Определение № 669 от 28.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4619/2013 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 от ГПК Образувано е по частна жалба на Б. Д. Й. срещу въззивно определение № 1147 от 22.05.2013г по ч.гр.дело № 1340/2013г на Софийски апелативен съд ,с което е потвърдено определение от 07.03.2013г на Софийски градски съд за спиране на делото на основание чл. 229 ал.1 т.5 ГПК В изложение се поставят няколко свързани въпроса като израз на доводите, че основанията за спиране в случая не са били налице .Първият въпрос е трябва ли престъпните обстоятелства за се разкрият в хода на самото гражданско дело, или наличието на образувано наказателно производство, независимо от фазата му, е достатъчно за основанието по чл. 229 ал.1 т.5 ГПК. Цитира се практика на ВКС и се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Следващият въпрос ,по който се изтъква чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, се обвързва с процесуалния довод, че предходно искане за спиране на делото е било отхвърлено при същите фактически позовавания на ищеца и доказателства за висящо наказателно производство срещу ответника-прехвърлител по сделката, атакувана като унищожаема поради заплаха. Поставят се въпроси налице ли е обусловеност в този случай, при повдигнато обвинение по чл.214 вр чл. 213а НК и твърдението за заплаха по чл. 30 от ЗЗД, което основание на гражданското право не е тъждествено с наказателноправното понятие. Чрез въпрос е изразена и тезата ,че гражданското дело може да приключи правилно без да е обусловено от наказателното дело, тъй като ищецът следва да докаже заплахата като предизвикана страхова представа ,т.е като гражданско понятие. В отговор ответникът по жалбата П. С. А. оспорва сочените основания за допускане до разглеждане Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима. Същата не следва да бъде допусната до касационно обжалване ,тъй като не отговаря на критерия поставените въпроси да са обосновано свързани с основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 3 от ГПК, почерпани от решаващо преценените от съда обстоятелства в случая. В изложението не липсват формулирани въпроси, но липсва обосновка и довод за наличие на основание по чл. 280 ал.1 т. 1 от ГПК и чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, свързано с повдигането им по конкретното дело. Цитира се практика на ВКС, според която наличието на наказателно производство в досъдебна фаза ,дори да се касае за тъждество на някои или всички факти, на които искът е основан, не дава основание за спиране на гражданско дело по чл. 229 ал.1 т.5 ГПК. Друго е обаче разрешението за случай, при който наказателното производство е в съдебна фаза (опр. №142-2011 по ч.гр.д№114/2011 ВКС, опр.№506-2009г по гр.д№282/2009 ВКС) и това именно обстоятелство е решаващо изтъкнато в обжалваното определение. Установената практика е отговорила и на въпроса дали следва престъпните обстоятелства да се разкрият в хода на самото гражданското дело ,или в наказателното, но отговорът не е в изтъкваната от касатора насока и приложените съдебни решения не подкрепят тезата му. Съблюдава се изискването гражданският съд да установява факта на престъпление само в хипотезите на чл.124 ал.5 ГПК (чл.97 ал.4 ГПК отм), а когато те не са налице - за което свидетества и висящото наказателно дело, но установяването на престъпно обстоятелство е от значение за гражданския спор, производството се спира. Липсва аргументация по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК и по останалите въпроси, привързани към посоченото основание с довод ,че възприемането на тезата на защитата ще пресече опитите за забавяне на делата и недобросъвестните практики. Законосъобразното спиране гражданското дело не може да води до забавянето му. Основанието на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК следва да е свързано с прилагането на правните норми, което пък води до изискване обосновката по този критерии да е свързана с нормативното регулиране, посредством закона, като източник на правото. Първият от сочените в тази връзка въпроси, трябва ли съдът да уважава искане за спиране,ако въз основа на същите доказателства и обстоятелства има веднъж постановен отказ ,т.е влязло в сила определение на друг съдебен състав ,вече отхвърлил искане за спиране, има ясен отговор. Правните норми и принципи, които го обулавят, също са ясни: трябва, щом има законовото основание за това. По останалите въпроси, изразяващи оспорване на извода на съда за обусловеност ,тъй като гражданското и наказателното право не третира едзнакво едни и същи факти - гражданското понятие за заплаха по основанието на чл. 30 ЗЗД е различно от наказателноправното понятие за изнудване по чл.214, чл. 213а НК, също липсва обосновка. Неоснователно е позоваването на чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправен въпрос, свързан с прилагане на ясна по съдържание и приложно поле правна норма ,във връзка с която е налице и трайна практика. Липсата на тъждество по всички факти ,предмет на гражданското и наказателносото дело, не е решаваща за обусловеността, произтичаща в случая от задължението на гражданския съд да зачете присъдата по отношение на това извършено ли е деянието, ако този факт дава и основанието на иска, предявен пред гражданския съд. Това именно е решаващото съображение на въззивния съд да потвърди обжалваното спиране на делото, то е съобразено с формираната по въпроса практика на ВКС. Ако възприети от въззивния съд обстоятелства, свързани с развитието на наказателното производство са се изменили, това е основание да се разгледа въпроса за възобновяване на делото, а не да се преразглежда този за спирането му. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.