Определение № 488 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 756/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Ж. – Маррас, чрез адв. Н. И., срещу въззивно решение №7356/ 31.10.2019 г., постановено по възз.гр.д. №13995/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което, като е потвърдено в обжалваната му част решение № 401165/04.05.2018 г. на Софийския районен съд, жалбоподателката е осъдена на основание чл.285 ЗЗД да заплати на А. Н. Б. сумата 5 950.54 лв. разноски по възложена работа за организиране и извършване на ремонт на собственото й жилище. Представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК преповтаря изцяло оплакванията в касационната жалба, като страната твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи се, че съдът неправилно е интерпретирал събраните по делото доказателства; че първоинстанционният съд е изготвил „погрешен доклад”, както и че неправилно не е разгледано възражението за прихващане - макар то да „не е заявено изрично”, се „подразбира от писмения отговор”. Ответникът по жалбата – А. Б., представляван от адв.Х. Л., в писмен отговор поддържа становище, че в изложението липсва формулиран правен въпрос и поради това не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да уважи претенцията за сумата 5 950.54 лв., обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени, гласни доказателства и експертни заключения, възззивният съд е приел, че между страните е сключен устен договор за поръчка, по силата на който ищецът Б. се задължил да организира и извърши ремонт на апартамент в [населено място], собственост на ответницата Д. Маррас, за нейна сметка и по нейно възлагане. Маррас предала ключа от апартамента и през есента на 2016 г. Б. организирал почистването и ремонта на жилището. Според представените договори за текущ ремонт от 14.10.2016 г. и от 20.10.2016 г., протоколи за извършени СМР, стокови разписки, касови бележки и фискални бонове за закупени материали, поръчка за алуминиева дограма и фискален бон към нея, ищецът възложил извършването на строително - монтажните работи на други лица - изпълнители. С приетата съдебно-техническа експертиза е установено, че в апартамента са извършени боядисване, шпакловки, облицовки с гипсокартон, замазки, стъргане, грундиране, смяна на дограми, полагане на подови настилки - ламинат, плочки, теракот и др., като всички работи са изпълнени с много добро качество. Материалите за ремонта са закупени със средства на ищеца, като последният е заплатил и разходите за труд на майсторите. Според експертното заключение, общата стойност на работите (установена с представените по делото разходни документи, в т.ч. труд и материали) възлиза на сумата 5 950, 54 лв., до който размер е уважена претенцията. По повод заявеното от жалбоподателката за първи път във въззивната инстанция възражение за прихващане, с позоваване на разрешението по т.4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за разглеждането му. Посочено е, че когато възражението е за прихващане с ликвидно вземане, спорният предмет не се променя, съответно за доказване на насрещното вземане не е необходимо събиране на доказателства, защото то е безспорно, поради което това възражение може да бъде направено от страната и след срока за отговор по чл. 131 ГПК, включително и във въззивното производство. Когато насрещното вземане, с което се иска да бъде направено прихващане е спорно (неликвидно), за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо (арг. от чл. 298, ал. 4 ГПК), възражението за прихващане трябва да се направи най - късно с отговора на исковата молба. В случая, възражението за прихващане е следвало да се направи изрично с отговора на исковата молба пред първата инстанция, тъй като е било спорно и е изисквало събирането на доказателства. В тази връзка за неоснователни са счетени доводите на жалбоподателката, че възражението следвало да се „подразбира” от съдържанието на отговора на исковата молба, като съдът е посочил, че защитните възражения на страната не могат да се предполагат от съда. Те трябва да се заявяват редовно и изрично за разглеждане в законоустановените процесуални срокове. Възражението за прихващане със спорно, неликвидно вземане се въвежда като част от предмета на спора най-късно с отговора на исковата молба, с изрично изявление на ответника, чиято е доказателствената тежест да установи съществуването на вземането си и неговия размер. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за селектиране на касационната жалба не са налице. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба (ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В случая, изложението не съдържа формулиран от страната правен въпрос, а наведените доводи представляват оплаквания за неправилност, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Не е налице и без аргументация (бланкетно) соченото основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3-то ГПК. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Той може да направи извод за възможна очевидна неправилност пряко от съдържанието на самото решение. В случая жалбоподателката не сочи в изложението си (извън оплакванията й по поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него (без да се извършва проверка на доказателствата, фактическите констатации и правилното приложение на материалния закон). Въззивният съд е приел, че между страните е сключен валиден договор за поръчка, действията на ищеца са в рамките на предмета на договора и ответницата му дължи заплащане на направените във връзка с изпълнението на поръчката разходи. Очевидно е, че възражението за прихващане касае спорно, неликвидно вземане на ответницата, което не е могло да бъде заявено за разглеждане за първи път пред въззивния съд и в тази насока въззивното решение съответства на приложимата задължителна съдебна практика – т.4 от ТР№1/19.02.2013 г. по т.д. №1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Несъгласието на жалбоподателката с крайния резултат по спора и квалифицирането му като неправилен не е равнозначно на соченото основание по чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК и в този смисъл обжалваният акт не може да бъде разглеждан от ВКС като очевидно неправилен. При този изход на делото, основателно е искането на ответника по жалбата за присъждане на разноските за касационното производство, които възлизат на сумата 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение