Определение № 397 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3535/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Д. Д. срещу решение № 2792 от 08.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 9646/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Ж въззивен състав, с което е потвърдено решение № 11569 от 13.06.2024 г., постановено по гр. д. № 39473/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 30 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения на 29.09.2020 г. между Н. С. Д. – прехвърлител и С. Г. В. – прибретател, договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 166, том I, рег. № 2016, нот. дело № 148/2020 г. на нотариус Д. К..

В касационната жалба се поддържа твърдение за наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът навежда оплакване, че съдът не е обсъдил всичките му доводи и възражения, както и не е извършил преценка на събраните доказателства поотделно и в съвкупност – по-конкретно не били обсъдени показанията на свидетелите, доведени от него. Оспорва се като неправилно и в нарушение на съдопроизводствените правила недопускането на доказателственото му искане за изискване на справка от Център за спешна помощ за регистрираните посещения от медицински екипи във връзка със здравословното състояние на Н. Д., тъй като съдът не бил изложил нарочни мотиви за отхвърлянето на искането.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Когато задълженията по договор за издръжка и гледане не се изпълняват от приобретателя, а се изпълняват от лице, което е в родствени връзки с прехвърлителя, следва ли да се приеме, че се касае само за морален акт или е налице прекъсване /прекратяване/ действието на престацията за издръжка и гледане от страна на приобретателя?“.

2. „При отказ да уважи доказателствено искане съдът длъжен ли е да се мотивира?“.

3. „След като първоинстанционният съд не е изложил мотиви при отказ да уважи доказателствено искане, задължен ли е въззивният съд да стори това?“.

Сочат се основаниято по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е посочена и конкретна съдебна практика, с която според касатора са в противоречие изводите на въззивната инстанция. Излага се становище, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника С. Г. В., чрез процесуалния му представител, в който се поддържа, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, както и че не са налице основания за допускането му до касационно обжалване.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е бил сезиран с въззивна жалба от ищеца - Ф. Д. Д., подадена срещу първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен, предявения от ищеца против ответника - С. Г. В. конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД - за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 29.09.2020 г., сключен между Н. С. Д., като прехвърлител и общ наследодател на страните, и С. Г. В., като приобретател. Констатирал е, че с посочения договор, обективиран в нотариален акт № 166, том I, peг. № 2016, нотариално дело № 148/2020 г. по описа на нотариус Д. К., са били прехвърлени притежаваните от прехвърлителката 3/4 идеални части от следния недвижим имот: апартамент № 11, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] заедно с принадлежащото му мазе № 64, заедно с припадащите му се 1,491% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което искът е бил отхвърлен, е правилно, поради което е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Във връзка с наведените във въззивното производство оплаквания е посочил следното: страните по делото са братя, като и двамата са наследници по закон на прехвърлителката Н. Д., поради което за ищеца съществува правен интерес за предявяването на иска до размера на 3/8 ид. ч. от недвижимия имот, прехвърлен с договора. Съдът е определил, че релевантен за преценката за изпълнението, респ. неизпълнението, от страна на приобретателя на задълженията му по договора е периодът от датата на сключването му - 29.09.2020 г. до 01.04.2022 г. - датата, на която прехвърлителката е починала. Посочил е, че престираните грижи и издръжка до датата на сключване на договора са от значение за установяване обема на уговорената алеаторна престация, доколкото при липса на изрични клаузи в договора и на промяна в състоянието и нуждите на прехвърлителката тя е очаквала да получи грижи и издръжка съобразно вече предлаганата й преди това. При обсъждане клаузите на договора е установил, че страните са се споразумели приобретателят да престира лично или чрез трети лица грижа, гледане и издръжка в рамките на обичайната за възрастта на прехвърлителката. От фактическа страна е посочил, че не е било спорно, че от 2016 г. същата е страдала от онкологично заболяване. Въз основа на представените към отговора на исковата молба писмени доказателства – разписки за извършени от ответника плащания във връзка с проведеното на майка му /прехвърлителка по договора/ лечение и последващи грижи за нея, подкрепени от свидетелските показания на Ц. В. и Р. Н., съдът е приел за доказано, че ответникът С. В. съвестно е изпълнявал задълженията си по договора. Според показанията на свидетелката В., тя е била в близки отношения със своята баба, като от момента, в който последната е била диагностицирана с онкологичното заболяване, свидетелката я е посещавала ежедневно, като заедно с баща ѝ /ответникът В./ са осигурявали всичко, от което Н. Д. е имала нужда. Същата свидетелства, че е имало и период от около 3 месеца, в който прехвърлителката е живяла в жилището на ответника, тъй като здравословното ѝ състояние е било влошено в резултат на заболяването и не е имала възможност да живее в нейния апартамент, а преди да почине е била настанена от ответника в болница „Пирогов“, откъдето след изписването ѝ е останала в жилището на ответника за период от два дни и по нейно желание ответникът я е настанил в хоспис. Съгласно дадените от свидетелката Р. Н. показания тя е била ангажирана от С. В. да му помага в грижите за Н. Д., като тя ѝ е носела периодично храна, закупена от В., грижела се е за личната ѝ хигиена и периодично е почиствала стаята, която жената обитавала. Според нея в редки случаи ищецът Д. придружавал майка си до болницата, но винаги информирал за това ответника В., като изисквал от него заплащане на конкретните суми за лечение. Въз основа на това съдът е направил извод, че ответникът В. в релевантния период е изпълнявал надлежно задълженията си по договора, лично или чрез трети лица - двете свидетелки, като грижите са се изразявали в ежедневни посещения, осигуряване на храна, грижи за лична хигиена и хигиената в помещението, в което е живеела Н. Д., осигуряване и заплащане на необходимата ѝ медицинска грижа, предвид влошеното ѝ общо здравословно състояние. В тази връзка съдът е посочил, че изцяло кредитира дадените от свидетелките показания, като отразяващи техните преки възприятия на отношенията на прехвърлителката с двамата ѝ синове. Посочил е, че по отношение на показанията на свидетелката В. е приложимо правилото на чл. 172 ГПК, но доколкото същите кореспондират с останалия доказателствен материал, то няма пречка същите да бъдат взети предвид. Съдът е коментирал и показанията на свидетелите, доведени от ищеца. Посочил е, че обстоятелствата, за които свидетелстват, че прехвърлителката живеела в едно жилище с ищеца и семейството му и че последният е заплащал входните такси и задължения към етажната собственост, се потвърждават и от представените от ищеца писмени доказателства. Направил е извод обаче, че дадените от тези свидетели показания не опровергават останалите доказателства за изпълнението на договора. Съдът е отчел, че тези свидетели нямат непосредствени впечатления във връзка с полаганите за Н. Д. грижи, нито пък относно отношенията между страните. Допълнително е приел, че доколкото ищецът се явява съсобственик на процесното жилище, то плащането на сметки от негова страна представлява изпълнение на негови задължения и не води до извод за неизпълнение на договора от ответника. В заключение, доколкото е приел, че по делото в условията на пълно и главно доказване е установено, че ответникът В. – приобретател на имота, е изпълнил надлежно поетите с договора задължения за издръжка и гледане, съдът е постановил, че не е налице неизпълнение на договора, обосноваващо развалянето му.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Така зададен, първият въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като касае правилността на обжалваното решение. Изводът на съда по съществото на спора е, че ответникът, приобретател по договора, е изпълнявал задълженията си по договора, както лично, с оглед установените разходи, направени за лечението и ежедневната грижа за майката му, прехвърлителка по договора, така и чрез трети лица – дъщеря му, но и наетата конкретно за тази цел жена – втората свидетелка Н., без родство със страните. Предвид посоченото, въпросът изразява несъгласието на касатора с изводите на съда, направени след анализа на събрания по делото доказателствен материал, поради което са относими към основанията по чл. 281, т. 1 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК.

Алеаторният характер на задължението, поето с договора за издръжка и гледане, сочи необходимостта изводът за изпълнението му да се основава на нуждите от грижи за прехвърлителя, в която насока съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства, както и доводите на страните. Настоящият състав намира, че съдът в мотивите на решението си е обсъдил всички доказателства по делото, всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доводите на страните, именно с оглед конкретно установените обстоятелства по делото – отношенията между прехвърлителката и двамата ѝ синове, както и конкретните ѝ нужди с оглед здравословното ѝ състояние. В тази връзка следва в допълнение да се посочи и че не е налице твърдяното противоречие с решение № 50169/02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, III г.о., доколкото се касае до различни обстоятелства по делото, както и специфични особености на изпълнението, необходимостта от грижа и т.н.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по останалите два процесуалноправни въпроса, касаещи оплакването на касатора по повод неуважаване на направено от него доказателствено искане. Противно на твърденията на касатора, съдът се е мотивирал по отношение на оплакването на касатора, поддържано и пред въззивната инстанция във връзка с отхвърлянето на доказателственото му искане за изискване на информация от „Регионален център – София 112“, както и от Център за спешна медицинска помощ – [населено място], за получавани сигнали във връзка с общия наследодател на страните Н. Д., като изрично е посочил, че доказателствената са неотносими към предмета на доказване. Съгласно правилото на чл. 153 вр. чл. 159 ГПК съдът допуска до събиране само доказателствата, които са относими към предмета на спора и имат значение за решаването на делото. Следователно по съществото си въпросите, оплакванията и доводите на касатора съдържат твърдения за извършено от въззивната инстанция нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК.

При така изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът само бланкетно се е позовал, без да го обоснове, поради което настоящият състав не би могъл да извърши проверка за наличието му.

С оглед изхода на делото и направеното в депозирания отговор изрично искане в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 511.29 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение