Определение № 250 от 28.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. Д., със съдебен адрес - [населено място], област Русе, приподписана от пълномощника му адвокат А. Й., срещу определение №55/01.02.2022 г. по ч.гр.д. № 642/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение №2605 от 21.10.2021 г. по гр. дело № 547/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и т .3 ГПК, както и на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Повдигнати са правните въпроси относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба; прилага ли се разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК при разглеждане на иск по чл.2б ЗОДОВ; за разликата между понятията процесуален субституент и ответник. Изложени са и твърдения за очевидна неправилност на обжалваното определение. Посочени са ТР №1/2013 от 09.11.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ТР №7/2014 от 16.11.2015 г. по тълк. дело №7/2014 г. на ОСГК на ВКС; ТР №5/2013 по тълк. дело №5/2013 г. на ОСГК на ВКС и ТР №2/1991 г. по тълк. дело №2/1991 г. на ОСГК на ВС Ответникът по частната касационна жалба Прокуратурата на Република България, град София, не е заявил становище. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ. Прието е, че искът по чл.2б ЗОДОВ е предявен от наследодателката на Г. В. Д. - Т. Б., с подадената от нея първоначална искова молба. С молба с вх.№7188/11.08.2020 г. е представен констативен протокол от 26.01.2016 г. съставен от специализирано звено на Инспектората към ВСС по реда на Глава трета “а“ „Разглеждане на заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок“ от ЗСВ, както и писмо с изх.№94-Т-11/08.02.2016 г. на заместник-министър на правосъдието К. Ф. за установяване процесуалната допустимост на иска по чл.2б ЗОДОВ във връзка с чл.8, ал.2 ЗОДОВ. Видно от посочените документи административната процедура е започнала по повод заявление № РС-15-356/02.10.2015 г. подадено от Т. Б., чрез пълномощника и адвокат В. Д. и е приключила с отхвърлянето му поради констатацията, че въпреки единични забавяния общата продължителност на наказателното производство не надхвърля разумния срок. Безспорно е по делото, че против Т. Б. е образувано наказателно производство, започнало в досъдебна фаза през 2012 г. и приключило в съдебна фаза с решение № 224 / 15.06.2015 г. по н.д. 615 / 2015 г. на ВКС, с което тя е окончателно оправдана. Ищцата Т. Б. е починала на 16.09.2015 г. Съгласно чл.8, ал.2 ЗОДОВ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ЗОДОВ при приключили наказателни производства, какъвто е настоящият случай, е изчерпване от увреденото лице на административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Т. Б. е предявила иска приживе на 19.08.2015 г. като в хода на производството е починала на 16.09.2015 г. и е заместена от наследника и по закон Г. В. Д.. Заявлението по реда Глава трета “а“- „Разглеждане на заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок“ от ЗСВ е постъпило на 02.10.2015 г. от пълномощника на Б., което е депозирано след смъртта и при прекратени пълномощия поради същия факт. Ето защо правото и да търси приживе обезщетение по административен ред не е упражнено и този извод не се променя нито от факта, че нейният пълномощник недобросъвестно и недопустимо е упражнил това право след смъртта и, нито от факта, че Инспекторатът към ВСС се е произнесъл по същото заявление. Доколкото изчерпване на административния ред по Глава трета „а“ от ЗСВ е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на иска по чл.2б от ЗОДОВ, то в конкретния случай този ред не е изчерпан и не е могъл да бъде изчерпан поради смъртта на уведеното лице, поради което искът е недопустим. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, въпреки че повдигнатите въпроси са обусловили изхода на делото. Те обаче са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази, посочена от жалбоподателя. Въззивният съд е длъжен в мотивите си да обсъди всички относими твърдения, доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях приема за основателни и кои – не. В производството по обжалване на определения, съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2018 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд действа в условията на пълен въззив и следва да проверява всички правнорелевантни факти, сам да преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което да разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Въззивният съд в случая не е постановил определението си в противоречие с посочената практика на ВКС. Съобразена е задължителната практика по прилагането на чл. 17, ал. 2 ГПК, според която при наличие на влязъл в сила индивидуален административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е възможно тяхното преразглеждане пред гражданския съд, когато са направени доводи и възражения, свързани с валидността на административния акт и при служебната проверка се установяват пороци, които имат за последица неговата нищожност. Когато страната, на която се противопоставя актът е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, то инцидентното произнасяне на гражданския съд по законосъобразността му е недопустимо. Отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Въззивното определение не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища определения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от основанията за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.