдените 35 000 лева. В подадената отделно касационна жалба срещу въззивното решение / вх.№ 264254/14.06.2021 г. / страната оспорва правилността му, като постановено въз основа на негодни доказателствени средства – събрани в досъдебното наказателно производство и въз основа на представеното споразумение по нохд № 142/2019 г. на Районен съд - Казанлък, съдържащо признание на подсъдимата П. П., че е нарушила правилата за движение по пътищата – чл. 5 ал. 2 т. 1, чл. 20 ал. 2, чл. 116 и чл. 119 ал. 1 ЗДвП. Намира, че неправилно е приета фактическа обстановка, различна от установената от разпитаните свидетели пред първоинстанционния съд и от приетите заключения на автотехническа и медицинска експертизи. Счита, че съдът е следвало да даде приоритет на тези доказателства пред споразумението, с което е приключило наказателното производство. Оспорва правилността на изводите му, че липсва съпричиняване от страна на пострадалия, както и относно приетия за справедлив размер на обезщетението от 35 000 лева, като прекомерно завишен. Конкретни обстоятелства по приложението на чл. 51 ал.2 и чл.52 ЗЗД касаторът не излага. Такива са изложени в касационната жалба срещу решението по чл. 247 ал. 1 ГПК, но същата – вх.№ 264742/23.07.2021 г. – е подадена след срока по чл.283 ГПК и не може да се приеме и за допълнение на касационната жалба срещу въззивното решение по същество. Ответната страна – Д. Г. – оспорва касационните жалби, както и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване по всяка от тях, с подробни отговори, които настоящият състав съобрази при произнасянето си. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивното решение по същество, както и подлежащ на обжалване акт, постановен по реда на чл.247 ГПК. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: Ищецът – малолетният Д. Г. – претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 08.06.2018 г., настъпило по вина на водача на застраховано при ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве„, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, МПС,, в размер на 50 000 лева. В исковата молба се твърди, че в резултат на ПТП Д. е получил мозъчно сътресение, вкл. изпаднал в краткотрайна кома, както и травма на ръката. Като резултат се твърди, че детето дълго време е било лишено от обичайния си ритъм на живот, а възстановяването му продължава и до момента. Твърди се да е бил на постелъчен режим и с нужда от чужда помощ. Месеци наред е имал главоболие и виене на свят, без да може да чете, да гледа телевизия или ползва компютър. Твърди се да е претърпял и силен психологически стрес, пораженията от който са необратими. Ответното застрахователно дружество е оспорило иска, вкл. с възражение за съпричиняване, поради внезапно навлизане на пострадалия на пътното платно и предприето пресичане, без да се съобразят приближаващите МПС. Противопоставя се и съпричиняване от родител, поради неупражнен контрол върху малолетното дете, предприело пресичането само. Намира, че сключеното в наказателното производство споразумение има силата на пресъдено нещо досежно деянието и вината на делинквента – П. П., вкл. досежно вредоносните последици, но така както са описани в същото – контузия на главата, със сътресение на мозъка и загуба на съзнание. Оспорва получена травма на ръката или други увреждания, доколкото не са описани в споразумението, вкл. претърпян психологически стрес. Намира претендираното обезщетение за прекомерно, дори да биха се установили всички твърдени увреждания и техните последици. От друга страна счита, че сключеното в наказателното производство споразумение не следва да се абсолютизира като доказателство, доколкото е очевидно сключено с цел бързо приключване на наказателното производство, за сметка на пълното и всестранно изследване на механизма на ПТП. Направил е доказателствени искания за установяване на този механизъм, вкл. разпит на свидетел – очевидец. С отговора на допълнителната искова молба е оспорена и датата от която застрахователят дължи лихва за забава, по съображение, че това следва да е датата на която е получил банковата сметка на ищеца, за превеждане на застрахователно обезщетение. Първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ответника за разпит на свидетел – очевидец, като е допуснал автотехническа експертиза по задачите му, касаещи механизма на ПТП, пътната обстановка и маркировка в участъка, където е настъпило. Експертизата е работила по материали от досъдебното производство – протокол за оглед на ПТП и снимков материал за същото, както и по материалите в наказателното дело № 142/2019 г. на Районен съд Казанлък. Съобразени са от вещото лице събрани в досъдебното производство свидетелски показания. Въз основа на същите вещото лице е прието, че само ако пострадалото дете е бягало / предвид установима от показанията скорост на движение /, би се реализирал удар между него и МПС, а ако би се движило бавно автомобилът на делинквента би преминал мястото на удара към момента, в който детето би го достигнало. Коментирана е и ограничена видимост за водача на увреждащия автомобил – до 15 м. преди възприемането на детето като опасност - с която,обаче, същият е следвало да се съобрази и да подбере съответна на конкретните условия скорост – под 28,42 км./час. Съдебномедицинската експертиза е установила, че при ПТП малолетният Д. е получил охлузвания, кръвонасядания и отоци по цялото тяло, вкл. хематом на корема, описани в изготвената анамнеза при постъпването му в медицинското заведение, където е установено и мозъчно сътресение, с пълна загуба на съзнание. За последната вещото лице се основава на показанията на майката в досъдебното производство, с оглед даденото от нея описание на състоянието му / не давал никакви признаци на живот, обърнати очи при повдигане на клепачите, отпуснато тяло /. Така загубата на съзнание е квалифицирана като разстройство на здравето, временно опасно за живота. Установено е консервативно лечение в продължение на 8 дни в лечебно заведение и последващо – в дома, при нужда. Пълното възстановяване от сътресение на мозъка с изпадане в кома / по принцип, ане в конкретния случай / вещото лице сочи с продължителност около 1 месец и до 6 месеца възможност за главоболие, световъртеж, светобоязън, намалена умствена работоспособност. Изрично е упомената липсата на медицинска документация след изписването, вкл. контролни прегледи при неврохирург / невролог. Само като възможност, при този вид травма, вещото лице е посочило дискретни усложнения, за които обаче са необходими апаратни изследвания / компютърна томография и електро-енцефалография / и които е невъзможно да се установят със снемане на анамнеза. Свидетели за претърпените от ищеца болки и страдания не са изслушвани. Първоинстанционният съд, основно възпроизвеждайки съдържанието на събраните доказателства, е уважил иска по чл.432 ал.1 КЗ до размера на 8 000 лева. Приел е, че сключеното в наказателното производство срещу делинквента – П. П. – споразумение обвързва страните досежно извършване на деянието и вината й – при форма „ непредпазливост „. Приел е, че доколкото по делото не са ангажирани преки доказателства за търпимите от ищеца болки и страдания, вкл. за продължителност на главоболие и виене на свят, повече от обичайно сочения от вещото лице период от 1 месец, както и за претърпян и непреодолян психически стрес, битови и други неудобства, обезщетение в така приетия размер се явява справедливо. Съдът е отхвърлил възражението за съпричиняване, като е приел, че пострадалото дете е пресичало на пешеходна пътека и на бърз ход, но последното не е от естество да обоснове съпричиняване, след като водачът на МПС е имал техническата възможност да подбере скоростта си на движение, с оглед конкретните условия – на ограничена видимост в зоната на пешеходна пътека. Отхвърлено е и възражение за съпричиняване, основано на неосъществен от родител контрол върху малолетното дете ,с довода, че задължението на родителя не изисква и „непосредственото му участие в детските игри, какъвто е случая „. Първоинстанционното решение е обжалвано от всяка от главните страни. Въззивната жалба на застрахователното дружество – ответник възпроизвежда доводите, наведени и в настоящата касационна жалба. Досежно механизма на ПТП жалбоподателят не се е позовал на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, нито оспорил годността на съобразените, вкл. от назначените експертизи, доказателствени средства – свидетелски показания, събрани в досъдебното наказателно производство, нито е направил доказателствени искания в този аспект. Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение, присъждайки допълнително обезщетение от 27 000 лева или пълния размер на присъденото обезщетение е 35 000 лева. За да определи този размер съдът е изходил от възрастта на пострадалия – 6 години / неясно в какъв аспект / и от обстоятелството, че мозъчното сътресение представлява „ функционално увреждане на мозъка „, от най-тежката - ІV степен, според заключението на СМЕ, като придружено с изпадане в кома / в случая краткотрайна – до 6 мин., но повече от 1 минута / – средна телесна повреда – разстройство на здравето с временна опасност за живота. Изхождайки от преждеупоменатата резерва на вещото лице - че „изпадането в безсъзнание „ е установимо само от описанието на преки свидетели, съдът е коментирал показанията на майката на детето, отново събрани в досъдебното производство. Останалите установени от първоинстанционния съд факти, относно продължителността на лечението и вида му, са споделени от въззивния съд, но е отчетена възможност главоболието и световъртежа да продължат и до 6 месеца, въпреки липсата на конкретни доказателства за това. Като цяло, съдът е изхождал от съображението, че краткотрайната загуба на съзнание е довела до увреждане на мозъка, макар вещото лице изрично да е коментирало необходимостта от специализирани апаратни изследвания за това, каквито не са налице. Въззивният съд е отхвърлил и възражението за съпричиняване от пострадалия, като е приел, че липсват доказателства от които да се установи внезапно предприето от детето пресичане на пътното платно, изхождайки от данни - отново събрани в досъдебното производство – за предходно спрял, за да пропусне детето автомобил в дясна, спрямо увреждащото МПС, пътна лента. Относно възражението за съпричиняване, поради неупражнен контрол върху малолетното дете от негов родител, въззивното решение не съдържа мотиви. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК на касатора ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве„ са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на причинени от ПТП телесни увреждания, съдът да отчита, като критерий за справедливост, конкретните икономически параметри от загубената работоспособност на пострадалия, размера на неговите доходи и тези на семейството му, финансовото положение на семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. възможността пострадалия и неговото семейство/домакинство да реализират доходи от личен труд или предприемаческа дейност, в размер на присъденото от съда застрахователно обезщетение ?; 2/ Допустимо ли е, при безспорно доказано по делото нарушаване правилата за движение от страна на пострадалия пешеходец, респ. от неговите родители, поради непълнолетието му, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение ? При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации, относно наличието на съпричиняване от пострадалия, длъжен ли е въззивният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани, относими и релевантни доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236 ал.2 вр. с чл. 235 ал.2 и ал.3 ГПК, като самостоятелно установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално-правни норми ?; 3/ От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите отговаря за лихва за забава пред увредените лица, по предявен пряк иск срещу него, в случай на непредоставена банкова сметка, съгласно изискванията на чл. 380 ал. 1 КЗ ? Всички въпроси са обосновавани с допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално позоваване на разпоредбата. Поддържа се и „очевидна неправилност„ на въззивното решение, съгласно чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, обоснована с присъдено изключително завишено по размер обезщетение, спрямо приетите за установени от въззивния съд болки и страдания на пострадалия ищец. Не се обосновава основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на касатора – застраховател, предвид следното: Първият от въпросите въвежда критерии / „икономически параметри от загубената работоспособност на пострадалия, размера на неговите доходи и тези на семейството му, финансовото положение на семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, възможността пострадалия и неговото семейство/домакинство да реализират доходи от личен труд или предприемаческа дейност, в размер на присъденото от съда застрахователно обезщетение„ /, напълно чужди на статуса на пострадалия - 6 годишно дете и в преобладаващата си част относими към претенция за обезщетяване на имуществени вреди. Касаторът не е въвел конкретен довод, основан на социалното положение на пострадалия, съответно не са и събирани доказателства в тази насока. Следователно, въпросът е напълно чужд на решаващите мотиви на въззивния съд, а и на фактическата обстановка по спора, поради което не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, отделно от необоснован и допълнителен такъв – с формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Първият от втората група въпроси съдържа неустановена от фактическа страна предпоставка – „безспорно доказано нарушение на правилата за движение от пострадалия пешеходец и неговите родители „, напротив - изрично отречена от въззивния съд, което напълно компрометира относимостта му към решаващите мотиви на въззивния акт. Вторият въпрос от групата е предпоставен от въведени с въззивната жалба на страната съществени процесуални нарушения на първоинстанционния съд, отнасящи се до отхвърленото му възражение за съпричиняване: несъобразяване показанията на единствения разпитан свидетел – очевидец / Д. Д. / - самостоятелно и в съвкупност с установеното от САТЕ, вкл. относно неупражнения контрол на родител при предприетото пресичане. Действително, първоинстанционният съд се е ограничил да възпроизведе съдържанието на самите доказателства – заключение и показания на св. Д., без критичен анализ на тяхната достоверност, взаимна подкрепеност и убедителност, а и годност – като основани на събрани в досъдебното производство доказателства. Въззивният съд не се е произнесъл по така въведеното процесуално нарушение, като не е коментирал нито показанията на св. Д., нито САТЕ, в относимост към мястото на удара върху автомобила / странично, в предна дясна част, над калника /, изхождайки от обстоятелството за доказано наличие на друг, предходно спрял на пешеходната пътека, за да пропусне пострадалия, автомобил. Следователно, този подвъпрос действително кореспондира с допуснато от въззивния съд нарушение по чл. 235 ал. 2 и чл. 236 ал. 2 ГПК и като такъв обосновава общия селективен критерий, но не и допълнителния, поради формалното позоваване на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, в несъответствие със задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий, макар да кореспондира с произнасянето на въззивния съд относно началния момент на присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение, като за такъв е приета датата на предявяване претенцията пред застрахователя. Въпросът, обаче, зададен в относимост към по-късно посочената от пострадалия банкова сметка, за превеждане на застрахователното обезщетение, би бил логичен и от естество да промени правния резултат ако непосочването на банкова сметка е било единствената пречка за застрахователя да заплати обезщетението, тъй като не го оспорва. Не такъв е настоящият случай. Отделно и тук не е обоснован допълнителния селективен критерий с формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК на касатора П. П. / към касационната жалба срещу въззивното решение / са формулирани следните въпроси: 1/ Може ли съдът да се ползва от доказателства - свидетелски показания, събрани в досъдебното производство, дадени от лице, страна в гражданско дело, на които да се позове в решението си за определяне на размера на обезщетението ?; 2/ Спазен ли е критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението в настоящия случай, с оглед чл. 52 ЗЗД, съгласно ППВС № 4/1968 г. ?; 3/ Може ли съдът да се позове в решението си за претърпени болки и страдания, посочени в исковата молба, без наличие на писмени и гласни доказателства за това ? 4/ Справедливо ли е съдът да определя размера на обезщетението за неимуществени вреди, ако ищецът не е установил, при задължение за пълно главно доказване и разпределена доказателствена тежест, претърпените имуществени вреди, описани в исковата молба ?; 5/ Следва ли съдът, при определяне размера на обезщетението, да извърши пълна преценка на събраните по делото доказателства, възрастта на лицето и социално-икономическото му положение?; 6/ Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички доводи, изложени във въззивната жалба, относно наличието на съпричиняване по чл. 51 ал. 2 ЗЗД от страна на пострадалото лице и трябва ли да обсъди дадените свидетелски показания в тази връзка ?; 7/ Представляват ли безвиновна отговорност действията на малолетно дете, оставено без надзор от родители, в нарушение на чл. 125 ал. 3 СК, като същото е предприело пресичане на пешеходна пътека, тичайки и без да се огледа за наличие на МПС и води ли това до съпричиняване ?; 8/ Може ли граждански съд да излиза извън рамките на посоченото в чл.300 ГПК и да анализира извършените от водача нарушения във връзка и относими към наказателната му отговорност, като довод за определяне отговорността на пострадалото лице и изясняване на въпроса за наличие на съпричиняване ?; 9/ Необсъждането на изложеното във въззивната жалба, определяне на обезщетение без доказателства за това, съгласно критериите в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС във връзка с чл.52 ЗЗД, позоваване на доказателства, събрани в друго производство, обсъждането им извън рамките, определени в чл.300 ГПК, водещи до необоснованост на съдебния акт, представлява ли „очевидна неправилност„ на постановеното от въззивната инстанция съдебно решение ? Допълнителният селективен критерий – формално посочен в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК - не е обосноваван поотделно за всеки въпрос, а е цитирана практика на състави на ВКС в относимост към отделните доводи за неправилност на въззивното решение. Така по доводите за съществени процесуални нарушения на съда са посочени решение по гр.д.№ 1293/2012г. на ВКС, определение по гр.д.№ 597/2012 г. на ВКС / т.1.1 от изложението /, ППВС № 17/1963 г. и решения по т.д.№ 525/2008 г., т.д.№35/2009 г., т.д.№1117/2009 г., т.д. №623/2010г. и т.д.№ 60/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№ 60304/2016 г. на ІV г.о. и т.д.№ 2503/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС / т.1.3 от изложението /. По доводите за нарушение на материалния закон са посочени ППВС № 4/1968 г., т.д.№ 35/2009 г., т.д.№ 566/2010 г., т.д.№ 635/2010 г., т.д.№ 211/ 2009 г., т.д.№ 676/2010 г. т.д.№ 461/2011 г., т.д.№ 346/2011 г. т.д. № 387/2008 г., т.д.№ 708/2009 г., т.д.№ 635/2010 г., т.д.№ 619/2011 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№ 1411/2015 г. на ІV г.о., гр.д. № 5462/2014 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 1812/2016 г. на ІV г.о. на ВКС. Първият от въпросите се отнася до обосноваването от въззивния съд на извод за изпадане на пострадалия в кома, в резултат на полученото мозъчно сътресение, като най-тежка / ІV- та/ степен на същото, с което е мотивирано и значителното завишаване на присъденото обезщетение, въз основа единствено показанията на майката на пострадалото дете, събрани в досъдебното производство. Досежно годността на доказателственото средство въпросът е релевантен, но не е обоснован допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Никое от цитираните решения на ВКС / при това общо, по видове твърдени пороци на решението, в голяма част и без посочен състав на ВКС, непредставени на хартиен носител / не касае, вкл. в казуалната си част, ползването на свидетелски показания, събрани в досъдебно или каквото и да било друго производство, изключая решение по гр.д.№ 1293/2012г. на ІV г.о. на ВКС, което, като постановено в производство по чл. 303 и сл. ГПК / отмяна / не формира сила на пресъдено нещо и не съставлява относима към сочената хипотеза съдебна практика. Въпроси 2 - 5 вкл. са провокирани от довода за необоснованост от доказателствата на определения от съда размер на обезщетението, като крайно завишен и могат да бъдат обобщени до въпроса „ за приложението на критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД, съобразно обективно установените вреди и търпими от тях болки и страдания и в съответствие с всички относими критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди „, обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК с посоченото от касатора ППВС № 4/1968 г.. Шестият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, предвид необсъждането и от въззивния съд, независимо от посочването му като процесуално нарушение на първоинстанционния, показанията на свидетеля Д. Д. – очевидец на ПТП, пътувал в увреждащото МПС. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал. 1 т.1 ГПК, тъй като никое от цитираните решения на ВКС не касае приложението на чл.236 ал.2 ГПК, а дават отговор по приложението на материалния закон - чл. 51 ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Седмият въпрос изхожда от предпоставки, които въззивният съд не е споделил за безспорно установени - внезапно навлизане на пострадалото дете на пътното платно, без оглеждане – което е достатъчно да компрометира въпроса, бидейки неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд. При това, по така въведеното от ответника възражение за съпричиняване, чрез неупражнен контрол от страна на родител на пострадалото дете, въззивният съд изобщо не е излагал мотиви, което съставлява процесуално нарушение на чл. 236 ал. 2 ГПК, предпоставящо и процесуалноправен въпрос по приложението на тази разпоредба. Не би бил обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно т.7 от ППВС № 17/1963 г., предпоставка за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелевантно дали те са виновни или не. Приема се, че разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е приложима и в случаите, когато пострадалото малолетно или непълнолетно лице е допринесло за настъпване на вредите, поради неупражнен по отношение на него контрол от родителите / решение № 88 от 12.09.1962 г. по гр.д. № 83/62 г. на ОСГК на ВС /. Не неупражненият родителски контрол, обаче, е формата на съпричиняване, противно на становището на касатора, а обективното поведение на детето, точно защото не се изисква виновно поведение. Осмият въпрос не кореспондира с касационен довод за възприето от въззивния съд нарушение на ЗДвП от страна на виновния водач на МПС, нефигуриращо в сключеното споразумение в наказателното производство: чл.5 ал.2 т.1, чл.20 ал.2, чл.116 и чл.119 ал. 1 от ЗДвП. Напротив, въззивният съд основно се е позовал на нарушението на последната разпоредба, предвид непредприето от делинквента намаляване на скоростта или спиране в района на пешеходната пътека, особено при наличието на ограничена за него видимост. Съобразяването на конкретни факти от поведението на делинквента, но относими към някое от визираните в споразумението нарушения, макар неупоменати в последното, не съставлява излизане извън обхвата на същото и формиращата се сила на пресъдено нещо, задължителна за гражданския съд, съгласно чл. 300 ГПК. Деветият въпрос по същество обобщава поддържаните от касатора пороци на въззивното решение, като обосноваващи очевидна неправилност, съгласно чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК. Обстоятелството, че отговор за наличието им предпоставя разглеждането на спора по същество, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК, различни от тези по чл. 280 ал.1 и ал.2 ГПК, изключва възможността да обосноват директно неправилност на въззивния акт, изводима само и единствено от мотивите и независимо от конкретните процесуални действия на съда и страните и съдържанието на събраните доказателства. Изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК към касационната жалба на П. П. против постановеното решение за поправка на очевидна фактическа грешка преповтаря въпросите от изложението към касационната жалба на третото лице – помагач срещу въззивното решение и включва относим към предмета на това обжалване един единствен въпрос: Допустимо ли е да се променя диспозитива на съдебно решение извън посоченото в мотивите на решение за поправка на очевидна фактическа грешка ? Липсва обосноваване на допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване на решение № 260187/21.06.2021 г. по т.д.№ 680/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, по реда на чл. 247 ал.1 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение № 260120/23.04.2021 г. по т.д.№ 680/2020г. на Пловдивски апелативен съд. Въззивният съд, по реда на чл.247 ГПК, след повторно възпроизвеждане на част от диспозитива на въззивното решение, но без каквато и да е промяна в същия, го е допълнил с установителното по същество изявление, че е постановено с участието на трето лице – помагач на страната на ответника – застраховател - П. Д. П., с посочване ЕГН на лицето и адрес. Очевидно възпроизвеждането на част от вече постановения диспозитив, макар без изменения, е провокирало формулирания въпрос, доколкото мотивите на решението по чл.247 ГПК не касаят възпроизведената част. Последното, освен излишно, не съставлява процесуално нарушение, още по-малко съществено – решението по чл.247 ГПК не формира повторно сила на присъдено нещо. По начало, доводите в тази касационна жалба на страната относно порочността на въззивното решение, постановено по реда на чл.247 ГПК, са напълно неясни и навеждат единствено на интерес от обжалване на основното въззивно решение. При това, въпросът дали пропускът да се посочи в диспозитива на решението участието на трето лице - помагач се отстранява по реда на поправка на очевидна фактическа грешка / чл.247 ГПК / е разрешен в този смисъл, с решение № 37/15.07.2020 г. по гр.д. № 3440/2019 г. на І г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Следователно, касационното обжалване следва да се допусне единствено по касационната жалба на третото лице – помагач на ответника - П. Д. П., против решение № 260120/23.04.2021 г. по т.д.№ 680/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му с която – след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 06.03.2020 г. по т.д.№ 121/2019 г. на Старозагорския окръжен съд - предявеният от Д. Н. Г., чрез неговата майка и законен представител – Г. М. А., иск с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, е уважен за размера над 8 000 лева и до присъдените от въззивния съд 35 000 лева. Касационното обжалване следва да се допусне по правния въпрос „ за приложението на критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД, съобразно обективно установените вреди и търпими от тях болки и страдания и в съответствие с всички относими критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди „, обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК с ППВС № 4/1968 г.. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение