Определение № 60419 от 01.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2186/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1332/07.04.2021 год. на М. С. П., чрез пълномощника ѝ адв. Й. А., срещу въззивното решение от 26.02.2021 год., постановено по в. гр. д. № 285/2013 год. по описа на Окръжен съд – Монтана. С него, като е отменено решението на Районен съд – Монтана от 23.07.2013 г. по гр. д. № 335/2012 год., е отхвърлен предявеният от М. С. П. срещу К. И. Ц. иск с правно основание чл. 108 ЗС за отстъпване собствеността и предаване владението върху част от имот с площ около 170 кв. м., намираща се в югозападната част от бивш имот с идентификатор *** с площ 928 кв. м. /към настоящия момент с ид. *** с площ 764 кв. м./, представляващ земеделска земя – лозе, находящ се в местността „П.“ по КККР на [населено място]. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно, като постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Основните оплаквания се основават на наличието на разминавания между координатните точки, определящи границите между имотите с кратки идентификатори * и *, съгласно заключението на вещите лица в първоинстанционното производство и отразените в приетото заключение пред въззивната инстанция. В този смисъл, решението не отразява действителното положение на владения от ответницата имот и съдът необосновано е отказал да назначи повторна съдебно-техническа експертиза по реда на чл. 201 ГПК. С оглед на това жалбоподателката моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В изложението към жалбата се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да поставя конкретен правен въпрос, който счита, че е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Аргументира тезата, че въззивният съд не би могъл сам да прецени дали различните гранични координатни точки на имотите по двете координатни системи съвпадат или не, тъй като не притежава специални знания. Поради това счита, че постановеното решение противоречи на практиката на ВКС по отношение прилагането на чл. 201 ГПК, формирана с решение № 111 от 13.06.2016 год. по гр. д. № 6121/ 2015 год., I г. о., решение № 21 от 24.03.2015 год. по гр. д. № 3529/2014 год., IV г. о. и решение № 113 от 28.02.2011 год. по гр. д. № 1062/2010 год., IV г. о. От ответницата К. И. Ц., чрез адв. С. Т., е постъпил писмен отговор в срок, в който се поддържа липса на предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и неоснователност на жалбата. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. За да постанови решението, въззивният съд е съобразил, че ищцата М. П. обосновава право на собственост върху имот по КККР на [населено място] с идентификатор * /сега с идентификатор */, в местност „П.“, на основание договор за покупко-продажба от 2008 год. с праводател Л. Т.. Последната придобила право на собственост върху този имот след възстановяването му по реда на ЗСПЗЗ с решение на ПК Монтана от 21.06.1999 год., с което са възстановени в стари реални граници земеделски земи на наследниците на С. П., един от които е Л. Т. и извършена през 2001 год. доброволна делба между наследниците, с която в дял на Л. Т. е поставен имот * – лозе от 928 кв. м. След влязло в сила на 21.05.2020 год. решение по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ по гр. д. № 342/2017 год. на Районен съд - Берковица е разрешен спор за материално право между наследниците на И. К. и тези на С. П.. Със сила на присъдено нещо, включително и по отношение на Л. Т. е установено, че към образуване на ТКЗС И. К. е бил собственик на земеделски имот с площ 500 кв. м. – съседен на имот *. С така постановеното решение, на основание чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, Общинската служба по земеделие Монтана е изменила постановеното на 21.06.1999 год. решение, като вместо имот с площ 928 кв. м., в полза на наследниците на С. П. е възстановен имот с площ 764 кв. м. Според мотивите на съда, с влизането в сила на това решение е отпаднал легитимиращият ефект на предходното, като разликата от 164 кв. м. от бившия имот * са придадени към възстановения на наследниците на И. К. имот от * кв. м. с кратък идентификатор *. Следователно М. П. е придобила право на собственост върху имот от 764 кв. м., толкова, колкото са правата на праводателя ѝ. При така установените факти, съдът е достигнал до извод, че ответницата К. Ц. се легитимира като собственик на спорната реална част от поземлен имот, поради което предявеният ревандикационен иск е неоснователен. Като съобрази оплакванията и доводите на касаторката и изложените от въззивния съд съображения за неоснователност на предявения от нея ревандикационен иск, настоящият съдебен състав намира, че не се обоснова наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая касаторът се е позовал на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но без да формулира в изложението си конкретни правни въпроси по смисъла на дадените разяснения в т. 1 от горецитираното ТР № 1/2009 год. Сама по себе си, липсата на конкретно формулиран, обуславящ решаваща воля на съда по делото правен въпрос /като обща предпоставка за допустимост на касационния контрол/, е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Отделно от това, в случая не се обосновава противоречие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК. В решение № 111 от 13.06.2016 год. по гр. д. № 6121/2015 год., I г. о., се приема, че въззивният съд е длъжен при постановяване на съдебния акт съобразно посоченото в жалбата да обсъди доказателствата по делото и да даде отговор на доводите на страните. При противоречиви заключения на вещите лица, въззивният съд е длъжен да обсъди всички експертизи и да посочи кое заключение възприема като изложи и мотивите за това. Така постановеното решение акцентира върху задължението на съда да обоснове правните си изводи, като изложи конкретни мотиви. То не предвижда задължение за съда, при наличието на такова противоречие, във всички случаи да назначи повторна експертиза по реда на чл. 201 ГПК, каквито доводи се излагат от жалбоподателката. Преценката на съда относно наличието на визираните в тази разпоредба предпоставки /когато заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност/ е винаги конкретна и има отношение към правилността на решението. В случая съдът е изпълнил задължението си да изложи конкретни мотиви, а именно, че разминаването в координатните точки се дължи на използването на различни координатни системи - такава от 1970 год. в първата експертиза и от 2005 год. в приетата пред въззивния съд експертиза. Така също и на обстоятелството, че експертите са работили с различни дължини на границите на имота, като експертизата във въззивното производство е взела предвид и оставеното място за паркиране откъм полския път до имота, което е извън изградената ограда и е изрично отбелязано и в експертизата пред първоинстанционния съд. В този смисъл липсва противоречие и с цитираното решение № 21 от 24.03.2015 год. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 год., IV г. о., съгласно което при наличието на противоречиви заключения, когато съдът кредитира едно от тях и отхвърля друго, е длъжен да мотивира преценката си като посочи причините, поради които не възприема това заключение. Отделен остава въпросът, че в случая не може да се говори за същинско противоречие между двете експертизи, доколкото същите дават отговор на различни въпроси, а допуснатите разминавания между тях е възприето от съда, че се дължат на обективни обстоятелства, без да водят до различни изводи относно действителните граници на заградения от ответницата имот. Преценката на съда не е основана единствено на приетото от него заключение на вещото лице. Мотивите към съдебното решение отразяват съвкупната преценка от съдебния състав на всички събрани по делото относими доказателства и формираните на база тях, съобразно вътрешното убеждение на съда, правни изводи относно спорното право. При това положение не се обосновава твърдяното противоречие с решение № 113 от 28.02.2011 год. по гр. д. № 1062/2010 год., IV г. о., в което се акцентира върху необходимостта съдът да прецени експертното заключение в съвкупност с останалите доказателства за обстоятелствата от значение за спора. Обжалваното решение е валидно и съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с формалната логика и основните начала на гражданския исков процес. В този смисъл, не се констатира нито вероятна нищожност или недопустимост, нито очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което не е налице и основание за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство. При този изход на делото искането на ответницата по касация за присъждане на сторените от нея разноски пред настоящата инстанция е основателно за сумата 750 лева - заплатено адвокатско възнаграждение в брой, съгласно представените списък и договор за правна защита и съдействие от 05.05.2021 год. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,