Определение № 2272 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1010/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Н. срещу решение № 6105 от 07.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 11482/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-Б състав, в частта, с която е потвърдено решение № 13038 от 24.07.2023 г., постановено по гр.д. № 67456/2022 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 175-ти състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Д. Н. срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ дължи на С. Д. Н. сумата над 1 979, 27 лв. до 7 000 лв., представляваща платена без основание сума по договор за потребителски кредит от 23.03.2015 г., за която са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2022 г. и от 08.09.2022 г. по ч.гр.д. № 1681/ 2022 г. по описа на СРС, 175-ти състав. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът посочва, че в него въззивният съд е направил извод, че началният момент, от който тече погасителната давност за вземането на кредитополучателя да получи платените без основание суми по договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с норми от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, е датата на плащане на сумите. Този извод обаче е в пряко противоречие със задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.04.2024 г., постановено по дело С-484/21, в което е прието, че правото на ЕС не допуска давностният срок за възстановяване на суми, платени от потребителя по договорна клауза, която е неравноправна, да започне да тече от датата на плащането. Касаторът счита, че с оглед на разрешенията в това решение на СЕС, погасителната давност за предявеното с иска вземане за връщане на сумите, платени от потребителя по договор за потребителски кредит, започва да тече от момента на влизане в сила на решението, с което съдът се е произнесъл по недействителността на тази сделка. В случая такова произнасяне ще бъде направено с решението по настоящото дело, което към момента не е влязло в сила, поради което и давността за погасяване на вземането, предмет на предявения установителен иск, изобщо не е започнала да тече и то не е погасено по давност. Касаторът намира, че дори и да се приеме, че погасителната давност за вземането за получаване на престираните без основание суми започва да тече от момента на тяхното плащане, то изводът на въззивния съд, че то е погасено по давност, отново е неправилен. Това е така, тъй като сумата от 7 000 лв., която е предмет на предявения иск, е платена по недействителния договор за кредит с последното извършено по него плащане от кредитополучателя, което е направено на 12.08.2017 г. От тази дата до датата на предявяване на иска не е изтекла петгодишна погасителна давност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени четири въпроса, като е направено и позоваване на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на вземане, което е възникнало за ищеца С. Д. Н. към ответника „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, който е заместен в процеса от правоприемника „Юробанк България“ АД, за получаване на сума в размер на 7 000 лв., представляваща такава, платена по недействителен договор за потребителски кредит, сключен на 23.03.2015 г., която подлежи на връщане. Счел е, че по делото е установено, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и физическото лице С. Д. Н., като кредитополучател, на 23.03.2015 г. е сключен договор за потребителски кредит. Намерил е, че в този договор е уговорено, че в тежест на кредитополучателя възниква задължение за заплащане на застрахователна премия по договор за застраховка „Защита на плащанията“. Направил е извод, че сключването на такъв застрахователен договор от кредитополучателя представлява не свободно избрано, а наложено от кредитора условие за сключване на договора за кредит, като е изходил от условията на застраховката, от които е видно, че тя има за цел да обезпечи само вземанията на кредитора и следователно е изцяло в негова полза, както и от това, че размерът на застрахователната премия, дължима от кредитополучателя, е предварително определена по размер и заплащането ѝ е включено в погасителния план по кредитната сделка. С оглед на това е заключил, че размерът на застрахователната премия по тази застраховка трябва да бъде включен в общите разходи по кредита по чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Това обаче не е направено в процесния договор за кредит, което е в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и съгласно чл. 22 ЗПК прави целият договор недействителен. На основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне само чистата стойност на получения кредит. Въззивният съд е приел, че по делото е доказано, че чистата стойност на кредита, получен от ищцата по недействителния договор, е 19 600 лв., а тя е платила в изпълнение на този договор на кредитора сума в по-голям размер от 26 602, 26 лв. Разликата между тези две суми, която е в размер на 7 002, 26 лв., представлява платена без правно основание сума и за ответника възниква задължение да я върне на ищцата. Въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на ищцата за получаване на платената без основание сума. Счел е, че то се погасява с общата петгодишна давност, която тече от момента на плащане на сумата. Заключил е, че част от плащанията на парични средства по договора за кредит са извършени от ищцата в полза на ответника в периода от 28.03.2016 г. до 06.11.2016 г. и погасителната давност за вземането за тяхното връщане е изтекла преди предявяване на иска. Те са в размер на 5 020, 73 лв., за която сума предявеният иск е неоснователен и трябва да се отхвърли. Искът е приет за основателен за сумата от 1 979, 27 лв., за която спорното вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД не е погасено по давност. До същия извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради което постановеното от него решение е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя четири въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили изводите на въззивния съд за неоснователност на част от предявения иск, които са следните: 1) От кой момент започва да тече давностният срок за предявяване на иск за сумите, недължимо заплатени от физическо лице - потребител, по договор за потребителски кредит, който е обявен за изцяло недействителен/нищожен със съдебен акт - от датата, когато потребителят е извършил плащане на съответната сума или от датата, на която съдебният акт, в който националният съд се е произнесъл, че договорът за потребителски кредит, е недействителен/нищожен, е влязъл в законна сила?; 2) Тече ли давност от момента на извършване на всяко едно от отделните плащания на суми по договор за потребителски кредит над чистата стойност на заема от страна на потребителя до датата на влизане в сила на съдебния акт, с който националният съд се е произнесъл, че договорът за потребителски кредит е недействителен/нищожен?; 3) Ако съдът приеме, че целият договор за потребителски кредит е недействителен/нищожен, то съществува ли погасителен план, инкорпориран в недействителния/нищожния договор, по който общата сума на съответната вноска да бъде разпределяна по отделни пера - напр. за главница, договорна лихва, други или общата сума на съответната вноска следва да бъде отнесена само за погасяване на главницата до пълното й изплащане?; 4) Как следва да се отнесат плащанията, извършвани на вноски от потребителя - физическо лице, в случай че договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен/нищожен от съда - дали хронологично първите плащания, извършени във времето, следва да бъдат отнесени в пълния им размер към погасяване на чистата усвоена стойност на заема и едва след погасяване на тази чиста стойност последващите вноски се третират като суми, неоснователно заплатени от потребителя на основание чл. 23 ЗПК, които подлежат на кондициране или по друг начин?. По отношение на първите двата въпроса касаторът поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а по отношение на трети и четвърти въпрос – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първите два въпроса, въпреки че са формулирани отделно, засягат общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един въпрос, който се отнася до началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане за получаване на суми, платени от потребител без правно основание за това в изпълнение на договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията, предвидени в ЗПК. Този въпрос касае прилагането на установените в закона правила за началния момент, от който започва да тече погасителната давност, поради което има характера на правен. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, в което е счетено, че претендираната с установителния иск сума представлява платена такава от ищеца на ответника по сключен договор за потребителски кредит, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, и е разгледано направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца за връщане на тази сума, като са изложени и съображения за началния момент, от който започва да тече давностният срок. Това произнасяне е решаващо за крайния извод за частична основателност на правопогасяващото възражение на ответника и оттам за частична неоснователност на предявения установителен иск. Следователно по отношение на посочения обобщен въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че по този въпрос е формирана практика на Съда на Eвропейския съюз /СЕС/, обективирана в Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19 по преюдициално запитване, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища. В него е дадено тълкуване на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, както и на разпоредбите на Директива 2008/48/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета и на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В решението е прието, че принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за кредит, на основание неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕО или на клаузи, противоречащи на Директива 2008/48/ЕО, се прилага давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване. В решението е посочено, че договорите за кредит по принцип се изпълняват през периоди със значителна продължителност и поради това, ако събитието, от което започва да тече давностният срок, е всяко извършено от кредитополучателя плащане, не е изключено поне за част от направените плащания давността да изтече дори преди да изтече срокът на съответния договор, поради което такъв режим на давността може редовно да лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по силата на клаузи, противоречащи на посочените директиви. Поради това е изведено, че процесуални правила, които изискват от потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години, считано от датата на неоснователното обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, могат да направят изключително трудно упражняването на предоставените му с Директива 93/13 или с Директива 2008/48 права и при това положение такива правила нарушават принципа на ефективност. Същото принципно разрешение за началния момент, от който тече погасителната давност за вземане на потребител, произтичащо от неоснователно обогатяване на кредитор, осъществено вследствие на получаване на суми въз основа на неравноправна клауза в сключен договор, е дадено и в други решения на СЕС, в които са тълкувани само норми от Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, но отново във връзка с принципа на ефективност. Сред тях е и това, на което се позовава касаторът в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване - Решение на СЕС от 25.04.2024 г. по дело C-484/21 по преюдициално запитване. В това решение е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, разглеждани във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя в момента на сключването на договор с продавач или доставчик въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от датата на плащането, независимо от това дали този потребител е знаел, или разумно е можел да знае за неравноправността на същата клауза от момента на посоченото плащане или преди нищожността на тази клауза да бъде установена с посочения съдебен акт. Със Закона за потребителския кредит се въвеждат разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО (§ 2 от ДР на ЗПК), поради което тяхното тълкуване от СЕС, каквото е направено с Решението от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, трябва да бъде съобразявано от съда при произнасяне по съществуването на права, произтичащи от норми от този закон, каквото е правото, което е предмет на предявения в производството установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. При упражняване на конкретни права от страните в процеса съдът е длъжен да следи и за спазване на принципа на ефективност, установен в чл. 47 ХОПЕС, като прилага неговото тълкуване, дадено в практиката на СЕС, каквото се съдържа както в Решението от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, така и в Решението от 25.04.2024 г. по дело C-484/21. От мотивите на обжалваното решение е видно, че в него въззивният съд е направил извод, че погасителната давност за спорното вземане на ищеца, произтичащо от неоснователното му обогатяване в резултат на плащане на сума в изпълнение на договор, който е недействителен, като противоречащ на ЗПК, започва да тече от момента на плащане на недължимата сума. Предвид този извод въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка за съответствието му с тълкуването на правото на ЕС, дадено в цитираната практика на СЕС. Въпросът, по който се допуска касационен контрол, трябва да бъде уточнен от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Какъв е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията, предвидени в Закона за потребителския кредит? Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по посочения въпрос, няма да бъдат разглеждани доводите на касатора за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл и по още два въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Тези въпроси са свързани с оплакване за наличие на порок на обжалвания акт, водещ до неговата неправилност, които са заявени и в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид извода, че решение № 6105 от 07.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 11482/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-Б състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната му част, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 100, 42 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение